Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

Как да нарисуваме картина (XI)

Не спирайте, докато картината не е завършена. Не зная дали това е сред основните правила в изкуството, но съм убеден, че тези седем думи обобщават всичко, което се опитвам да ви кажа. Талантът е нещо великолепно, но няма да помогне на ленивите. Освен това винаги настъпва момент — ако произведението ви искрено, ако идва от вълшебното място, където мисълта, споменът и емоцията се сливат — когато ще пожелаете да спрете, когато ще ви хрумне, че ако оставите молива зрението ви ще се притъпи, паметта ще ви изневери и болката ще престане. Всичко това ми е известно от последната картина, която нарисувах неотдавна — със семейството на брега. Бе само скица, но ми се струва, че когато картографирате ада, една скица е предостатъчна.

Започнах с Адриана.

През целия ден тя се тревожеше за Ем, емоциите й варирали от необуздан гняв до страх. Дори й минало през ума, че татко е Извършил Някоя Необмислена Постъпка, въпреки че това й се струвало малко вероятно; откакто издирването приключило, скръбта го направила апатичен и затворен.

Когато слънцето залязва, а от Ем все така няма ни вест, ни кост, човек би помислил, че тя ще стане по-нервна от всякога, но вместо това Адриана се успокоява, дори се ободрява. Казва на леля Мелда, че Ем ще се върне направо вкъщи, била сигурна. Чувствала го с тялото си, чувало го в главата си като малки пеещи звънчета. Предполагала, че това се нарича женска интуиция, но очевидно трябва да се омъжиш, за да започне да се проявява. Споделя и това с леля Мелда.

Чернокожата кима и се усмихва, но не изпуска Ади от поглед. Цял ден я е наблюдавала. Мъжът на момичето си е отишъл завинаги, Либит й го е казала и Мелда й вярва, но също така вярва, че остатъкът от семейството може да бъде спасен… че самата тя може да бъде спасена.

Много обаче зависи от самата Либит.

Леля Мелда отива да нагледа момиченцето и докосва гривните на лявата си ръка, докато се качва по стълбите. Сребърните гривни са от нейната мама и всяка неделя Мелда си ги слага за църква. Може би затова днес ги изважда от специалната си кутия за дрънкулки, нахлузва ги и ги избутва чак догоре, докато се забият в мишницата й, вместо да ги остави да дрънчат на китката й. Може би е искала да се почувства по-близо до своята мама, да вземе нещичко от тихата й сила, а може би просто се нуждае от съприкосновението с нещо свято.

Либит е в стаята си и рисува. Рисува семейството си, като не пропуска Теси и Ло-Ло. Те осмината (за Либит леля Мелда също е от семейството) стоят на плажа, където са прекарали много щастливи мигове в плуване, пикници и строене на пясъчни замъци. Ръцете им са преплетени, навързани като гирлянди за коледна украса, а на лицата им греят широки усмивки. Май си мисли, че като ги нарисува, ще ги възкреси посредством волята си.

Леля Мелда почти вярва, че това е възможно. Детето е могъщо. Сътворяването на живот обаче не е по силите му. Сътворяването на истински живот не е по силите дори на чудовището от залива. Очите на Мелда се спират върху специалната кутия-сърце на Либит, преди да се върнат на самата Либит. Видяла е само фигурката, която веднъж се появи от залива, мъничка жена с избеляла розова пелерина, която някога може би е била алена, и качулка, закриваща челото й, изпод която се подават къдрави коси.

Пита Либит всичко наред ли е. Повече не се осмелява да каже, дързостта й не стига по-далеч. Ако наистина има трето око, скрито под къдриците на създанието в кутията — всевиждащо око, предпазливостта е задължителна.

— Наред. Просто си рисувам, лельо Мелда — казва Либит.

Забравила ли е какво трябва да нарисува? Мелда може само да се надява на противното. Сега трябва да слезе долу, за да наглежда Ади. Мъжът й скоро ще я потърси.

Мелда хем не може да повярва, че такова нещо се случва, хем й се струва, че се е подготвяла за този момент цял живот.

