Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

IX

Не са много спомените, които са се запечатали в съзнанието ми така ярко като завръщането ни в „Двореца“ през тази февруарска вечер. Масивната порта беше отворена, Елизабет Истлейк седеше на инвалидната количка също като в деня, в който с Илзе се отправихме на неуспешната експедиция на юг. Харпунът не беше на скута й, ала тя пак носеше спортния екип (и нещо като сако от стара училищна униформа) и облягаше краката си с големите кецове върху хромираната поставка. До инвалидната количка се намираше проходилката, а зад нея стоеше Джак Кантори с фенерче в ръка.

Щом зърна приближаващата се кола, Елизабет понечи да се изправи. Джак пристъпи напред, за да я спре, но когато разбра, че е твърдо решена да стане, остави фенерчето на земята и й помогна да се изправи. Аз вече паркирах до портата, а Уайърман бе отворил вратата. Осветени от фаровете, Джак и старата жена изглеждаха като актьори на сцена.

— Не, госпожице Истлейк! — извика Уайърман. — Не ставайте! Ще ви закарам вкъщи!

Тя сякаш не го чу. Младежът й помогна да се намести зад проходилката и старицата се хвана за дръжките й. После се затътри към колата. Междувременно аз се мъчех да изляза от шевролета — дясното ми бедро беше като вкочанено. Все пак успях и понечих да заобиколя колата, но в този момент Елизабет пусна дръжките на проходилката и протегна ръце към Уайърман. Изплаших се да не падне, но тя се беше разкрачила леко и се задържа на крака. Ароматният нощен ветрец отметна косата й и аз не се изненадах, щом зърнах белега от дясната страна на главата й — бе почти същият като моя, но очевидно отдавнашен.

Уайърман заобиколи отворената врата на шевролета и се поколеба за няколко секунди. После тръгна към Елизабет с наведена глава, дългата коса бе паднала върху челото му. Старицата протегна ръце и го притисна към внушителната си гръд. За миг се олюля и аз се уплаших, че краката няма да я удържат, но тя запази равновесие и запрокарва по гърба на Уайърман възлестите си, изкривени от артрита пръсти.

Неуверено пристъпих към тях и тя ме погледна. Не беше старицата, която питаше кога ще дойде влакът или твърдеше, че мозъкът й е като каша. Машинките в главата й явно работеха перфектно. Поне засега.

— Ще се оправим сами — промърмори. — Тръгвай си, Едгар.

— Но…

— Ще се оправим сами. Уайърман ще ме отведе у дома. След минутка. Нали така, Уайърман?

Той кимна — безмълвно и без да се обърне.

Помислих и реших да се подчиня.

— Добре. Лека нощ, Елизабет. Лека нощ, Уайърман. Да тръгваме, Джак.

Помощникът ми остави фенерчето върху проходилката, погледна към Уайърман, чието лице продължаваше да бъде притиснато към гърдите на старицата, и пристъпи към колата.

— Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ, млади човече. Малко сте нетърпелив в играта на парчизи, но имате потенциал. Едгар? — Тя ме погледна отново. — Водата вече тече по-бързо. Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли?

— Да. — Не знаех за какво говори, но разбрах смисъла.

— Остани. Моля те, остани на Дума, каквото и да се случи. Необходим си ни. На мен и на Дума Ки. Не го забравяй, когато разумът отново ме напусне.

— Няма.

— Потърси кошницата за пикник на леля Мелда. Сигурно е някъде на тавана. Червена е. Ще я намериш. Вътре са.

— Какво има вътре, Елизабет?

Тя сами ми кимна:

— Да. Лека нощ, Едуард.

Разумът отново я напускаше. Но аз знаех, че Уайърман ще я отведе в къщата. Той щеше да се погрижи за нея. А ако не бе в състояние да го стори, тя щеше да се погрижи за двамата. Преди да седна зад волана, отново ги погледнах. Уайърман се притискаше към нея, все така обронил глава на гърдите й. Този спомен е съвсем ясен.

Ясен.