Луи Жаколио
Загубени в океана (20)

Глава XX

Тялото на починалия беше балсамирано под наблюдението на доктора и положено на парадна катафалка върху средния мост на кораба. Тук престоя две денонощия, а около него се трупаха посетители от различни националности, като преобладаваха китайци. Тези хора, презирани и унижавани в Америка, макар само в Сан Франциско да бяха около осемдесет хиляди, бързаха да отдадат чест на своя съотечественик, без да се досещат кой е той. В същото време се радваха на великолепния кораб, принадлежащ на тяхната нация, с което много се гордееха. Те носеха големи венци от рози, имортели и портокалови цветове, с които украсиха тялото на покойника.

Цяла делегация китайци от предградията дойде да изкаже съболезнования на офицерите от „Йен“ за смъртта на техния господар. Порник, като пръв лейтенант на кораба, ги заведе при Бартес, където бяха и Ли Юн и Ли Ван. Китай-ските представители подобно на американците не можаха, да забележат, че в екипажа на кораба има европейци, и това показваше колко ефикасен беше способът за преобразяване на нашите герои. Те бяха удължили с лаписна креда очите си. Този характерен белег на китайската националност беше достатъчен, за да не се обръща внимание на второстепенните признаци. Бартес, който имаше най-голям интерес да прилича на китаец, беше подстригал и мустаците си по особен начин.

Но не само китайци дойдоха на „Йен“. Много американци, водени от любопитство, се качиха на борда на кораба, за да го разгледат. Те се предвождаха от губернатора на щата, който искаше да върне визитата на Бартес. Едмон не можеше да го приеме поради траура и представителят на американската администрация трябваше да се задоволи с предаването на визитната си картичка. Въобще пристигането на „Йен“ в столицата на Калифорния бе истинско събитие за целия град. Още много обстоятелства възбуждаха общия интерес: тайнствената поява на кораба, влизането му в пристанището без лоцман, великолепната му изработка и солидно въоръжение, изящните маниери на китайския адмирал — принц Йен, и смъртта на неговия баща, настъпила в деня на акостирането на кораба.

Всичко това беше достатъчно, за да взриви любопитството на янките, които носеха в характера си нещо детско, макар и да бяха твърде работливи. Това е единственият народ на нашата планета, който може еднакво добре да се забавлява и да работи. Сцена като тази е често срещана при тях: мистър Джон говори на мистър Хари:

— Как е захарта утре? — янките не обичат излишни думи и свеждат деловите си разговори до минимум. Така че „Как е захарта утре?“ означава: „Каква ще бъде утре цената на захарта?“ На което пък мистър Хари отговаря:

— Не знам, Джон! Как е свинмас в Синнат?

Преведена, тази фраза звучи: „Колко струва свинската мас в Синсинати?“

Но да се върнем при „Йен“ и неговия командир И единият, и другият безкрайно много интересуваха калифорнийците. По всички улици на Сан Франциско се продаваха фотографии на бронепосеца с катафалка на палубата. Фотографите, на които Бартес категорично отказа да поставят апаратите си на кораба, се покачиха върху покривите на крайбрежните къщи и оттам правеха снимки, които се разграбваха на баснословни цени. Други пък наводниха палубите на съседните на „Йен“ фрегати, параходи и катери, откъдето се виждаше китайският броненосец. Стигна се дотам, че местата върху покривите на съседните къщи и кораби започнаха да се продават, и то на доста високи цени. Но нищо не можеше да спре янките, защото „Йен“ бе на мода.

Това засилено обществено внимание обаче ни най-малко не занимаваше Бартес, който изцяло бе зает със спомени от миналото и грижи за бъдещето.

Неговата съдба наистина приличаше на някоя приказка от „Хиляда и една нощ“. Едно момче от глуха провинция на своето отечество, на тази Франция, която той сега така безкрайно обича и тъй безумно ненавижда. Баща му — полковник от френската армия, което налагаше честите му отсъствия от къщи, бе страстно привързан към семейството си. Всяка неделя, прибирайки се у дома, той се радваше много на жена си и сина си, носеше им подаръци и често се шегуваше със своя „храбър Едмон“.

— Кажи ми, юначе, скоро ли ще те произведат поручик?

— Ах, Едуар, кога ще се съгласиш с мен, че нашият син не е за вашата армия! Мили мой, за нищо на света не искам да го виждам във военен мундир!

И в очите на тази добра, жена се появяваха сълзи. Въпросът за кариерата на сина бе едничкият предмет на разногласия между родителите на Едмон.

Когато баща му стана генерал, семейството се пресели в Марсилия. Тук Едмон постъпи в морското училище, като заяви на майка си, че постъпва така не за да отиде завинаги в морето, а само за да добие някакво звание.

Когато на 18 години завърши морското училище, му се представи случай да постъпи на служба в банкерския дом на Прево Лемер и цялото семейство се премести в столицата.

Майката много се зарадва, че синът й удържа обещанието си и не стана моряк, а се залови с мирна и доходна работа. Но тя не можа дълго да се гордее с Едмон, тъй като наскоро след това почина. Скръбта на бащата и сина бе безгранична.

Пред очите на Бартес преминаваха отделни картини от неговия парижки живот. Той работи в кантората на Прево Лемер… Повишават го… Патронът му го хвали, прави му комплименти… Ето го най-сетне и главен касиер на банката, с 30 000 франка заплата… Следва и апогеят на неговата кариера — безгранично доверие към него… предложение да се ожени за дъщерята на банкера… бал и гощавка… общо внимание и уважение… И изведнъж — откраднатият милион от касата, тревогите, вълненията, свързани с това събитие. Прево Лемер отхвърля всяко подозрение, насочено към него, но той сам настоява за обиск и… отвеждане в Мазас!

Не се ли погуби сам, като така настойчиво искаше този нещастен обиск? Ако бе послушал съветите на своя патрон, всичко щеше да се уреди и сега щеше да живее спокойно, и щастливо, зет на Прево Лемер, управител на имотите му и негов наследник. Кой дявол го караше да упорства и да прояви дребнава донкихотовска честност, от която никои не се интересуваше.

Ето го сега, лишен от своето бляскаво и завидно положение, изправен на подсъдимата скамейка, вместо да бъде управител на голямо финансово учреждение! Поразително безумие! Невероятна метаморфоза!

Изпратен на заточение… Общо отдръпване от него и пълна забрава… Прощаване с убития от скръб баща и единствените му двама другари, останали от разбития житейски кораб… Отпътуване към Нова Каледония…

И после — животът му на заточеник, предложението за шпионаж, направено му от генералния прокурор Прево Лемер, племенник на неговия бивш шеф… вестта за смъртта на баща му… клетвата за отмъщение… заразата в затвора… грижите за болния Фо, за когото съвсем не подозираше, че е някаква важна особа… безкрайната благодарност на китаеца… бягството от мястото на заточение…

Най-сетне — неочакваното предложение на Фо-Куан да го осинови… Обредът, при който се превърна в китайски принц… Смъртта на Фо… Каква пъстрота на картини, какви преживявания в течение само на 32–33 години! Какво ще стане по-нататък с него, с неговото звание Куан, за което по-рано не бе и сънувал? Как ще изпълни бъдещата програма на своя живот, пък и каква ли може да бъде тази програма?