— Може би ще чуеш да викам татко ти — казва тя. — Ако е тъй, иди да си прибереш ония играчки, дето ги остави край басейна. Не ги оставяй вънка цяла нощ, че ще ’земе да нароси.

Малката още рисува и не вдига поглед. После казва нещо, което радва изтерзаното сърце на Мелда:

— Няма. Ще взема Перси. Така няма да ме е страх, ако е тъмно.

— Вземи когото щеш, само си прибери Новийн, че още си седи вънка — отвръща Мелда.

Времето й стига за толкова, куражът й стига за толкова, когато си мисли за онова дебнещо око и как то може би се опитва да проникне в главата й.

Отново докосва гривните си, докато слиза по стълбището. Много се радва, че ги е носила в стаята на Либит, нищо че мъничката порцеланова жена е затворена в тенекиената кутия.

Слиза точно навреме, за да види в коридора Ади, която се е запътила към кухнята.

Време е. Развръзката наближава.

Вместо да последва Ади, Мелда се затичва към кабинета на господаря, където за пръв път през седемте години, откакто работи за семейството, влиза, без да почука. Господарят седи зад бюрото си без вратовръзка и с разкопчана яка. Тирантите му са увиснали върху гърдите. Държи поставените в златни рамки снимки на Теси и Ло-Ло. Дига поглед. Очите му са зачервени, лицето му е още по-изпито. Не изглежда изненадан от нахлуването на чернокожата; прилича на човек, когото нищо не може да изненада или шокира, но, разбира се, това впечатление ще се окаже погрешно.

— Какво има Мелда Лу? — пита той.

— Веднага елате!

Сълзящите му очи я поглеждат със спокойно и вбесяващо тъпоумие.

— Къде?

— На брега — казва тя. — И си носете т’ва.

Посочва харпунния пистолет, който е окачен на стената заедно с няколко къси харпуна. Върховете им са от стомана, не от сребро. Тя знае, нали ги е носила в кошницата толкова често?

— Какви ги говориш? — стряска се той.

— Ня’ам време да обясня’ам. Идвайте, ако не щете да изгубите още едно чедо.

Той става. Не пита за коя дъщеря става въпрос. Нито се интересува защо трябва да вземе пистолета, просто го грабва от стената, взима още два харпуна и излиза от кабинета преди Мелда. Когато влизат в кухнята, където Мелда за последно е видяла Ади, той вече тича и тя изостава, въпреки че се стреми да го догони, запретнала полата си. Дали е изненадана от внезапното пропукване на неговата апатия, от бързината на действията му? Не. Защото, въпреки че е наметнат с одеялото на скръбта, господарят знае, че тук има нещо гнило, което непрекъснато се разраства.

Задната врата зее отворена. Под повея на вечерния ветрец вратата леко проскърцва… само дето е по-точно да се каже, че ветрецът е нощен. Залезът умира. На Брега на сенките сигурно има още светлина, но мракът вече се е спуснал над „Гнездото на чаплата“. Мелда тичешком прекосява верандата и вижда, че господарят вече е на пътеката към брега. Той е само една сянка. Оглежда се за Либит, но, разбира се, не я вижда. Ако малката прави каквото трябва, вече е тръгнала към басейна, гушнала под мишница кутията-сърце.

Кутията-сърце с чудовището вътре.

Тя се затичва подир господаря и го настига при пейката, където пътеката се спуска към брега. Той стои там като закован. На запад останките от залеза се свиват в намусена оранжева линия, която скоро ще изтлее, но все още е достатъчно светло, та Мелда да види Ади, застанала до океана, и мъжът, който гази през водата, за да я пресрещне.

— Емъри! — изпищява Адриана. Полудяла е от радост, сякаш го е нямало не един ден, а цяла година.

— Недей, Ади, стой далеч от тоя! — крещи Мелда, застанала до вцепенения човек, но знае, че Ади няма да й обърне внимание. Така и става. Ади хуква към съпруга си.

