Стивън Кинг
Дума Ки (5)

IV

Малко след като се преместих във вилата край езерото, момичетата дойдоха да ме видят. Момичетата ли? По-точно млади жени. Носеха кошница с всичко необходимо за пикник. Настанихме се на ухаещата на борове веранда и хапнахме сандвичи, докато се любувахме на гледката. Денят на труда, съвпадащ с началото на учебната година, бе отминал, затова повечето плаващи играчки бяха извадени от водата. В кошницата имаше и бутилка вино, ала аз изпих съвсем малко. В съчетание с болкоуспокояващите алкохолът удряше като чук — една бира и започвах да пелтеча. Момичетата — младите жени — изпиха останалото и езиците им се развързаха. Мелинда, която се връщаше от Франция за втори път след сблъсъка ми с крана, ме попита дали при всички семейни двойки, прехвърлили петдесетте, настъпват такива неприятни моменти и трябва ли да очаква нещо подобно, ако се омъжи. Илзе, по-младата, се разплака, притисна се към мен и попита не можем ли да живеем както преди, не можем ли с майка й да продължим постарому. Лин й се озъби, че моментът не е подходящ за бебешко хленчене, а Илзе й показа среден пръст. Разсмях се — не можех да се въздържа. Накрая и тримата избухнахме в смях.

Сълзите на Или и емоционалният изблик на сестра й не ме радваха, но пък бяха искрени и до болка познати като трапчинката на брадичката на Илзе или едва видимата бръчица между веждите на мръщещата се Лин, която с времето ставаше все по-забележима. Лини се поинтересува какво възнамерявам да правя. Отвърнах, че нямам представа. Бях изминал доста дълъг път до идеята да сложа край на живота си, ала знаех, че реша ли да го сторя, трябва да изглежда като нещастен случай. Не можех да натоваря тези два млади жени, които тепърва започваха живота си, с бремето на вината за бащиното самоубийство. Не можех да стоваря това бреме и върху жената, с която някога пиехме млечен шейк в леглото и слушахме „Пластик Оно Бенд“^[1] по стереото.

След като освободихме напрежението чрез пълен и изчерпателен обмен на чувства според терминологията на доктор Кеймън, тримата се успокоихме и прекарахме изключително приятен следобед, разглеждайки снимките от старите албуми и припомняйки си старите времена. Мисля, че пак се смяхме, но някои спомени от предишния ми живот са доста мъгляви. Уайърман казва, че всички сме склонни да шмекеруваме по отношение на миналото си.

Илзе искаше да отидем да хапнем някъде, но Лин бързаше за среща в обществената библиотека, аз пък не се чувствах във форма. Възнамерявах да прочета няколко глави от последния роман на Джон Сандфорд^[2], а после да си легна. Момичетата ме целунаха — отново бяхме приятели — и си тръгнаха.

След две минути Илзе се върна:

— Казах на Лини, че съм си забравила ключовете.

— Доколкото разбирам, не си.

— Прав си. Татко, наранявал ли си мама? Имам предвид напоследък? Съзнателно?

— Не. Никога. По-скоро бих…

— Какво?

— Щях да кажа, че по-скоро бих си отрязал ръката, но се усетих, че ще е нелепо. Никога не съм я наранявал, Или. Уверявам те.

— Тогава защо се страхува от теб?

— Може би… защото съм инвалид.

Тя се хвърли към мен и ме прегърна толкова силно, че за малко щяхме да паднем от дивана.

— Татко, извинявай. Но тази история е толкова… противна.

Погалих я по косата:

— Знам, но запомни — по-лошо не може да стане. — Твърдението ми беше далеч от истината, ала ако внимавах, Илзе никога нямаше да разбере, че съм я излъгал.

Откъм алеята се чу изсвирване на клаксон.

— Тръгвай — казах и я целунах по страната, влажна от сълзи. — Сестра ти бърза.

Тя сбърчи носле.

— Тя все бърза. Няма да прекаляваш с болкоуспокояващите, нали?

— Няма.

— Обади се, ако то потрябвам, татко. Ще хвана първия самолет.

И наистина ще го направи. Тъкмо затова нямаше да й се обадя.

— Сигурен съм. — Целунах и другата й страна. — Преда тази целувка на сестра си.

Илзе кимна и излезе. Седнах на дивана и затворих очи. Грамадния часовник в главата ми биеше ли, биеше.