Стивън Кинг
Дума Ки (119)

II

Бях паркирал на двора до сребристия мерцедес на Елизабет Истлейк, модел от времето на войната във Виетнам. Извадих портрета от скромния шевролет и го изправих вертикално, за да го разгледа Уайърман. Докато той безмълвно се взираше в картината, в съзнанието ми изплува странна мисъл — че съм шивач, стоящ до огледалото в ателие за мъжка мода. Скоро клиентът щеше да ми каже, че ушитият от мен костюм му харесва, или щеше да поклати недоволно глава, отказвайки се от него.

Накъде на юг от джунглите на Дума отново се разнесе кресливото птиче предупреждение: „О-о!“

Най-накрая не издържах:

— Кажи нещо, Уайърман. Каквото и да е.

— Не мога. Нямам думи.

— Ти? Не може да бъде.

Ала щом той се обърна към мен, разбрах, че това бе самата истина. Изглеждаше като човек, когото са ударили с чук по главата. Естествено вече бях свикнал с въздействието, което картините ми оказваха върху хората, но реакцията на Уайърман в тази мартенска утрин бе уникална.

Той дойде на себе си едва когато тишината бе нарушена от тракане. Елизабет се бе събудила и барабанеше с пръсти по подноса.

— Цигара! — изхриптя тя. — Цигара! Цигара! — Някои привички явно устояваха и на болестта на Алцхаймер. Онази част от мозъка й, която обожаваше никотина още не бе мъртва. Елизабет щеше да остане заклета пушачка чак до смъртта си.

Уайърман измъкна от джоба си пакет „Американ Спиритс“, извади една цигара, пъхна я в устата си, запали я и я подаде на старицата.

— Ако ви оставя да пушите сама, нали няма да се подпалите, госпожице Истлейк?

— Цигара!

— Отговорът Ви Не Е особено утвърдителна, драга.

В крайна сметка й даде цигарата и Елизабет я стисна между пръстите си. Вдиша дима, после го изпусна през ноздрите си. Облегна се назад — вече не изглеждаше като капитан Блай на палубата на „Баунти“, а като президента Рузвелт на трибуната. Липсваше й само цигаре, което да стърчи между зъбите й. И, разбира се, няколко зъба.

Уайърман отново насочи вниманието си към портрета.

— Нали не смяташ да ми го подариш? Не бива. Картината е просто изумителна.

— Портретът е твой. Точка по въпроса.

— Непременно трябва да го изложиш.

— Не съм убеден.

— Сам каза, че след като го завършиш, вече няма ефект върху…

— Вероятно.

— Това ми е напълно достатъчно. „Ското“ е далеч по-безопасно място от тази къща. Едгар, портретът заслужава да бъде видян от хората. По дяволите, трябва да бъде видян.

— Теб ли съм изобразил, Уайърман? — попитах с неподправено любопитство.

— Да. Не. — Той се взира в картината още няколко секунди, после пак се обърна към мен. — Бих искал да съм. Може би наистина съм бил такъв през най-хубавите дни от най-хубавата година в живота си. — Замълча и след секунда добави: — Когато още бях непоправим идеалист.

Мълчахме се. Взирахме се в портрета, а Елизабет изпускаше облачета дим като влакчето Пуф-Паф от едноименната приказка. Като едно престаряло влакче Пуф-Паф.

Уайърман пръв наруши мълчанието:

— Много неща искам да разбера, Едгар. Откакто дойдох на Дума Ки, у мен напират повече въпроси, отколкото в ума на любопитно четиригодишно хлапе. Една от загадките обаче ми се изясни. Вече знам защо искаш да останеш на острова. И аз бих останал тук завинаги, ако можех да сътворя нещо подобно.

— Миналата година по това време само драсках в бележника с телефонните номера, докато чаках да ме свържат — подхвърлих.

— Споменавал си ми. Кажи ми нещо, muchacho. Като гледаш този портрет… и си мислиш за другите си картини… иска ли ти сега не беше станал жертва на злополуката? Би ли променил миналото, ако можеше?

Замислих се как рисувах в „Розовото мъниче“ под съпровода на оглушителен рокендрол. Замислих се за Големите си крайбрежни разходки. Замислих се за голямото хлапе на Баумгартенови, което ми извика „Браво, господин Фриймантъл, страхотно хвърляне“, когато му върнах фризбито. После се сетих как се събудих в болничното си легло, как ми беше ужасно горещо, как се разбягваха и объркваха мислите ми, как понякога не можех да си спомня даже собственото си име. Сетих се за раздиращия ме гняв. За осъзнаването (това се случи по време на „Шоуто на Джери Спрингър“), че част от мен бе дезертирала завинаги. Тогава бях заридал и дълго време не можех да се спра.

— Ако наистина имам подобна възможност — въздъхнах, — бих го промени на мига.

— Разбирам — кимна Уайърман. — Просто ми беше любопитно. — Обърна се към Елизабет, за да й вземе цигарата.

Тя моментално протегна ръце към нея — досущ като бебе, лишено от любимата си играчка.

— Цигара! Цигара! ЦИГАРА! — Той загаси угарката с подметката на сандала си, а само след миг Елизабет се успокои, забравяйки за цигарата; все пак организмът й съвсем скоро бе заситил никотиновия си глад.

— Ще останеш ли с нея, докато занеса портрета в хола? — попита ме той.

— Естествено. Уайърман, исках да кажа, че…

— Знам. Ръката ти. Болката. Жена ти. Самият ми въпрос беше глупав. Без съмнение. Сега ме остави да прибера тази картина на сигурно място. А когато Джак дойде следващия път, кажи му да намине оттук, става ли? Ще опаковаме портрета, за да го закара в „Ското“. Смятам да го покрия целия с надписи „НСП“, преди да замине за Сарасота. Щом ми го подаряваш, значи си е мой. Не искам никой да ми го задигне.

В джунглите южно от нас отново проехтя тревожният птичи крясък: „О-о! О-о! О-о!“

Исках да добавя още нещо, ала Уайърман вече вървеше към къщата. Е, той беше повдигнал тази тема, а не аз. И въпросът му наистина беше глупав.