Луи Жаколио
Загубени в океана (80)

Глава XXV

Наистина всички слушаха с учудване красивата легенда.

— Тя ще предизвика истинска революция в етнографското ни общество — каза Петерсън, който дословно записваше разказа на Ланжле. После дойде ред на членовете на Историческото общество и Лондонската академия на науките, които също помолиха вожда да им съобщи неща от истерията на мокисите.

— Всъщност историята на мокисите е едно повторение, така както животът на един човек повтаря живота на друг — започна изобретателният Ланжле.

— Този владетел е философ! — каза на съседа си член на философския отдел на академията.

— Невероятно! Поразително! — бъбреше Джеръмая Падингтън. — Да можех да представя такъв човек пред кралското общество, какъв невероятен ефект би се получил!

При това Ланжле продължи с най-спокоен тон:

— Произходът на мокисите се губи в мъглата на времето. Имената на вождовете от първата династия са потънали в реката на забравата. Преданията говорят, че пратеникът на Ора — Ро-Ко-Ко, паднал заедно с дъжд на земята в една тъмна нощ и научил мокисите как да садят банани и да правят вино от портокали. В деня, когато първото вино било готово, той така много пил, че започнал да говори някакви глупости на мокиските месии. Такава била божията воля, която показала на хората, че не бива да злоупотребяват с виното. Една част от народа започнала да осмива Ро-Ко-Ко, но друга го завела в самотна хижа и го сложила на легло, за да изтрезнее. Когато се събудил, богът силно се разгневил, повикал върху нашия остров морето, унищожил всички зли хора, променил цвета на кожата на хората от нашия остров.

Можете да си представите какво бе учудването на присъстващите, докато слушаха удивителния разказ на вожда. Ланжле продължи, като с всичките си сили се стараеше да запази първоначалната си сериозност.

— Казах ви, че имената на първите царе са останали за нас неизвестни. Но ние знаем, че теса се изяли един друг, за да си поделят властта. Синовете изяли бащите си, за да не премине властта в ръцете на друг, а после се унищожили помежду си, за да нямат съперници. Останалите след тях следвали този пример, а така също и хората от народа. Така мокисите бързо намалели, нещата сипнали дори дотам, че те започнали да се изяждат дори в семействата. Поканвали съседа си или някой приятел, за да го нагостят с новородено кърмаче, а гостът отвръщал с подобна любезност, като на свой ред поканвал на месо от тъщата.

Гроляр едва не се пръсна от смях. Ако вместо тези господа насреща си той имаше френски офицери и учени, те веднага биха разбрали, че милият дивак просто се шегува с тях Но при англичаните нещата стоят по друг начин.

— Горката жена — прошепна Джеръмая Падингтън, като си помисли за вдовицата майка на своята жена и си представи, че и нея може да я постигне същата участ. Ако не се беше родила в мъгливата Англия, разбира се, а на този остров. И той смутено се озърна.

Доловил движението, Ланжле побърза да успокои госта:

— Не се безпокойте нито за себе си, нито за своите другари. Ние отдавна не ядем роднините и гостите си. Такава участ имат единствено враговете ни, убити в бой.

— Защо — позволи си да попита Падингтън — вие не щадите вашите врагове, паднали като доблестни войници?

— А защо да пропада на вятъра такова количество превъзходно месо? — сериозно възрази Ланжле.

При този отговор всички, без да искат, се спогледаха.

— Ах, господа — извика доктор Петерсън, — на това наистина нищо не може да се възрази. Тези хора вече не убиват своите си, за да ги изядат, но постъпват така с убитите си врагове. За себе си вождът е прав и вие никога не бихте могли да го разубедите. Освен това за него има още едно оправдание: ако падне в сражение, той също ще бъде изяден от враговете си. Това е висша справедливост и нищо повече.

— И вие го оправдавате, докторе?

— Не, не го оправдавам. Само обяснявам нещата от негова гледна точка. Всъщност каква е разликата между човешкото месо и животинското? От гледище на науката разлика няма.

— Каквото и да говори, този император много ни интересува. Само да можехме да го отведем в Лондон.

Ланжле вече втори път чуваше този възглас и вътрешно се поздравяваше с успеха на комедията си. Той побърза да сподели с Гроляр:

— Ето, това е моят план: да накарам англичаните да ни вземат със себе си и през целия път да се грижат за нас като за важни и почтени господа. Разбра ли сега?

Гроляр одобрително кимна.

— Сега ми остава да кажа нещо за историята на мокисите — продължи Ланжле. — След безброй войни и богати пиршества най-сетне мокисите изяли всички съседни племена. Останало единствено племето атара, най-многочисленото и могъщото. В течение на много векове двете племена са воювали помежду си и са си оспорвали първенството, но напразно. Колкото и да се избивали, все не можели да решат спора: кой от двата народа е по-силен. Преди няколко месеца атара нападнаха мокисите. Войната беше решителна. От атарите не остана жив представител. Мъртвите бяха толкова много, че цяла седмица народът ми яде до насита прясно месо. А сега, като нямаме врагове, ние завинаги ще се простим с войната и аз ще насоча силите на хората към земеделието и търговията.