— Какво… — прошепва Джон Истлейк и това е всичко.

Изтръгнал се е от ступора си колкото да изтича дотук, но сега вцепенението отново го е обзело. Дали защото е видял другите два силуета, които също газят към брега? Газят във вода, която би трябвало да ги залива. Не, Мелда не мисли така. Според нея той още е загледан в най-голямата си дъщеря, докато призрачният мъж излиза от вълните и тръгва към нея с протегнати ръце, от които капе вода, вкопчва се в гърлото й и първо заглушава радостните й крясъци, после я завлича навътре в океана.

Там, в залива, цакайки като стар часовник, който измерва времето в години и векове, а не в минути и часове, се откроява черният кораб на Персе.

Мелда сграбчва ръката на господаря над лакътя (пръстите й потъват дълбоко в бицепса) и започва да му говори, както никога не е говорила на бял човек.

— Помогни й, кучи син такъв, преди оня да я удави!

Разтърсва го и той идва на себе си. Мелда не чака да види дали ще я последва, или пак ще потъне в унес, забравила е за Либит, в момента мисли само за Ади. Трябва да спре чудовището Емъри, да му попречи да я завлече във водата. Трябва да стигне до него, преди малките да му се притекат на помощ.

— Пусне я! Пусни я, казвам ти! — вика тя.

Тича към брега, а полата й се издува като камбана. Ади е почти до кръста във вода, а Емъри я тегли навътре. Сега младата жена се съпротивлява, но не й стига въздух. Мелда бърза към тях и се нахвърля на белезникавия труп, който е стиснал жена си за гърлото. Той изпищява при допира на лявата й ръка, онази с гривните. Звукът е бълбукащ, сякаш гърлото му е пълно с вода. Мята се като риба в хватката на Мелда, тя го дере с нокти. Плътта се лющи под тях със смразяваща лекота, но от пепеливите рани не шурва кръв. Очите му се завъртат в орбитите си, очите на мъртъв шаран, отразяващи лунната светлина.

Той блъсва Адриана настрана, за да се разправи с харпията, която го е атакувала, харпията със студения отблъскващ огън на ръката си.

— Недей, лельо, спри, нараняваш го! — крещи Ади.

Залитайки, тя се хвърля да ги разтърве и тогава Джон Истлейк, нагазил до глезени във водата стреля с харпуна. Твърдото острие уцелва дъщеря му в гърлото и тя се изправя като стрела — пет сантиметра стомана стърчи пред нея, десет се подават зад тила й.

— Ади, не! — вика Джон Истлейк. — Ади, НЕ ИСКАХ!

Ади се обръща към баща си и тръгва към него — само това вижда леля Мелда. Мъртвият съпруг на Ади се опитва да се отскубне от хватката й, но тя не го пуска, иска да довърши страшния му полуживот и може би така да пропъди кошмарните деца, преди да се приближат. Мисли си (доколкото може да мисли), че е способна на това, защото е видяла тлеещ белег от изгорено върху белите влажни страни на чудовището и разбра, че е от гривната й.

Нейната сребърна гривна.

Създанието се пресяга към нея, устата му е зинала или от страх, или от гняв. Зад нея Джон Истлейк неспирно зове дъщеря си.

— Ти си виновен! — изръмжава Мелда и когато чудовището Емъри я сграбчва, тя го пуска.

„Ти и кучката, дето те управлява!“ — би добавила, но белите му длани се сключват около гърлото й както върху шията на бедната Ади и тя може само да гъргори. Лявата й ръка обаче, тази с гривните, е свободна и тя я чувства много могъща. Замахва и удря по главата Емъри чудовището.

Резултатът е зрелищен. Черепът на създанието хлътва под удара, сякаш водата го е превърнала в размекнат бонбон. Не, не е съвсем размекнат: парче кост, щръкнало от сплъстената коса на Емъри, я разрязва под лакътя и кръвта шурва в разпенената вода около тях.

Две сенки я заобикалят — една отляво, една отдясно.

— Татко! — вика Ло-Ло със своя нов звънък гласец.

