Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

X

Отместих встрани купчината рисунки и акварели, доволен, че последните две вече няма да бъдат пред очите ми. После хвърлих поглед към онова, което беше под тях и заради което кошницата бе така тежка.

Оказаха се стрели за харпун. Извадих една. Беше дълга около четирийсет сантиметра и тежеше доста. Бе изработена не от алуминий, а от стомана (не знаех дали през двайсетте бяха използвали алуминий), беше тривърха. Докоснах едното острие и на пръста ми изби капчица кръв.

— Трябва да дезинфекцираш раната — посъветва ме Джак.

— Да, естествено — отвърнах. Взех харпуна и се обърнах към следобедното слънце, чиито отблясъци танцуваха по стената. Тризъбецът на наконечника му излъчваше някаква застрашителна красота — парадокс, характерен само за най-ефективните оръжия. — Но като го гледам, едва ли има голям обсег. Доста тежичко ми се струва.

— Бъркаш, amigo — Възрази Уайърман. — Харпунът се изстрелва с помощта на пружина и сгъстен въглероден двуокис. Така че началната скорост е доста висока. Освен това в онези времена не ти е трябвал кой знае какъв обсег. Заливът е гъмжал от риба и ако Истлейк е искал да улови някоя, обикновено е стрелял в нея от упор.

— Тези остриета ми изглеждат доста странно…

— И на мен — каза Уайърман. — В „Двореца“ има поне десетина харпуна, включително и тези в библиотеката, но никой не е тривръх.

Джак се върна от банята и донесе шишенце кислородна вода. Взе харпуна, който държах, и се вгледа внимателно в наконечника му.

— Какво е това? Сребро?

Уайърман издърпа показалеца си и се престори, че се прицелва в Джак.

— Можеш да не си показваш картите, но Уайърман мисли, че току-що обра банката.

— Вие не го ли разбрахте? — учуди се младежът.

Двамата с Уайърман се спогледахме и отново се обърнахме към Джак.

— Май не гледате филми на ужасите — поясни той. — Сребърните куршуми се използват, когато трябва да убиеш върколак. Не знам дали среброто върши работа и срещу вампирите, но очевидно някой е вярвал в това. Или поне се е надявал, че ще се окаже ефективно.

— Ако намекваш, че Теси и Лора Истлейк са вампири — отбеляза Уайърман, — излиза, че жаждата ги мъчи от хиляда деветстотин двайсет и седма година. — Той ме погледна, разчитайки на подкрепа.

— Мисля, че в думите на Джак има нещо. — Взех шишето с кислородна вода, притиснах порязания си пръст до гърлото ми и обърнах бутилката.

— Мъжки закон — подхвърли младежът.

— Да не би да искаш да си пийнеш? — отвърнах аз и двамата с Джак се разсмяхме.

— Какво? — намръщи се Уайърман. — Не разбрах[1].

— Няма значение. — Младежът продължаваше да се усмихва. После лицето му изведнъж стана сериозно. — Обаче вампири не съществуват, Едгар. По-скоро съм склонен да вярвам, че са призраци… — Внезапно се оживи, сякаш бе осенен от блестяща идея. — Освен това само вампир може да те направи вампир. А близначките Истлейк са се удавили.

Отново вдигнах стрелата и се загледах в отблясъците, с които обагри стената.

— Това определено подтиква към размисъл…

— Действително — съгласи си се Джак.

— Като незаключената врата, на която си се натъкнал — добавих. — Следите. Платното, което са поставили на статива…

— Да не намекваш, че в края на краищата лудият библиотекар е бил замесен?

— Не. Просто… — гласът ми потрепери и изчезна. Трябваше да пийна още малко вода, за да продължа. — Навярно вампирите не са единствените, способни да се завърнат от света на мъртвите.

— За какво говорите? — попита Джак. — За зомбита?

Замислих се за „Персе“ и гниещите му платна.

— Да ги наречем… бегълци.

Бележки

[1] Диалогът между Джак и Едгар препраща към рекламната кампания на бира „Милър Лайт“ и по-конкретно към епизода, в който се пита можеш ли да донесеш няколко бири за приятелите си, като пъхнеш пръсти в гърлата на бутилките. Отговорът: е не, защото пъхнеш ли пръст в някое шише, то си е само твое. — Б.пр.