Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
III
Нарисувах момиченце в бебешко столче. Главата му беше превързана. В едната си ръка държеше чаша, а с другата бе обгърнало шията на баща си. Той беше по фланелка и имаше крем за бръснене по бузите си. На заден план като сянка се виждаше бавачката. Този път на ръцете й нямаше гривни, понеже невинаги ги носеше, но беше увила главата си с кърпа, завързана на челото. Леля Мелда, която Либит възприемаше почти като майка.
Либит?
Да, така са я наричали. Защото тя самата се е наричала така. Либит, малката Либит.
— Най-малката от всички — измърморих и отгърнах първия лист на скицника. Моливът (твърде къс, твърде дебел и неизползван през последните осемдесет години) беше идеален проводник. Той започна отново да рисува.
Изобразих малкото момиченце в стая. На стената зад гърба му се появиха рафтове с книги — явно се намираше в нещо като кабинет. Кабинетът на татко. Главата на детето отново беше омотана с бинт. Този път седеше зад бюро. Беше по домашно халатче. Държеше
(моу-лиф)
в ръката си. Някой от цветните моливи? Вероятно не още не им беше дошло времето, но това нямаше кой знае какво значение. Важното беше, че бе намерила своето призвание, своята цел, своя занаят. И какъв апетит се бе отворил в нея! Колко беше огладняла само!
Тя си мисли: „Трябва ми още хартия, моля.“
Тя си мисли: „Аз съм ЕЛИЗАБЕТ.“
— Буквално се е нарисувала в този свят — изрекох и настръхнах, защото… нима и аз не бях направил същото? Нима не бях направил същото тук, на Дума Ки?
Имах още работа. Очертаваше се дълга и изнурителна вечер, но чувствах, че съм на прага на велики открития и изпитвах не страх (не, тогава още не се страхувах), а вълнение, което оставяше в устата ми вкус на метал.
Наведох се и взех третата рисунка на Елизабет. После четвъртата. Петата. Шестата. Напредвах с все по-голяма бързина. От време на време се спирах, за да порисувам, ала в повечето случаи не се налагаше. Картините се появяваха в главата ми и причината, поради която не ги пренасях на белия лист, не бе никаква тайна за мен — Елизабет вече го беше направила — много отдавна, докато се е съвземала след нещастния случай, който едва не я беше убил.
През онези щастливи дни, преди Новийн да проговори.