— Татко, помощ! — вика Теси.

Сега Емъри се опитва да се изтръгне от Мелда, пляска с ръце и рита, вече не му се занимава с нея. Мелда забива палеца на могъщата си ръка в дясното му око и оттам започва да църка нещо подобно на вътрешностите на жаба, размазана с камък. После се завърта, докато течението се мъчи да я събори.

Протяга лявата си ръка, сграбчва Ло-Ло за врата и я блъсва назад.

— Няма да ти дам! — ръмжи тя и Ло-Ло полита, размахвайки ръчички, надавайки вик на изненада и агония… Мелда знае, че едно малко момиченце не би могло да нададе подобен писък.

— Спри Мелда! — вие Джон, който е коленичил в пясъка на прибоя с Ади в прегръдките си. Харпунът стърчи от гърлото й. — Мелда, остави децата ми!

Няма време да го слуша, въпреки че се сеща за Либит — защо момиченцето не е удавило порцелановата фигурка? Или не се е получило? Да не би чудовището, което Либит нарича Перси, да й е попречило по някакъв начин? Мелда знае, че не е изключено: Либит е могъща, но е само дете.

Сега няма време да мисли за такива неща. Протяга се за другата немъртва — Теси, но дясната й ръка не е като лявата, няма сребро, което да я пази, Теси изръмжава и я захапва. Мелда усеща лека пареща болка, но не знае, че са й отхапали два пръста и част от трети, които плуват във водата край бледото дете. Притокът на адреналин притъпява усещанията й.

Над хълма, на който понякога контрабандистите качват платформи, натоварени с алкохол, изгрява тънкият лунен сърп, хвърляйки безплътното си сияние над кошмара. Мелда вижда как Теси се връща при баща си, как отново протяга ръце.

— Тате, тате! Моля те, помогни ни! Леля Мелда се е побъркала!

Леля Мелда не се замисля. Сграбчва детето за косата, която е мила и сплитала хиляди пъти.

— МЕЛДА, НЕДЕЙ! — крещи Джон Истлейк.

Той вдига изпуснатия харпун и рови в пясъка, търсейки острието. Тогава се обажда още един глас. Разнася се от кораба, закотвен в залива.

— Не биваше да ми се месиш — казва гласът.

Мелда, която още държи Теси за косата (чудовището се бори и рита, но тя почти не усеща), тромаво се завърта във водата и я вижда; застанала е до перилата, загърната в червената си мантия. Качулката е отметната и Мелда вижда, че „жената“ дори не прилича на човек, тя е нещо друго, нещо, което не се побира в човешкия разум. Под бледите лунни лъчи лицето й е мъртвешки бледо и пълно с познание.

От водата щръкват тънки ръце на скелет и й отдават почит.

Ветрецът развява змиевидната коса на жената и Мелда съзира третото око на челото й, вижда, че то я гледа, и цялата й воля да устои е пометена за по-малко от секунда.

В този миг обаче главата на ужасяващата богиня се завърта рязко, сякаш Персе е чула някой да се промъква на пръсти зад нея.

— Какво? — вика тя. — Не! Остави го! Остави го! НЕ МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ!

Но Либит очевидно може и го е направила, защото формата на съществото се променя, разлива се… и до перилата остава само лунна светлина. Костеливите ръце потъват във водата и сякаш никога те ги е имало.

Емъри-чудовището също е изчезнало яко дим, но близначките пищят в споделена безутешност, че са били изоставени.

— ’Сичко ще се оправи! — крещи Мелда на господаря. Пуска призрачното момиченце, което е държала за косата. Сигурна е, че поне за известно време то няма да припари до живите.

— Либит е успяла! — крещи тя. — Тя…

— ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ДЪЩЕРИТЕ МИ, ЧЕРНИЛКО ЗЛА! — изкрещява Джон Истлейк.

И за втори път стреля с харпуна.

Виждате ли го как улучва право в целта и пронизва леля Мелда? Ако да, картината е готова.

О, Господи! — картината е готова.