Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Луи Жаколио. Загубени в океана

в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан

Френска. Първо издание.

Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.

Художник на корицата: Веселин Праматаров.

Художествен редактор: Господин Пейчински.

Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.

Коректор: Иличка Пелова.

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11

Цена 10 лв.

ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.

Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

Бомба да беше хвърлена през прозореца, не-би имала такъв зашеметяващ ефект, както появата на Едмон Бартес.

— Господин прокуроре — каза Гроляр, — ако не моите доказателства, то вероятно думите на самия Бартес ще ви убедят в невинността му.

Самоуверен и готов да се бори докрай, Жюл-Сеген заяви:

— Даже и да е имало кражба, аз не съм замесен в нея. Само шуреят ми Албер е виновен за всичко.

— Мерзавец! — мъртвоблед извика Албер право в лицето му. — Ти сто пъти си по-виновен от мен. Ако аз в минута на парично затруднение фалшифицирах подписа на татко, то ти сам открадна парите и собственоръчно сложи половината от тях под паркета в стаята на Бартес! Да, ти го направи, не аз!

Старият банкер, силно развълнуван, с мъчително усилие се надигна от креслото си и пристъпи няколко крачки напред.

— Тук, в моя дом, все още аз съм господар! — и като се обърна към сина си и зет си, викна: — Крадци, мошеници! Ако имах сили, бих ви разкъсал на парчета!

После се обърна към племенника си и спокойно добави:

— Господин прокурор, както знаете, ограбени ми бяха един милион франка Изпълнете дълга си — нека крадците — моят син и съпругът на дъщеря ми, бъдат съдени като всички престъпници, нека правосъдието бъде безпощадно към тях. Нека бъдат изпратени на заточение, както бе изпратен заради тях един напълно невинен човек.

Прокурорът стана и заяви с делови тон:

— Приемам искането ви, утре ще започна раз-следване.

После старият Лемер коленичи пред Едмон и с просълзен глас му каза:

— Вие, чието име бе незаслужено обезчестено, вие, който преживяхте толкова мъки и страдания по моя вина и по вина на близките ми, простене ми! Бих искал с цената на целия си живот да върна миналото, но да изкупя престъпната си слепота!

Нито един мускул не трепна по лицето на Едмон. Вкаменен, безпощаден и безмилостен, тон си спомни за желанието да мъсти. Двете жени, със залети от сълзи лица, също коленичиха до болния старец и всички заедно протегнаха ръце с молбата:

— Простете ни! Простете ни!

В този момент до Бартес приближи адмиралът.

— Бартес — каза му той развълнувано, — нима в сърцето ви не е останала поне капка милост? Отмъщението е присъщо на дребнавите умове, а способността да забравиш и простиш е присъща само на хора с богата и благородна душа.

При тези думи глухо ридание се изтръгна от гърдите на Едмон. В това време Сеген приближи съпругата си.

— Госпожо, бих искал…

— Не искам да чувам нищо от вас — прекъсна го с презрение Стефани. — Вие не само откраднахте парите на баща ми, вие озлочестихте и мене.

Унижен дори и от жена си, той се оттегли към завесите, които закриваха прозореца, скри се зад тях и преди някой още да бе доловил намерението му, извади от джоба си револвер, приближи дулото му към слепоочието си и стреля.

При този звук всички се втурнаха към прозореца, а Албер, обезумял от преживяното, припадна до трупа на самоубиеца. Когато се съвзе, всички разбраха, че е полудял Той се смееше силно, молеше да не го изпращат на каторга, кискаше се като дете и обещаваше да върне откраднатото.

— Е, Бартес, не сте ли достатъчно отмъстен? — каза адмиралът. — Убеден съм, че не бихте желали такъв край.

— Господа, струва ми се, че сега съдебното дирене е излишно — заяви прокурорът. — Единия от престъпниците се самоуби, а другият е невменяем. Но аз не забравям, че има и един невинен, честта на когото трябва да се възстанови. Задължавам се да направя това пред обществото, а сега, моля ви, позволете на нещастните ми сродници да се отдадат на скръбта си.

Въпреки вълненията старият Прево Лемер не умря. Интересите на семейството и честта на фирмата, която на всяка цена трябваше да спаси, му помогнаха да преодолее кризата.

— Аз няма да спася семейството от разрухата — казваше старият банкер. — Това може да направи един човек Но ще се съгласи ли?

Този човек беше Едмон Бартес, чиято чест бе публично възстановена от съда.

В душата на Бартес вече цареше необикновено спокойствие. Понякога му се струваше, че отмъщението е било много жестоко, и съвестта започваше да го измъчва. Освен това образът на красивата Стефани непрекъснато заставаше пред него. Бледа в траурното си облекло, тя му се струваше още по-прекрасна и трогателна, още по-чиста и благородна. Нея, именно нея той искаше да спаси от нищета и разруха, от нови несгоди и мъчения. Заради нея Едмон се закле да възстанови предишния блясък на фирмата „Право Лемер и С-ие“.

За да осъществи проекта си, бяха му нужни крупни суми. За помощ се обърна към верните си другари, китайците.

— Куан, върховният повелител — отвърнаха му Сиен, Лиу и Чан, — може да ползва съкровищата на „Поклонниците на сенките“.

Като си осигури кредит, Бартес се раздели с пръстена на стария Фо, знака за върховна власт, който той връчи на китайците.

— Аз не съм от вашия народ и няма да съумея да изпълня всички задължения, наложени ми от званието Куан. Изберете си по-достоен Куан от вашата среда, който ще е по-близко до вас и по-добре ще се грижи за благото на обществото ви.

Сиен, Лиу и Чан приеха пръстена и след три дни се върнаха в Батавия. После Бартес пожела Жонкер и Пол Прево Лемер да станат негови помощници, а Порник, Пюжал и Люпен благодарение на застъпничеството му получиха служби — всеки според способностите си.

Ланжле пожела да се наслаждава спокойно на живота и се засели в един от крайните квартали на Париж заедно с неразделния си приятел Гроляр. „Мокиският император“ подаде оставката си и се примири с положението си. Освен това нямаше ли причини да бъде доволен? Той възвърна свободата и честното име на сина си. И го направи, без да очаква благодарност. Всъщност съзнанието за изпълнен дълг го караше да бъде толкова доволен, а това беше много повече от всякакви награди!

Край
Читателите на „Загубени в океана“ са прочели и: