Луи Жаколио
Загубени в океана (38)

Глава XII

Всички очевидци на случилото се в дома на банкера си задаваха въпроса какво ще се случи на следващия ден след арестуването на тримата китайци и американския офицер Фред Робинсън. Но рано беше да се мисли за следващия ден. На нощта предстоеше да поднесе още по-голяма изненада, отколкото арестуването на тези четирима души.

Когато Уолтър Дигби — командирът на другия американски кораб разбра за неприятния инцидент, страшно се разгневи и веднага предприе решителни мерки. Зае мястото на арестувания командир на „Хъдзън“, издаде заповед двата американски броненосеца да се подготвят за атака и отиде при американския консул. Нареди да го събудят и го застави да се срещнат с главния прокурор на Батавия. Без да му даде възможност да се опомни, даже и да се облече прилично, без всякакви церемонии и общоприети правила на етикета, с глас, пълен с негодувание, той му заяви:

— Господине, Вие сте арестували моя другар Фред Робинсън, командир на американския броненосец „Хъдзън“. Давам Ви четвърт час, за да го освободите от затвора. Ако след изтичането на срока получа отказ, ще се върна на кораба си и ще Ви дам още един час за размисъл. Ако и след този срок моят другар не бъде освободен, Батавия ще бъде опожарена и от нея няма да остане камък върху камък!

— Но, капитане, аз съм длъжен да се подчинявам на закона — уплашено каза генерал-губернаторът.

— Необходимостта променя законите — възрази смелият командир.

— Помислете къде се намирате — отвърна с достойнство холандският държавник. — Аз имам всички възможности и права да Ви заставя да уважавате официалната власт в мое лице!

— Аз също не съм лишен от такава. Дойдох на брега с напълно въоръжен екипаж. Достатъчно е само да дам знак и за една минута Вашата палата ще бъде завладяна от моите моряци. Уолтър Дигби отиде до прозореца и го отвори.

— Постъпете както Ви е угодно — реши генерал-губернаторът, — но аз няма да се подчиня на Вашето насилие!

— Тогава, сбогом. Четвърт час измина.

При тези думи капитанът тръгна, придружен от американския консул, като вежливо се поклони на представителя на холандската власт, който все още не можеше да се опомни от голямата изненада.

Като държавник, губернаторът трябваше да отговори на американския капитан така, че да запази своето достойнство и престижа на ранга си, въпреки раздразнението от предизвикателната грубост на Уолтър Дигби. Заради сигурността на града, обаче, той щеше да отстъпи и да освободи арестувания командир на „Хъдзън“. След излизането на Дигби той заповяда на главния прокурор веднага да освободи от затвора Фред Робинсън, като го смъмри за проявеното излишно усърдие.

— Ваше превъзходителство — опита се да му възрази прокурорът, — позволете да Ви обясня!…

— Не е време за обяснения — прекъсна го генерал-губернаторът. — Нима искате да запалят Батавия? За това са достатъчни само някакви десетина минути. Разпоредете се веднага да се изпълни заповедта ми!

Уолтър Дигби се завърна на своя кораб и издаде заповед за предупредителен изстрел. Ако не изпълнеха условието, което постави, щеше да започне обстрел на града.

Когато чу изстрела, бедният прокурор така се уплаши, че воден от страх заповедта му за освобождаване да не се разбере погрешно, отиде лично във форт Хауптман.

— Свободен сте — каза той запъхтян на Фред Робинсън.

— А моите трима приятели?

— Заповедта се отнася само до Вас, господине.

— В такъв случай оставам и аз — твърдо заяви Бартес.

— Нещастнико! — ядосано извика прокурорът. — С Вашата упоритост Вие обричате града на гибел!

— Какво ме интересува Вашия град! Аз или ще изляза от тук заедно с моите другари, или ще остана с тях!

— Колко са упорити тези американци! Господ знае какво е това! За Бога, заминавайте и четиримата! По-бързо, защото само един снаряд е достатъчен да запали целия град!

„Не му е лека работата“ — помисли си с усмивка Бартес. Той съжали бедния пазител на закона, който с такова самодоволство се разпореждаше на приема у Лао Цзин, а сега имаше такъв жалък вид. Без да се бави, той напусна форта и се отправи към своя кораб. Знаеше, че Уолтър Дигби никак не обича да се шегува и е способен да изпълни своята закана, като използва всички оръдия и на двата броненосеца.

Американските кораби бяха осветени до върховете на мачтите, като при изключителен случай. Офицерите стояха на своите постове, готови при подаден от командира сигнал да стрелят. Бартес побърза да даде знак и веднага получи отговор от борда на „Калифорния“.

— Всичко е спокойно и градът може да заспи.

Прокурорът обаче още беше под напрежение и бързаше към генерал-губернатора, за да му съобщи за изпълнението на заповедта.

— Значи освободихте и китайците?

— Бях принуден, Ваше превъзходителство, от този дявол. Ако се бях забавил само една минута, градът щеше да бъде засипан от снаряди.

— Прав сте, но утре сигурно ще имаме неприятности с френския представител — забеляза генерал-губернаторът и подръпна краищата на белите си мустаци.

— Не би трябвало — отвърна уверено прокурорът. — Оръжието е едно нещо, а дипломацията — съвсем друго. В дипломацията не бива да се бърза, а и ние нямаме пряко нареждане от френското правителство за залавянето на тези лица.

— Да допуснем, че сте прав — съгласи се с уморен глас генерал-губернаторът. — Все пак аз Ви съветвам да потулите случилото се.

— И аз съм на същото мнение, Ваше превъзходителство. Веднага ще взема нужните мерки.

