Стивън Кинг
Дума Ки (170)

V

Следващите четири часа ту се потапях, ту изплувах от света на Либит. Свят, който едновременно ме очароваше и плашеше. Понякога пишех различни фрази: „Дарът е винаги ненаситен, започнете с онова, което познавате“, — но предимно рисувах. Картините бяха онзи език, който и двамата владеехме най-добре.

Разбрах защо отношението на близките й се бе променило с такава шеметна бързина — от изумление през приемане като даденост до безразличие. Донякъде се дължеше на невероятната работоспособност на момиченцето, но най-вече на факта, че то е било част от семейството, било си е тяхната малка Либит, а от Назарет не може да произлезе нещо добро, нали?^[1]

Безразличието им обаче само разпалвало ненаситността на дарбата й. Ето защо тя започнала да търси нови начини да ги впечатли и разтърси, нови начини да вижда.

И в крайна сметки ги открила, Господ да й е на помощ.

Рисувах птици, летящи нагоре с краката, и животни, вървящи по повърхността на водата в басейна.

Нарисувах ухилен кон. Казах си, че някъде по това време се е появила Персе. Само че…

— Само че Либит не е знаела, че това е Персе — произнесох на глас. — Мислела си е, че…

Започнах отново да разглеждам картините й и се върнах едва ли не до самото началото — до кръглата черна физиономия с усмихнатата уста. Бях предположил, че това е нарисуваният от Елизабет портрет на леля Мелда, ала сега разбрах, че греша — от рисунката ме гледаше лицето на дете, а не на жена. Лице на кукла. Ненадейно ръката ми написа „НОВИЙН“ до изображението, и то с такъв натиск, че канареножълтият молив се счупи при последната чертичка на второто Н. захвърлих го на пода и взех друг.

Отначало Персе й бе говорила чрез Новийн, за да не изплаши малкия гений. Нима едно чернокожо момиченце-кукла, което се усмихваше и носеше червена кърпа на главата (досущ като леля Мелда), би могло да бъде страшно?

Дали Елизабет се бе потресла или изплашила, когато куклата й е проговорила? Навярно не. Може да е била невероятно талантлива l тясната сфера на рисуването, ала във всичко останало е била само едно тригодишно дете.

Новийн й е казвала какво да рисува, а Елизабет…

Отново взех скицника. Нарисувах торта на пода. Размазана на пода. Малката Либит си е мислела, че идеята за тази пакост е била на Новийн, ала зад нея е стояла Персе, която е проверявала силата на Елизабет. Персе е експериментирала, както бях експериментирал и аз, опитвайки се да разбере колко мощно може да стане новото й оръжие.

После дошъл ред на „Алис“.

Защото, както й прошепнала куклата, имало съкровище и само ураганът можел да го разкрие.

Само че ураганът не е бил точно „Алис“. Както не е бил и „Елизабет“, понеже по това време никой не я е наричал така. През хиляда деветстотин двайсет и седма година Дума Ки е била връхлетяна от урагана „Либит“.

Защото на татко би му харесало да намери съкровище. И защото е трябвало да спре да мисли само за…

— Тя сама си е постлала леглото — изрекох с груб глас, който изобщо не приличаше на моя. — Нека си спи в него.

… само за това как Ади е избягала с Емъри, този задръстен мазник.

Да, точно така бяха стояли нещата в южната част на Дума Ки през далечната двайсет и седма години.

Нарисувах Джон Истлейк — получиха се само плавниците му на фона на небето, върхът на шнорхела му и силуетът под водата. Джон Истлейк се гмуркаше за съкровищата.

Гмуркаше се за куклата на най-малката си дъщеря, макар че по всяка вероятност едва ли го съзнаваше.

Под единия от плавниците му написах: „ЗАСЛУЖЕНО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ“.

Образите изникваха в съзнанието ми и ставаха все по-ярки и по-ярко, сякаш в продължение на дълги години бяха чакали да се освободят. Запитах се дали всички картини (и пособията, използвани за създаването им) — от пещерните рисунки в Централна Азия до „Мона Лиза“ — не пазят спомени за създаването си и създателите си, закодирани в тях като ДНК.

Плувай, докато не ти кажа да спреш.

Добавих Елизабет към рисунката на гмуркащия се Джон Истлейк. Тя бе нагазила до пухкавите си коленца във водата и притискаше Новийн под мишницата си. Либит спокойно можеше да бъде онова момиченце-кукла от картината, която беше взела Илзе — онази, която бях нарекъл „Краят на играта“.

„И след като вижда всички тези неща, той ме прегръща, прегръща, прегръща.“

„Нарисувай я — прошепна нечий глас. — Нарисувай заслуженото възнаграждение за Елизабет. Нарисувай Персе.“

Ала не го направих. Страхувах се от онова, което можех да видя. И от онова, което рисунката щеше да направи с мен.

А татко? А Джон? Доколко бе наясно със случващото се?

Прегледах картините й, докато стигнах до онази с крещящия Джон Истлейк, чиято кръв шуртеше от носа му и едното око. Знаеше много. Вероятно бе узнал твърде късно, но беше наясно какво става.

Какво точно се бе случило с Теси и Ло-Ло?

И с Персе… за да кротува всичките тези години?

Какво представляваше тя? Със сигурност не беше кукла — това бе извън всякакви съмнения.

Можех да продължа (картината с Теси и Ло-Ло, тичащи по някаква пътека, държейки се за ръце, вече напираше да бъде нарисувана), но започвах да излизам от полутранса си и се чувствах изтощен до смърт. Освен това си казах, че вече знам достатъчно, за да действам; Уайърман щеше да ми помогне да осмислим останалото. Затворих скицника, оставих кафявия молив (беше се смалил до миниатюрно парченце) на масата… и осъзнах, че съм гладен. Че умирам от глад. Това обаче не представляваше проблем — отдавна бях привикнал към този вид „махмурлук“ след художническите си вакханалии, а и в хладилника имаше предостатъчно храна.