Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

XII

Думата ЖЪБИ още отекваше в съзнанието ми, когато седнах в леглото. В скута ми блестеше студено езерце от октомврийска лунна светлина. Понечих да изкрещя, но от гърлото ми не излезе нито звук. Сърцето ми биеше до пръсване. Пресегнах се към лампата на нощното шкафче и като по чудо не я съборих на пода, макар че щом я включих, видях, че съм я избутал почти до ръба. Радиочасовникът показваше 3:19.

Стъпих на пода и посегнах към телефона. „Ако ти потрябвам, позвъни — беше казал Кеймън. — По всяко време на деня и нощта.“ Ако номерът бе в паметта на телефонния апарат, вероятно щях да се обадя, но добрия чичо доктор. Реалността обаче постепенно взе връх — намирах се във вилата на брега на езерото, а не в къщата на Мендота Хайтс, и от долния етаж не се чуваха грачещи гласове, затова преодолях първоначалния порив.

Куклата Рийба на бостънски люлеещ се стол? Куката за потискане на гнева? Защо пък не? Наистина бях гневен, но не на клетия Гандолф, а по-скоро на госпожа Февъро, и нямах понятие каква е връзката между зъбите на жаби и цената на фасула на бостънската борса. Доколкото разбирах, всичко се въртеше около кучето на Моника. Бях ли го убил, или то бе умряло от раните си?

А може би проблемът беше друг — защо после бях огладнял толкова? Вероятно това бе най-важният въпрос.

Защо изпитвах такова желание за месо?

— Взех го на ръце — прошепнах.

„По-точно «на ръка», понеже сега имаш само една ръка.“

Ала споменът ми беше как вземам кучето на ръце. Множествено число. Как отклонявам гнева си

(беше ЧЕРВЕНА)

от тъпачката с цигарата и мобилния телефон и го насочвам към себе си, заплитайки някаква идиотска примка… и как го вземам на ръце… Без съмнение халюцинация, но споменът беше прекалено ярък.

Взех го на ръце!

Облегнах главата му на сгъвката на левия си лакът, за да го удуша с дясната си ръка.

Да го удуша и да го избавя от страданията му.

Бях гол до кръста и трябваше само да завъртя глава, за да погледна чуканчето на мястото на липсващата ръка. Можех да го мърдам, ала нищо повече. Повторих движението няколко пъти и вперих поглед в тавана. Сърцебиенето ми сякаш позатихна.

— Кучето умря от получените травми — казах. — И от шока. Аутопсията ще го потвърди.

Само че никой не правеше аутопсии на кучета, премазани от хамъри, шофирани от безотговорни и разсеяни жени.

И докато се взирах в тавана, изведнъж ми се прииска животът ми да приключи. Злощастния ми живот, който бе започнал толкова щастливо. Помислих си, че тази нощ едва ли ще заспя отново, ала неусетно се унесох в крайна сметка винаги се избавяме от тревогите си.

Поне така казва Уайърман.