Стивън Кинг
Дума Ки (207)

I

Къщата вонеше на прогнило дърво, стара мазилка и плесенясали завеси. Носеше се лъх на неопределена зеленикава миризма. Някои мебели бяха тук — съсипани от времето и издути от влагата, — но прекрасните стари тапети в салона бяха станали на юфка, а един огромен кошер, стар и притихнал, си стоеше на тавана в гниещото преддверие. Мъртвите оси лежаха на купчинка върху изкорубените дъски под него. Някъде в това, което беше останало от втория етаж, се стичаше вода — капка по капка.

— Всичко тук е строено от кипарис и секвоя. Къщата щеше да струва цяло състояние, ако някой я беше стегнал, преди да е отишла по дяволите — изкоментира Джак. Приведе се, хвана една огъната дъска и я дръпна. Тя се изви като размекната захарна пръчка и се прекърши — не шумно, а с едно безжизнено трак. Няколко мокрици изпълзяха от правоъгълната дупка под нея. Миризмата, която се надигна, беше усойна и мрачна.

— Никаква чистка, никакво спасено имущество, никакви купонджии — обобщи Уайърман. — Никакви захвърлени кондоми или дамски пликчета, нито един надпис със спрей Джо + Деби = ВНЛ. Струва ми се, че никой не е идвал тук, откакто Джон за последно е закачил веригата на вратата и е заминал, за да не стъпи кракът му повече тук. Знам, че не е за вярване…

— Не — отвърна аз. — Не е. Имението в тази част на острова е принадлежало на Персе от 1927 година. Джон го е знаел и със завещанието си се е погрижил да запази нещата непроменени. Елизабет е постъпила по същия начин. Но това не е светилище. — Вгледах се в помещението срещу салона. Някога може би е било кабинет. Старо писалище с подвижен капак стоеше насред локва тинясала вода. — Това е гробница.

— И тъй, къде ще търсим рисунките? — попита Джак.

— Нямам представа — отговорих. — Дори… — На прага имаше буца мазилка и аз я ритнах. Исках да я подметна във въздуха, но тя се разпадна. Беше твърде стара и влажна. — Струва ми се, че тук няма повече рисунки. Като гледам какво е мястото…

Огледах се и вдишах задушливата смрад.

— Може и да си прав, но се съмнявам — обади се Уайърман. — Защото си в траур, muchacho. Което изтощава. При теб говори гласът на опита.

Джак влезе в кабинета и зажвака по влажните дъски към старото бюро с извития капак. Върху козирката на шапката му пльокна капчица вода и той вдигна очи.

— Таванът е хлътнал — отбеляза. — Вероятно горе е имало поне една баня, може би две, а защо не и цистерна за дъждовна вода. Виждам някаква тръба. Един ден както си стои така, и прас! — чао-чао, бюро, отиваш на кино!

— Внимавай ти да не отидеш на кино, Джак — предупреди го Уайърман.

— Точно сега проблемът ми е в пода. Пфу, все едно стъпвам в тиня!

— Връщай се — подканих го.

— Чакайте малко. Първо да видя тук…

Той заотваря чекмеджетата.

— Нищо… нищо… и пак нищо… Ни-щич-ко. А, я виж ти! Бележка. Написана на ръка.

— Дай да видя — каза Уайърман.

Джак се върна с големи предпазливи стъпки и му я подаде. Зачетох я над рамото на Уайърман. Бележката бе написана на обикновен бял лист с едър мъжки почерк:

19 август 1926 г.

Джони, искаш — получаваш. Туй остана от хубавото и то е само за теб, момчето ми. Шампите ми не са нищо особено, ала „Чий го е еня?“ Малцовото си го бива. За овчиците — тревичка (ха-ха!). Прасето е в бурето. А както поиска, Маса Х2 in cera. Не на вересията, враг на търговията! Сега вадиш късмет, но наистина ти е за последно. Благодаря за всичко. Ще се видим, когато отново прекося гьола.

ДД

Уайърман прокара пръст по Маса Х2.

— Масата тече. Останалото говори ли ти нещо, Едгар?

Говореше ми, но за момент разбрицаната ми памет запецна. „Мога да се справя“ — казах си… и после започнах да мисля заобиколно. Първо минах на Илзе, която казва: „Давате ли си басейна, мистър?“ И ме заболя, но нямаше как, това беше пътят. Последва спомен за едно друго момиче, облечено за един друг басейн. Страхотно гърдесто маце с крака до гърлото по цял черен бански. Мери Айър, както я бе нарисувал Хокни — или Гиджет в Тампа, както тя самата бе нарекла по-младото си „аз“. Издишах тежко. Не бях усетил кога съм задържал дъха си.

— ДД е Дейв Дейвис — казах. — Калифорнийски магнат от бурното двайсетилетие.

— Откъде знаеш?

— От Мери Айър — отвърнах и нещо студено в гърдите ми, което вероятно никога нямаше да се стопли, оцени иронията. Животът е колело и ако чакаш достатъчно дълго, то винаги прави пълен кръг. — Дейвис е бил приятел на Джон Истлейк и очевидно го е снабдявал с много качествен алкохол.

— Шампите — обади се Джак. — Сигурно е шампанско?

— Браво на теб, Джак, но аз бих искал да зная каква е тази Маса. А също и какво значи in cera — подхвърли Уайърман.

— Това е на испански — отвърна Джак. — Ти поне би трябвало да знаеш.

Уайърман накриви вежди.

— Бъркаш го със sera, със s. Както в que sera sera.

— Дорис Дей, 1956 година. „Не ни е дадено да виждаме бъдещето“ — И слава Богу. — Обаче за едно съм абсолютно сигурен: Дейвис не е излъгал, когато казва, че това е последната доставка. — Посочих датата. — 19 август. — Отплавал е за Европа през октомври същата година и никога не се е завърнал. Изчезнал в океана — така твърдеше Мери Айър.

— Ами сега? — поинтересува се Уайърман.

— Зарежи го временно — казах. — И все пак е странно — само това късче хартия.

— Може би е малко смахнато, но пък чак странно? Ако беше вдовец с малки дъщери, би ли искал да отнесеш в новия си живот последната квитанция, получена за контрабанда на алкохол?

Обмислих думите му и реших, че има право.

— Не… вероятно щях да я унищожа заедно с колекцията си от порнографски картички.

Уайърман вдигна рамене.

— Никога няма да узнаем колко много уличаваща документация е унищожил този човек… или колко малко. Ръцете му сигурно са били относително чисти, като се изключи някое и друго запойче с приятелите. Но, muchacho… — Той сложи ръка на рамото ми. — Хартията е истинска. Разполагаме с нея. И ако нещо е по петите ни, може би нещо друго се пази от нас… поне мъничко. Нима е невъзможно?

— Във всеки случай мисълта е утешителна. Да видим дали нещо няма да изскочи.