Стивън Кинг
Дума Ки (150)

IX

Дежурната медицинска сестра в отделението за интензивна терапия ми каза, че Елизабет е в операционната. Когато я попитах по каква причина, не можа да ми отговори точно. Огледах просторната чакалня.

— Ако търсите господин Уайърман, мисля, че отиде до кафето. На четвъртия етаж.

— Благодаря ви. — Вече се обръщах към асансьора, но внезапно се сетих за нещо. — Доктор Хедлок участва ли в хирургичния екип?

— Мисля, че не — отвърна сестрата, — но и той е в операционната.

Отново й благодарих и се отправих в търсене на Уайърман. Намерих го в далечния ъгъл на кафето. Седеше пред картонена чаша с размерите на минометен снаряд от Втората световна война. Единствените посетители освен нас бяха няколко медицински сестри и санитари и разтревожено семейство, окупирало другия ъгъл на заведението. Повечето столови бяха сложени с краката нагоре върху масите, а една жена с уморен вид и червен халат чистеше пода. Между гърдите й на тънко шнурче висеше дигитален музикален плейър.

— Hola, mi vato^[1] — усмихна се тъжно Уайърман.

Косите му — прилежно сресаните му назад коси, когато се появи в галерията с Елизабет и Джак — сега падаха пред ушите му, а под очите му се виждаха тъмни кръгове.

— Не искаш ли кафе? На вкус е като машинно масло, но поне държи клепачите отворени.

— Не, мерси. Ще ми стигне и глътка от твоето. — Имах три таблетки аспирин в джоба на панталоните си. Извадих ги, метнах ги в устата си и ги преглътнах с малко кафе.

Събеседникът ми сбърчи нос.

— Държал си ги в джоба си, където гъмжи от микроби. Гнусно.

— Имам силна имунна система. Как е тя?

— Не е добре — въздъхна той и ме изгледа унило.

— Дойде ли на себе си в линейката? Каза ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

От джоба на ленената си риза Уайърман извади изпомачкана покана за изложбата с надпис „ГЛЕДКИ ОТ ДУМА“ на лицевата страна. На обратната бе написал три реда. Буквите „скачаха“ нагоре-надолу (вероятно линейката доста бе друсала), но успях да ги прочета.

„Масата тече.“

„Ще поискаш, но не бива.“

„Удавете я, за да заспи отново.“

Във всички фрази имаше нещо зловещо, но от последната кожата на ръцете ми настръхна.

— Нещо друго? — Върнах му поканата.

— Няколко пъти произнесе името ми. Позна ме. Произнесе и твоето, Едгар.

— Виж това — каза аз и му подадох кафявия плик.

Уайърман ме попита откъде съм го намерил и аз му обясних. Той отбеляза, че това е доста подозрително съвпадение, при което аз само вдигнах рамене, защото си спомних какво ми беше казала Елизабет: „Водата вече тече по-бързо. Скоро ще се появят бързеите.“ Е, наистина се бяха появили. И имах предчувствие, че това е само началото.

Бедрото ми вече не ме болеше толкова — нощните му стенания се бяха превърнали в обичаните хлипания. Според народната мъдрост кучето е най-добрият приятел на човека, ала аз бих гласувал за аспирина. Преместих стола, седнах до Уайърман и прочетох отново заглавието: „ДЕТЕ ОТ ДУМА КИ СЪС СМАЙВАЩИ СПОСОБНОСТИ СЛЕД ПАДАНЕ — ВУНДЕРКИНД ЛИ Е?“ под него имаше снимка, на която се виждаше млад мъж, когото често бях виждал по бански костюм — Джон Истлейк от периода преди да натрупа излишните килограми. Той се усмихваше и държеше в обятията си усмихнато малко момиченце. Елизабет изглеждаше по същия начин, както и на семейния портрет „Тате и неговите дъщери“, само че сега държеше в ръчичките си рисунка, която протягаше към обектива, а главата й беше бинтована. Фотографът бе запечатал и още едно момиче, вече тийнейджърка — голямата сестра, Адриана, и да, косите й най-вероятно бяха червени. Не тя обаче привлече вниманието ни, нито пък Джон Истлейк или мъничето с превързаната глава.

— Свети, Боже! — промълви Уайърман.

Рисунката, която малката Елизабет държеше в ръце, изобразяваше кон, застанал до ограда, който широко (съвсем не по конски) се усмихваше. На преден план, с гръб към нас, стоеше малко момиченце със златни къдрици, което подаваше на усмихнатия кон морков с размерите на ловна пушка. От двете му страни, почти като театрални завеси, растяха палми. В небето плуваха пухкави облаци, а от огромното слънце струяха весели лъчи.

Това си беше детска рисунка, но талантът на създателката й бе извън всякакви съмнения. В коня се усещаше такава joie de vivre^[2], че усмивката му изглеждаше като кулминацията на някаква изключително смешна шега.

Човек може да събере десетина студенти по живопис и да им каже да нарисуват щастлив кон, но бас държа, че никой няма да успее да постигне успеха на тази рисунка. Дори великанският морков изглеждаше не като грешка, а като елемент от смеха, който само го засилваше — своеобразен художествен стероид.

