Стивън Кинг
Дума Ки (156)

II

Уайърман не се появи на късната закуска, но беше запазил „Бей Айлънд Рум“ от осем до десет. Аз естествено седях начело на масата. Присъстваха над две дузини приятели и родственици от Минесота. Такива събития се помнят дълго и участниците говорят за тях в продължение на десетилетия — отчасти заради множеството познати лица в екзотична обстановка, отчасти заради високия емоционален градус.

От една страна, налице беше сюжетът „Момък от нашия град“ постига голям успех. Бяха го почувствали още на изложбата и преценката им бе потвърдена и от сутрешните вестници. Отзивите в сарасотския „Хералд Трибюн“ и винъския „Гондолиър“ бяха положителни, но кратки. За сметка на това възторжената статия на Мери Айър в „Тампа Трибюн“ заемаше почти цяла страница. По-голямата част от текста навярно бе написана предварително. Наричаше ме „изключителен нов американски талант“. Майка ми (която на всичко намираше кусури) навярно би казала: „Вземи това барабар с десет цента и ще можеш да си избършеш задника.“ Естествено тя бе ръсила подобни сентенции преди четирийсет години; по онова време с десет цента можеше да си купиш повече неща, отколкото днес.

От друга страна, всички помнеха Елизабет. Некролозите още не се бяха появили, но в „Тампа Трибюн“ на същата страница с материала на Мери Айър в черно каре бе публикувана статия със заглавие: „ИЗВЕСТНА ПОКРОВИТЕЛКА НА ИЗКУСТВОТО ПРИПАДА НА ИЗЛОЖБАТА НА ФРИЙМАНТЪЛ“. Самата статия бе кратка (само два абзаца) и в нея се казваше, че живеещата на Дума Ки Елизабет Истлейк, която в продължение на дълги години играела важна роля в културния живот на Сарасота, получила пристъп по малко след отриването на изложбата и била откарана в Общинската болница. До предаването на броя за печат не бяха пристигнали никакви други сведения за състоянието й.

Гостите от Минесота знаеха, че в нощта на триумфа ми бе починал скъп за мен човек. Ето защо добродушните шеги и изблиците на смях бяха следвани от дискретни погледи към мен; току-виж съм осъдил прекомерното веселие. В девет и половина бърканите яйца, които бях изял, натежаха като олово в стомаха ми и ме заболя главата — за пръв път от почти цял месец.

Извиних се и се качих в стаята, в която така и не бях нощувал. Там бях оставил неголяма чанта, взета от „Розовата грамада“. Освен бръснарски принадлежности вътре имаше няколко пакетчета зомиг, лекарство против мигрена. От него нямаше голяма полза при вече развилото се главоболие, ала ми помагаше, ако го вземех при първите неприятни симптоми. Изсипах в устата си съдържанието на едно пакетче, прокарах го с кока-кола от барчето-хладилник и вече се бях запътил към вратата, когато забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар. Реших да не му обръщам внимание, но после си казах, че може да е съобщение от Уайърман.

Оказа се, че съобщенията са половин дузина. Първите четири бяха поздравления, които затрополяха по пулсиращата ми глава като градушка върху покрив. Щом чух гласа на Джими Йошида (той беше четвъртият), натиснах бутона за превъртане на лентата. Не бях в настроение да слушам хвалби по свой адрес.

Петото съобщение наистина беше от Джером Уайърман. Гласът му звучеше уморено и потресено:

— Едгар, знам, че си отделил два дни за приятелите и семейството си, и не искам да те тормозя точно в този момент, но дали не можем да се видим днес следобед у вас? Трябва да поговорим… наистина се налага. Джак пренощува тук, в „Двореца“ — не искаше да ме оставя сам, чудесен младеж, — и станахме рано, за да потърсим червената кошница, за която тя говореше… е, намерихме я. По-добре късно, отколкото никога, нали? Тя искаше да я получиш ти, затова Джак я занесе в „Розовата грамада“. Открил, че вратата не е заключена, и… чуй ме добре, Едгар — някой е влизал във вилата.

Тишина, нарушавана единствено от дишането му.

— Джак е доста изплашен, но и ти се приготви за шок, muchacho. Макар че вероятно вече си подготвен за…

В този миг прозвуча звуков сигнал и започна шестото съобщение. От същия Уайърман, само че сега той беше извън кожата си от ярост и поради това приличаше доста повече на себе си.

— Кой глупак е измислил ограниченията за съобщенията? Chiche pedorra — дървеница смрадлива! Едгар, с Джак отиваме в „Абът Уекслър“. Това е… — пауза за овладяване на емоциите — … погребалното бюро, което Елизабет беше избрала. Ще се върна до един. Непременно ни изчакай, преди да влезеш в „Розовата грамада“. Нищо не е откраднато, нищо не е счупено, но искам да съм с теб, когато надзърнеш в кошницата и видиш онова нещо в ателието на горния етаж. Не ме се иска да звуча толкова загадъчно, но Уайърман няма да говори такива неща на запис, който може да бъде прослушан от всеки. И още нещо. Обади ми се един от адвокатите й. Остави съобщение на телефонния секретар. Казва, че аз съм единственият й наследник. — Пауза. — La loteria. — Получавам всичко. — Пауза. — Да си го начукам на късмета.

Това бе всичко.