Стивън Кинг
Дума Ки (222)

I

На картината — не последното произведение на изкуството, сътворено от Едгар Фриймантъл, а предпоследното — бе изобразен Джон Истлейк, коленичил на Брега на сенките до мъртвата си дъщеря. Сърпът на призрачната луна току-що беше изгрял на хоризонта. Леля Мелда беше нагазила във водата, двете момиченца, чиито лица бяха изкривени от гняв и ужас, стояха до нея. Харпунът стърчеше от гърдите й. Пръстите й се бяха вкопчили в него, докато тя гледаше невярващо мъжа, който я бе нарекъл зла чернилка, преди да отнеме живота й.

— Той пищя — казах аз. — Пищя, докато от носа му потече кръв. И от едното му око. Цяло чудо е, че не получи мозъчен кръвоизлив.

— На кораба няма жива душа — отбеляза Джак. — Поне на тази картина.

— Не. Персе беше надвита. Случи се това, на което леля Мелда се надяваше. Ставащото на брега разсея мръсницата достатъчно дълго, че Либит да се погрижи за нея. Да я удави в сън. — Докоснах лявата ръка на леля Мелда, където бях нарисувал две кръстосани дъги. В пресечната точка личеше отблясъкът на немощната лунна светлина. — И то най-вече защото нещо й подсказвало да сложи сребърните гривни на майка си. Сребърни на един свещник. — Погледнах Уайърман. — Може би наистина има нещо в положителната страна на уравнението, което ни пази поне мъничко.

Той кимна и посочи слънцето. След няколко мига то щеше да докосне хоризонта и огнената му пулсираща диря щеше да потъмнее до чисто злато.

— Но мракът е времето, когато лошите същества се намесват в играта. Къде ли е сега порцелановата Персе? Някакви идеи къде може да се е озовала след случилото се на брега?

— Не знам какво точно се е случило, след като Джон Истлейк е убил леля Мелда, но като цяло нещата са ясни. Елизабет… — Свих рамене. — Поне за известно време си е изгърмяла патроните. Дошло й е повече. Баща й сигурно я е чул да пищи и вероятно това го е накарало да се вземе в ръце. Сигурно е осъзнавал, че въпреки кошмарните събития все още има Либит. Дори не е изключено да се е сетил, че още има две дъщери на петдесетина километра от „Гнездото на чаплата“. Трябвало е да оправи цялата каша.

Джак безмълвно посочи хоризонта, с който се сливаше слънцето.

— Знам, Джак, но сме почти на края. — Сложих последния лист най-отгоре на купчинката. На него имаше само няколко щриха, но тази многозначителна усмивка нямаше как да се сбърка. Беше Чарли, градинският жокей. Станах и обърнах гръб на Залива и чакащия кораб, чийто черен силует се очертаваше на златния фон.

— Виждате ли я? — попитах ги. — Зърнах я на излизане от къщата. Истинската статуя на жокея, не проекцията, която видяхме на влизане.

Те се спогледаха.

— Не — каза Уайърман, — но ми се струва, че ако беше там, щях да я видя, muchacho. Тревата е висока, но тази червена шапка би трябвало да изпъква. Освен ако жокеят е в някоя от банановите горички.

— Видях го! — извика Джак и се засмя.

— Как не! — засегна се Уайърман. — Къде?

— Зад тенис корта.

Уайърман погледна натам, понечи да каже, че още не вижда нищо, но се спря.

— Гръм да ме удари! Онова чудо се е преобърнало, а?

— Да. И понеже всъщност няма крака, виждаш квадратната метална основа. Чарли бележи мястото, amigos. Но първо трябва да отидем в обора.