Стивън Кинг
Дума Ки (191)

XI

Отключих вратата и оставих ключа в ключалката. Хвърлих се към телефона и видях, че лампичката за получени съобщения свети. Натиснах бутона за прослушване и безизразният роботизиран глас ме информира, че последното съобщение е получено в 6:48 сутринта, тоест преди час и половина. После гласът на Пам избухна от говорителя. Машинално се свих, както реагира човек, когато запратят тежка стъклена ваза към главата му.

— Едгар, обадиха се от полицията и казаха, че Или е мъртва! Казаха, че някаква жена на име Мери Айър отишла в апартамента й и я убила! Едгар от твоите приятелки! Една от артистичните ти приятелки от Флорида е убила дъщеря ни! — Жена ми избухна в разтърсващи ридания… след което се засмя. Смехът й беше зловещ. Стори ми се, че вазата се е разбила в лицето ми и парченцата са се забили дълбоко в плътта ми. — Обади ми се, копеле. Обади се и ми обясни. Нали ми каза, че ще бъде в БЕЗОПАСНОСТ!

Тя отново заплака. Плачът й бе прекъснат от изщракване, последвано от бученето на свободната линия.

Пресегнах се и натиснах бутона за изключване, за да го заглуша.

После пристъпих във „флоридската стая“ и се загледах в топките за тенис, които продължаваха да подскачат сред вълните. Чувствах се раздвоен — струваше ми се, че се наблюдавам отстрани.

Мъртвите близначки бяха оставили послание в ателието ми. „Къде е сестра ни?“ Възможно ли бе Или да е сестрата, която имаха предвид?

Очаквах да чуя как вещицата се смее и да я видя как кима с глава.

— Тук ли си, Персе? — попитах.

Вятърът фучеше в противокомарните мрежи. Вълните се стоварваха с влудяваща периодичност. Птиците се рееха над водата и надаваха крясъците си. Забелязах още един разбит контейнер на брега, вече полузарит в пясъка. Съкровище от океана; заслужено възнаграждение от caldo largo. Да, без съмнение тя ме наблюдаваше. Чакаше ме да се пречупя. Бях сигурен. Нейните… какво точно бяха? Пазители? Може би спяха през деня, но не и тя.

— Аз печеля, ти печелиш — казах. — Но ти си мислиш, че вече си спечелила, нали? Умничката ми Персе.

Естествено, че беше умна. Все пак играеше тази игра от цяла вечност. Навярно е била стара, когато децата на Израил са прекопавали египетските градини. Да, от време на време заспиваше, ала сега се бе пробудила.

И ръката й беше много дълга.

Телефонът ми иззвъня. Влязох в дневната, продължавайки да се чувствам като двама Едгаровци — единият прикован към земята, а другият реещ се над главата му. Вдигнах слушалката. Обаждаше се Дарио и беше доста ядосан:

— Едгар, какви са тия глупости да отложим изпращането на кар…

— Не сага, Дарио — казах. — Млъкни. — Прекъснах връзката и позвъних на Пам. Не се опитвах да си спомня номера й, затова го набрах без никакво усилие; така невероятната мускулна памет си свърши работата. Помислих си, че хората щяха да са много по-щастливи, ако това беше единствената памет, която имаха.

Заварих Пам много по-спокойна. Не знам какво беше взела, но вече й действаше. Тя ридаеше през повечето време и ме обвиняваше за станалото, но след като не направих никакъв опит да се защитя, яростта й премина в скръб и недоумение. Узнах всички важни подробности, или поне така си мислех тогава. Всъщност имаше една изключително важна подробност, която и двамата не знаехме, но какво беше казал един мъдър човек — „Не можеш да ги удряш, когато не ги виждаш.“ Имам предвид, че полицаят, който се беше обадил на жена ми, не бе сметнал за необходимо да й съобщи какво бе занесла Мери Айър в апартамента на дъщеря ни.

Освен пистолета, естествено. Автоматичен берета^[1].

— Полицаят каза, че сигурно е карала като бясна, и то почти без да спира — пророни глухо Пам. — Че било невъзможно да се качи с подобно оръжие на самолет. Защо го е направила? Пак ли заради някоя шибана картина?

— Естествено — отвърнах. — Тя си купи една. Така и не се сетих за нея. Изобщо. Притеснявах се от шибаното гадже на Или, но не и от тази жена.

