Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Луи Жаколио. Загубени в океана

в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан

Френска. Първо издание.

Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.

Художник на корицата: Веселин Праматаров.

Художествен редактор: Господин Пейчински.

Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.

Коректор: Иличка Пелова.

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11

Цена 10 лв.

ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.

Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава V

В Париж Гроляр се чувстваше в свои води и тук способностите му се развиваха с удивителна пълнота. Той успя да научи, че семейни раздори разяждат Прево Лемер, че Жюл Сеген и Албер Прево Лемер се мразят силно.

Откакто главата на фамилията поради болестта си не можеше да напуска стаята си, тези млади хора водеха делата на банката. Необмислените им и рисковани операции, както и безразсъдните разходи подбиха кредита на фирмата. Напразно маркиз Лара Коело искаше да се намеси — отстраниха го грубо и всичко остана като преди.

И Жюл Сеген, и Албер ненавиждаха маркиза, който в очите им олицетворяваше живия упрек. Той се измъчваше от присъдата над Бартес и през минута повтаряше, че пред нищо няма да се спре, за да бъдат заловени виновниците и предадени на правосъдието.

С помощта на Люпен, който се сближи с домашната прислуга на Лемер, Гроляр разбра, че госпожа Стефани Сеген негласно се е разделила с мъжа си и живее при родителите си — изоставена и забравена.

Когато Едмон узна за горчивата съдба на нещастната млада жена, сърцето му се сви от съжаление към нея.

— Всичко трябва да забравя, ако искам да се приготвя за мъст — каза си той.

Освен Гроляр с делото активно се захвана и адмирал Льо Хело, който, едва уредил своите работи в морското министерство, изцяло се зае с оправдаването на Бартес.

Без да съобщи за намеренията си на никой, той отиде у Прево Лемер и настойчиво поиска да го види.

Лемер бе ужасно остарял, лицето му — потънало в бръчки, само очите му бяха запазили предишния си блясък. Той седна в дълбоко кресло, заобиколен от съпругата си и дъщеря си. Адмиралът открито започна да разказва за целта на посещението си.

— Драги Лемер — каза той, — ако не ви познавах като безупречно честен човек, не бих си позволил да ви безпокоя… Но вие сам ще разберете, че вече ми е невъзможно да отлагам визитата си. Аз дойдох да ви помоля за помощ, за да се поправи една голяма несправедливост.

— Несправедливост? Не разбирам, адмирале!

— Говоря ви sa Едмон Бартес.

При това име старият банкер неволно трепна, а върху лицата на двете жени се изписа съчувствие.

— Едмон Бартес — с мъка повтори болният. — Ах, ако той беше сега при нас, всички нещастия, които ни заплашват, биха изчезнали. Но защо той измами доверието ми и се провини?…

— Провини! — остро го прекъсна адмиралът. — Не е истина! Аз съм уверен, че вие също не вярвате в неговата вина.

— Но съдът реши!

— Съдът! Нима това е първата съдебна грешка! Несправедливото му решение трябва да се ревизира и вие сте този, който честно ще заяви, че Едмон Бартес не ви е ограбил!

— Да, но сега Бартес е избягал от каторгата и никой не знае къде се намира.

— Аз зная. Когато ескадрата, която командвам, преминаваше океана, аз го срещнах на един остров. Не можех да не му повярвам. Той сега е свободен, но за човек като него какво означава свобода без честно име? Всъщност точно вас той обвинява като главен организатор на чудовищната несправедливост.

— Мене?

— Да, вас!

— Само това ми липсваше! Кажете, адмирале, способен ли съм на такава постъпка?

— Не, приятелю, и аз често го повтарях на вашия бивш касиер. В това дело има някаква мрачна тайна, която скрива истината.

— Ние всички обичахме Бартес като наш син, пък и той споделяше същите чувства. Вътрешното ми убеждение беше, че той е невинен.

— Разбирам ви, станал сте жертва на съдебните перипетии, на бездушното и безмилостно красноречие на прокурора.

— Сега, когато присъдата е произнесена, какво мога да направя?

— Надникнете в дълбините на душата си, попитайте съвестта си и ми отговорете виновен ли е Бартес или не?

— Невинен е! — каза госпожа Прево Лемер. — Невинен! Казвам го пред всички ви! — извика Стефани.

Болният закри с ръце лицето си и дълбоко въздъхна.

— Невинен… невинен е. Само ако имах и най-малкото доказателство, което да ме насочи към истинския виновник, даже и да е член на семейството, бих постъпил, както ми диктува съвестта. Дните ми са преброени и не желая да умра с такъв грях на съвестта си.

— А писмото на Бартес? Нима то не е доказателство? — забеляза Стефани.

— Уви, то бе само протестна заплаха.

— Не, не заплаха, а вик на негодувание и жажда за справедливост!

— Какво особено има в писмото? — попита адмиралът.

— Ето, четете! — каза госпожа Прево Лемер, извади отворен плик и го подаде на гостенина.

Писмото на Едмон бе написано преди изпращането му в Нова Каледония.

„Г-жа Жюл Прево Лемер, Париж.

Служих при вас 14 години с преданост и искреност, никога не съм ви лъгал. За благодарност вие ме изпращате на заточение тогава, когато съвестта ви говори, че не съм виновен. Ако някога мога, няма да ви съжаля, както вие не съжалихте баща ми. Тази вечер напускам Франция и няма да ме видите повече в пределите и.“

— Когато човек е невинно обвинен, естествено е да се озлоби… Аз познавам Бартес, той е благороден човек и когато разбере, че сте били заблудени, той всичко ще забрави и ще ви прости.

— Възможно ли е да се ревизира делото в негово отсъствие?

— Да, ако истинските крадци бъдат открити.

— Ако е така, аз ще изпълня дълга си. След няколко дни може вече да бъде късно.

Двете жени не можаха да скрият сълзите си.

— Гръм и мълния! — избърбори адмиралът, също просълзен. — Против тези хора Бартес се подготвя да насочи чудовищната си мъст. Не, няма да го допусна!

И той побърза да излезе, за да скрие вълнението си.

След него болният бе посетен от бившия председател на съда в Нумея, а сега прокурор в Париж. Той помоли да го оставят насаме с домакина.

— Кажете ми идвал ли е при вас някой във връзка с делото на бившия ви касиер Бартес?

— Да, адмирал Льо Хело току-що излезе от тук. Разговаряхме за възможността да се ревизира делото в полза на Бартес.

— И вие обещахте?

— Мога ли да не обещая?

Прокурорът с присъщото му красноречие започна да привежда едно след друго доказателства, улика след улика. Скоро болният започна да се съгласява със сродника си.

— Но каква е ролята на адмирала в делото?

— Той само е искрено убеден в невинността на Бартес — каза главният прокурор — и се застъпва за него в името на справедливостта. Вие сам знаете, че Едмон Бартес умее да омагьосва хората. Сега Бартес е във Франция, в самия Париж.

— В Париж?

— Да, преди няколко часа ме уведомиха за това и аз ще взема всички мерки, за да ви опазя от него. Той се е заклел да погуби всички, които носят името Прево Лемер.

Старият банкер благодари на племенника си, двамата си обещаха взаимна подкрепа. Разбраха се вечерта да се съберат на семеен съвет с Жюл Сеген и Албер, за да обсъдят новото положение на нещата след завръщането на Бартес.