— Това е единственият начин да удовлетворим всички, повярвайте на моя опит! А сега можете да се оттеглите, напълно заслужихте почивката си. Вървете със здраве.

Прокурорът се поклони и излезе. По-късно, когато се прибра в къщи, той не можа да заспи през цялата нощ. Мислеше за упреците, които щеше да отправи към него на сутринта „маркиз дьо Сен Фюрси“. Горчивият опит от инцидента го накара да се закълне пред себе си, че никога повече да не се забърква в подобни истории.

Бартес, доволен от щастливия обрат на нещата, напразно ликуваше от победата над Гроляр. Той подценяваше противника си — ловък и хитър полицай, опитен детектив, който никога не се отчайва, колкото и да е обезкуражен, трудно се лъже и най-вече след всеки неуспех става по-опасен със своите хитри интриги и комбинации.

На другия ден като узна за станалото, мнимият маркиз изслуша вестта за провала на своя план с привидно спокойствие. Равнодушно прие съчувствията, изказани от командира на „Бдителни“:

— Е, драги маркиз, тези мерзавци — американците Ви поставиха в неспасяем шах.

— Нека да изчакаме края! — отвърна той през зъби. — Също като в играта на вист, добрите играчи никога не се отчайват след първия неуспех.

Когато влезе в каютата си и започна да преглежда документите, Гроляр се учуди, че не вижда портфейла, където пази секретните си книжа. Той прерови куфара, после сандъка, под масата, леглото, но никъде не го намери.

— Ограбен съм! Повече от ясно е, че съм ограбен! — извика той приглушено с отпуснати ръце и бледо лице.

Враговете му бяха отнели едничкото оръжие, което го правеше всемогъщ. Сега те празнуват победата си над него, а той е безсилен. Той е едно нищо! Кой му нанесе този страшен удар? Не беше нужно дълго да търси отговора — разбира се Лао Цзин. Той е и никой друг! Милионите бяха свършили своята работа. С тяхна помощ можеше да се постигне всичко. Нямаше човек, който да откаже услугите си на богатия банкер, особено крадците. Гроляр напрегна паметта си, за да си спомни кога може да са извършили кражбата. Прехвърли събитията от предишния ден и се спря на приема у банкера, навалицата, блъсканицата пред входа, навярно инсценирани нарочно. Да, точно в този момент са откраднали портфейла с важните документи.

След като се опомни от станалото, детективът побърза за срещата с прокурора, където изслуша извиненията му и се уговори с него делото да не се представя пред съда под предлог, че липсват достатъчно факти. За освобождаването на пленниците решиха да премълчат. После „маркиз дьо Сен Фюрси“ отиде в телеграфната станция и установи връзка със Сингапур. В главата му вече се оформяше идеята за отмъщение на омразните врагове.

След шест дни дойде и резултатът от неговите усилия. На борсата в Батавия се получи следната телеграма от канцеларията на американското правителство: „Във военния флот на Съединените Щати не фигурират корабите «Хъдзън» и «Калифорния», както и морски капитани под имената Уолтър Дигби и Фред Робинсън. Въз основа на казаното споменатите кораби и командири, пристигнали на Батавското пристанище, трябва да се считат за пирати. Те подлежат на общоприетите закони от всички цивилизовани страни. Подписал: Бърнард — министър на войната и флота. Уингтън.“

В телеграмата имаше и секретна част, която американският консул не счете за нужно да оповестява. В нея се съобщаваше, че американската ескадра, идваща от Хонг Конг, е получила заповед да се присъедини към английската. И заедно с френската фрегата „Бдителни“, всички заедно да заловят двата кораба. Трябваше да ги предадат на международния морски съд в Малака.

Телеграмата предизвика сензация в града.

Всички жители на Батавия нетърпеливо чакаха да стане осемнадесет часа, защото по това време морските офицери се хранеха в „Източния хотел“. Дали и днес след телеграмата ще дойдат заедно така, като че ли нищо не се е случило?

Още преди осемнадесет часа лодките се отделиха от американските броненосци. Сега те бяха въоръжени с леки оръдия и в тях седеше много-числен екипаж.

Офицерите слязоха, предвождани от двамата командири, важни и спокойни, но без да се държат предизвикателно.

Тълпата изпълни цялото крайбрежие и когато моряците се подредиха в стройни редици и тръгнаха към хотела, чуха се аплодисменти, защото навсякъде публиката си остава публика. А младостта и решителността навсякъде предизвикват възхищение.

На терасата на „Източния хотел“ масите бяха сервирани. Но почти веднага се появи адютанта на генерал-губернатора с нареждане моряците веднага да се върнат на корабите си.

— Кажете на този, който Ви е изпратил — каза един от командирите, — че ние сме в свободна страна и ще правим това, което пожелаем, без да нарушаваме законите, разбира се. Ако употребите сила спрямо нас, тогава ще видим какво ще правим. Заемете местата си на масата, господа!

Капитанът се оттегли при другарите си. За да се избегне евентуален съдбоносен сблъсък, оставиха ги необезпокоявани през този ден, но на другия взеха енергични мерки. Към четири часа след обяд един полк и две артилерийски батареи заеха позиции по цялото крайбрежие. Полковникът, който ги командваше, получи заповед да не пуска американските моряци на брега. Ако окажат съпротива, да се отнесат с тях като с неприятели. Тълпата нарастваше непрекъснато.

В седемнадесет часа и петдесет минути същите лодки отплаваха от броненосците и се насочиха към брега.

Като че вълна заля тълпата. Чуваха се оживени коментари, сдържани викове. Нещо ще се случи! Как ще свърши всичко това?