— Това не е шега — измърморих аз, навеждайки се към ксерокопието… ала без особен резултат. Четири фактора последователно влошаваха качеството на изображението — самата фотография, копието й във вестника, ксерокопието на страницата и… времето. По грубите ми преценки бяха минали над осемдесет години.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се събеседникът ми.

— Начинът, по който е нарисуван конят. И моркова. И даже слънчевите лъчи. Това е детски вик на неземно щастие, Уайърман!

— Според мен си е детска шегичка. Просто не може да е друго. Та тя е била само на две годинки! Едно двегодишно дете не може да нарисува фигурки от чертички и кръгчета и да ги нарече тати и мама, не смяташ ли?

— Случилото се с Кенди Браун шегичка ли е? Или с куршума заседнал в мозъка ти? Който вече го няма?

Той замълча.

Почуках с нокът по думата „ВУНДЕРКИНД“.

— Виж, даже са намерили правилния термин. Кажи ми, ако беше бедна и чернокожа, нямаше ли да я нарекат „НЕГЪРЧЕ УРОД“ и да я пратят в цирка? Защото според мен щеше да стане точно така.

— Ако беше бедна и чернокожа, никога нямаше да пишат за нея по вестниците. И нямаше да падне от теглена от пони количка.

— Това ли е ста… — внезапно замлъкнах и отново се вгледах в прастарата снимка. Сега обаче погледът ми беше прикован в голямата сестра. Адриана.

— Какво? — попита Уайърман и в гласа му звучеше въпросът: „Какво видя пък сега?“

— Банският й костюм. Да ти изглежда познат?

— Не се вижда целият, само горната му част… Останалото се закрива от рисунката на Елизабет.

— Какво можеш да кажеш за тази част, която се вижда?

Той дълго се взираше в ксерокопието.

— Бих искал да имам лупа.

— Лупата щеше само да влоши нещата.

— Добре, muchacho, наистина ми изглежда познат… но може би твоите думи го направиха такъв.

— Ако се вземат всички картини от цикъла „Момичето и корабът“, само едно от момичетата в лодката ме изпълваше със съмнения — това от номер шест. С оранжево-червените коси и синия бански костюм с жълтата ивица около врата. — Посочих към смътното изображение на Адриана. — Това е същото момиче. Със същия бански костюм. Абсолютно сигурен съм. Елизабет веднага я позна.

— И какво пише тук? — попита Уайърман. Той започна да преглежда текста на статията, масажирайки слепоочията си с пръсти. Запита се дали окото му не го безпокои. — Стига, бе! Просто… Ох, всичко това е шибано… — Той ме погледна, като продължаваше да разтрива слепоочията си, и аз видях, че очите му са разширени от изумление. — Паднала от проклетата количка и ударила главата си в камък, така пише тук. Дошла на себе си в кабинета на семейния лекар, когато вече възнамерявали да я заведат в болницата в Сейнт Пит. После започнали пристъпите. Цитирам: „Припадъците на малката Елизабет продължават, обаче не са много тежки и засега не й причиняват вреда.“ И изведнъж започнала да рисува!

— Вероятно инцидентът е станал скоро след като са се снимали за онзи семеен портрет, понеже тя изглежда по същия начин, а на тази възраст децата бързо се променят — предположих аз.

Уайърман сякаш не ме чу.

— Всички сме в една лодка — каза той.

— Понечих да го попитам какво има предвид, но в следващия миг ме осени.

— Si, señor.

— Тя пада на главата си. Аз се прострелвам в главата. Твоята глава я премазва шибан товароподемник.

— Кран.

Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че няма никаква разлика. После стисна единствената ми китка. Пръстите му бяха студени.

— Имам няколко въпроса, muchacho. Защо тя е престанала да рисува? И защо аз никога не съм започнал?

— Не мога да ти кажа точно защо е спряла. Може би е забравила, че е рисувала — изградила си е психологична бариера, — или съзнателно е лъгала. Що се отнася до теб, твоят талант е емпатията^[3]. А на Дума Ки емпатията ти се е превърнала в телепатия.

— Пълни глу… — той не довърши фразата си.

Аз чаках.

— Не. Не са глупости. Сега обаче от телепатията ми няма и помен. Искаш ли да ти кажа нещо, amigo?

— Давай.

Той посочи към семейството от другия ъгъл на заведението. Спореха оживено за нещо. Бащата размахваше пръст към майката. Или към сестра си.

— Преди няколко месеца щях да зная за какво се разправят. Сега мога само да гадая.

— Източникът и на двете вероятно е един и същ — заключих. — Би ли заменил едното за другото? Зрението за четенето на мисли?

— Господи, не! — Той се огледа наоколо. Устните му бяха извити в иронична, крива, лишена от надежда усмивка. — Не мога да повярвам, че водим такъв разговор, знаеш ли? Често си мисля, че един ден ще се събудя и всичко ще бъде както преди — редник Уайърман, застанете мирно.

Погледнах го в очите.

— Това няма да се случи.