Със съвсем спокоен глас бившата ми жена — вече със сигурност бе такава — ми заяви:

— Ти си виновен.

Да. Аз бях виновен. Трябваше да предположа, че Мери Айър ще си купи поне една картина и че вероятно ще пожелае някоя от цикъла „Момиче и кораб“ — най-опасните от всички. И изобщо няма да пожелае „Ското“ да я съхранява, при положение, че тя живееше съвсем наблизо в Тампа. И нищо чудно картината да е лежала в специален калъф в багажника на мерцедеса й, когато ме откара до болницата. Оттам навярно е отскочила до апартамента си в Дейвис Айлъндс, за да вземе автоматичния пистолет, служещ й за защита на дома й. Мамка му, даже й е било на път — кварталът й се намираше на север от болницата.

Да, трябваше да взема под внимание тази възможност. Все пак беше от познатите ми, а и знаех какво мислеше тя за творчеството ми.

— Пам, нещо ужасно се случва на този остров. Аз…

— Мислиш ли, че ме е грижа, Едгар? Или ме интересува защо тази жена го е направила? Ти си виновен, задето убиха дъщеря ни. Изобщо не искам да говоря с теб, нито пък да те виждам, и ти гарантирам, че ще си избода очите, ако се наложи да погледна някоя от картините ти. Трябваше да умреш при катастрофата, Едгар. — В думите й имаше ужасяваща истинност. — Щеше да е най-щастливият край за всички.

Тишина, последвана от бученето на свободната линия. Замислих се дали да не запратя телефона в стената, но онзи Едгар, който се рееше над главата ми, каза „не“. Този Едгар ми каза, че така само ще доставя удоволствие на Персе. Ето защо затворих и в продължение на минута постоях прав, макар олюлявайки се — жив, а деветнайсетгодишната ми дъщеря беше мъртва. Не застреляна, а удавена в собствената си вана от полудял художествен критик.

После бавно се завъртях към вратата. Бях я оставил отворена. Нямаше смисъл да я заключвам по това време. До стената на къщата бе подпряна дългата метла, с която почиствах алеята от насъбралия се пясък. Още щом я погледнах, усетих как ампутираната ми ръка ме засърбя. Вдигнах я и я задържах пред очите си. Естествено не видях нищо, ала щом разперих фантомните си пръсти, го почувствах. После ги свих в юмрук и усетих как два дълги нокътя се впиват в дланта ми. Другите бяха къси и назъбени. Вероятно се бяха счупили. Някъде — навярно на килима на „Розовото мъниче“ — имаше няколко призрачни нокътя.

— Махай се — казах й. — Не те искам повече, махай се и умри завинаги.

Ала не го направи. Нямаше да го направи. Също като китката, към която навремето беше прикрепена дланта ме сърбеше, пулсираше от болка и отказваше да ме напусне.

— Тогава ида да намериш дъщеря ми — пророних, и сълзите ми бликнаха. — Върни ми я обратно, ще можеш ли? Ще нарисувам всичко, което поискаш — само ми я върни.

Никакъв отговор. Бях само човек с ампутирана ръка и фантомен сърбеж. Единственият призрак беше моят собствен — той се рееше над мен и наблюдаваше всичко.

Сърбежът се усили. Взех метлата, като плачех не само от мъка, но и от непоносимият бодеж в ръката си, после осъзнах, че не мога да сторя онова, което исках — еднорък човек не може да прекърши на коляното си дръжката на метла. Затова я подпрях на стената и стоварих здравия си крак отгоре й. Дървото изхрущя. Наведох се, взех назъбената тояга и я вдигнах пред насълзените си очи. Щеше да свърши работа.

Свърнах зад къщата и се запътих към плажа. Като на сън чух шумния разговор на раковините под „Розовата грамада“, когато вълните нахлуваха в тъмните им владения, сетне уплашено отстъпваха назад.

Докато се приближавах към мокрия, втвърден искрящ пясък, осеян с топки за тенис, бях осенен от мимолетна мисъл. Третото, което бе казала Елизабет на Уайърман, беше: „Ще поискаш, но не бива.“

— Вече е твърде късно — и в този миг нишката, свързваща ме с реещия се Едгар, се скъса. Той отлетя далеч от мен и за един безкрайно дълъг промеждутък от време не знаех нищо друго.