Стивън Кинг
Дума Ки (124)

VII

Вече бе пладне и, честно казано, не очаквах да я намеря вкъщи; предполагах, че е излязла да обядва с приятелките си. Ала също като Пам и тя ми вдигна след първия сигнал. Гласът й прозвуча необичайно резервирано, което първоначално ме учуди, но в следващия миг внезапно ми просветна — тя ме мислеше за Карсън Джоунс, който се обажда с молба за втори шанс или възможност за обяснение. Не можех да потвърдя догадката и с никакви доказателство, ала не се и налагаше да го правя. Понякога просто знаеш, че си прав.

— Как си, мое малко момиче?

Тя мигновено се оживи:

— Татко!

— Как си, съкровище?

— Добре съм, макар и не колкото теб. Нали ти казах, че картините са добри? Казах ти го, спомня ли си?

— Да, така е. — Устните ми се разтеглиха в усмивка. Вероятно за Лин гласът й звучеше като на зряла жена, но аз чувах само предишната Или, в която емоциите бълбукаха като мехурчета в току-що налята кока-кола.

— Мама ми каза, че нещо се мотаеш напоследък, но смята да обедини усилия с тамошния ти приятел и да те накара да се размърдаш. — Това ми хареса. И гласът й звучеше като в доброто старо време! — Тя замълча, за да си поеме дъх, после позабави темпото: — Е… не съвсем, но почти като тогава.

— Разбирам какво искаш да кажеш, бонбонче.

— Татко, ти си невероятен. Това е не само завръщане, но и крачка напред.

— И колко ще ми струва твоето ласкателство?

— Милиони — засмя се тя.

— Все още ли смяташ да пътуваш с „Колибри“? — надявах се, че въпросът ми показва единствено бащинско любопитство и не е свързан по никакъв начин с любовния живот на почти двайсетгодишната ми дъщеря.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че задрасках този вариант. — Само пет думи, но в тях почувствах другата, порасналата Илзе, за която в недалечното бъдеще втора кожа щяха да станат официалният костюм, чорапогащникът и обувките с практичните четирисантиметрови токове. Щеше да носи косата си на елегантен кок и да слиза от самолета с кожено куфарче вместо раница на гърба…

— Завинаги или…

— Предстои да разбера.

— Нямам намерение да пъхам носа си в личния ти живот. Просто любопитните бащи…

— … искат да знаят как стоят нещата. Напълно те разбирам, но засега не мога да ти помогна с нищо. Засега знам само, че още го обичам… или си мисля, че го обичам… и той ми липсва, но изборът е в неговите ръце.

Пам навярно би попитала: „Между теб и момичето, което пее?“ Моят въпрос обаче бе следният:

— Нали не забравяш да се храниш?

Тя избухна в радостен смях.

— Отговори ми, Или.

— Тъпча се като прасе!

— Тогава защо не си на обяд?

— Защото планирахме да си направим пикник в парка! Ще вземем лекциите си по антропология и едно фризби. Аз отговарям за сиренето и франзелите. И вече закъснявам.

— Добре. Важното е да се храниш и да не тъгуваш в шатрата си.

— Храня се добре и тъгува умерено. — Гласът й отново се промени и стана като на възрастен човек. Тези резки преходи ме притесняваха. — Понякога лежа нощем, без да мога да заспя, а после се сещам за теб. Как си ти там? Случва ли ти се да будуваш?

— Случва се. Но напоследък все по-рядко.

— Татко, женитбата ти с мама твоя грешка ли беше? Или нейна? Или просто така се случи?

— Не беше ничия грешка, нито пък се случи просто така. Двайсет и четири щастливи години, две дъщери и все още общуваме нормално. Не може да е грешка, Или.

— Би ли искал да промениш нещата?

Май бях абониран за този въпрос.

— Не.

— Ако можеше да се върнеш в миналото и да поемеш по друг път… би ли се върнал?

Не отговорих веднага, но и не проточих паузата твърде дълго. Понякога нямаш време да решиш кой отговор е най-уместен. Понякога можеш да кажеш само истината.

— Не, съкровище.

— Ясно. Липсваш ми, тате.

— И ти на мен.

— Понякога тъгувам по миналото. Когато всичко беше по-простичко. — Тя замълча. Можех да кажа нещо — всъщност исках да кажа, — ала не отворих уста. Има моменти, в които мълчанието наистина е злато. — Тате, животът дава ли ни втори шанс?

Замислих се за моя втори шанс. За това как оцелях след злополуката, която едва не ме изпрати в гроба. И аз не просто оцелях — аз живеех. Почувствах как ме облива вълна на благодарност.

— Непрекъснато.

— Благодаря, татко. Нямам търпение да те видя.

— И аз. Скоро ще получиш официална покана.

— Добре. А сега затварям. Обичам те.

— Аз също те обичам, скъпа.

След като Илзе затвори, аз поседях известно време със слушалката до ухото си, вслушвайки се в нищото.

— Живей живота си и позволи на живота да живее — изрекох на глас.

После сигналът в слушалката се промени и аз реших, че трябва да проведа още един разговор.