Луи Жаколио
Загубени в океана (24)

Глава XXIV

Това, което силно изплаши детектива, у загадъчните госта с тоягите предизвика само смях, който избухна неудържимо, когато и Камчатка се размърда неспокойно на мястото си. Тогава Ланжле реши да накаже по достойнство нахалниците.

— Махайте се, пияници — викна той ядосано. — Защо разваляте кроткия разговор на порядъчни хора, оттеглили се от градския шум?

Като чу енергичната позиция на своя другар. Гроляр окончателно се изплаши и промълви тъжно:

— За бога, Ланжле, не се карай с господата, които са толкова вежливи с нас!

— Какво? Вежливи ли, тези нощни безделници!

— О, вие ни оскърбявате! — каза един от непознатите. — Щом е така, ще ви покажем истинската вежливост, на която сме способни и за която вие явно нямате понятие! Е, деца, на работа!

При тези думи четирима от групата се хвърлиха върху Ланжле, а другите върху Гроляр, на когото вързаха веднага ръцете, краката и очите. От страх нещастният детектив изгуби съзнание. Четиримата юначаги го сложиха на една носилка, приготвена от тоягите, и го понесоха. Къде, за това трябваше да се попита Ланжле, който се тресеше от смях и уловен под ръка от Порник, следваше „погребалната процесия“, устроена на Гроляр.

По пътя Порник започна да тананика нещо в смисъл на „вечная памят“, а Пюжал попита:

— Готов ли е гробът?

— Как не, погрижил съм се отдавна за това — обади се Данео Мериус. — Точно шест фунта и шест дюйма. Последното е за носа на негово ви-сокоблагородие, който има почтени размери.

— Пък и ние ще го поудължим още малко! — подметна Ланжле. — Ха-ха-ха!

Когато се върнаха на кораба, Гроляр беше-вносен в неголяма каюта и понеже беше още безчувствен, го отвързаха, претърсиха джобовете-му и го сложиха на дюшека, който съставляваше единствената мебелировка на помещението. После оставиха в ъгъла късче хляб н чаша с вода, както се практикуваше в подобни случаи, затвориха вратата и излязоха.

— Защо му е оръжие? — допита Ланжле, като посочи револвера и камата, намерени в джоба на Гроляр.

— Е, за да не са му празни джобовете! — отговоря през смях Порник.

След това двамата моряци отидоха в адмиралската каюта и доложиха, че задачата е изпълнена успешно и при строга секретност.

— Отлично — каза командирът на „Йен“. — Ще бъдете възнаградени за тази услуга.

На следващата сутрин началникът на американския екипаж се яви при Бартес и му съобщи, че американците, служещи на „Йен“, на които беше изтекъл срокът на службата, го освобождават or задължението да ги отведе до Орегона, защото предпочитат да се приберат в родината си по суша. И между другото добави:

— Знаем неприятностите, които някои хора ви готвят, но бъдете уверен, че от нас няма да узнаят нищо: нито кой сте, нито за бягството ви or Нова Каледония. Ние сме честни хора и дадохме клетва да мълчим, затова можете да бъдете сигурен, че ще удържим на думата си.

Трогнат от такова внимание към него, Бартес веднага предплати на целия екипаж за три месеца, а на офицерите двойно. На капитана плати за цяла година, макар че договорът не го задължаваше за това.

По този начин той искаше да спечели сред тези хора надеждна и верни другари. При това трябваше с нещо да им се отблагодари за разбирането от тяхна страна, защото стигаше един да проговори за това, което знаеше за Бартес и другите избягали заточеници, и въз основа на договора между Америка и Франция те щяха да бъдат арестувани и изпратени където трябва. Младият командир на „Йен“ бързаше към Сан Франциско, за да помогне на болния Фо, но никога не би си помислил за такова нещо, ако не разчиташе на дискретността на моряците американци.

Когато американецът капитан се готвеше да излезе от каютата на Бартес, последният го спря и каза:

— Предстои ми да попълня местата в моя екипаж, затова ви моля да предадете на вашите хора, които биха пожелали да останат, че с удоволствие ще ги приема. Освен това ще ги повиша и ще удвоя заплатите им.

— Знаете ли, сър — отговори Уолтър Дигби, — според приетия ред в Съединените щати ние не можем да бъдем ангажирани за повече от един курс в годината. Но ние сме свободни хора, а вашите условия са толкова примамливи, че уверявам ви, три четвърти от екипажа ще се върне на работа.

— Толкова по-добре! — извика Бартес. — Има място за всички!!!

— Дори за мене?

— Особено за вас, драги ми капитане!

— При какви условия, ако смея да попитам?

— Тройна заплата, звание капитан и мой помощник. Освен това имайте предвид и следното. Представителите на могъщото общество, в ръцете на които се намира цялото китайско мореплаване, Ли Юн и Ли Ван, поръчаха на вашата орегонска компания още един кораб като „Йен“, по малко по-голям — осемдесет метра дължина. Той ще бъде готов следващата година. Съгласен ли сте да следите за неговия строеж и да го докарате в Китай заедно с екипаж, съставен по ваш избор? Корабът ще носи името „Фо“, в чест на покойния ми приятел, и смятаме да го подарим на императора. Обещавам ви, че вие ще поемете командването на „Фо“ с чин контраадмирал на китайския флот.

— Вашите предложения надминават и най-смелите ми очаквания и аз приемам с благодарност — заяви Дигби.

— Много се радвам! Елате при мен тази вечер, ще ви приготвим нужните инструкции и пари.

— Ще се постарая да бъда акуратен! Позволете сега и аз да ви дам един добър съвет, сър! Не оставайте повече тук. Чух, че говорят за някакъв си Уесптън, следствен пристав, който е важна птица тук. В Сан Франциско го знаят всички, макар репутацията му да не е много завидна! Всъщност аз не знам какво замислят против вас, но този лъжец постоянно се хвали, че ще ви пуснат оттук, след като продадат „Йен“ с цялото му оборудване.

— Благодаря ви за предупреждението — каза командирът на „Йен“. — Цялата работа е за един нос, който има нещастието да попадне под юмрука на Порник и прие такава форма, която е-твърде неудобна за движение в обществото.

— Чух, че се готви арест на „Йен“ и на вас заради паричен иск. Задържането ще се извърши от някои господа, наричащи се съдии, адвокати, пристави, без да слагаме в това число и писарите. Всичките те ще изкопчат от вас стотици хиляди долари и ще се успокоят тогава, когато изпразнят джобовете ви. В Щатите съдът е безпощаден в такива случаи и колкото по-надалеч се скриете, толкова no-добре! Ако във Франция според един ваш баснописец съдията, изял мидата, оставя черупката на стопанина й, то американските съдии ще го лишат и от тази утеха!

— Какво ще ме посъветвате вие?

— Да им платите толкова, колкото искат, и да не се явявате в съда.

В тази минута доложиха, че някакъв си господин Уесптън иска да говори с командира на кораба.

— Започва се! — отбеляза Уолтър Дигби.

Следственият пристав влезе, придружен от младия си писар, когото вече познаваме, и от още четирима типа със съмнителни физиономии, готови на всякакви престъпления.

Писарят малко се беше посъвзел след вчерашния си тежък ден, а неговият шеф бе свеж както винаги, защото още не беше измислено питието, което можеше да го опие.

— Господин командирът на „Йен“? — осведоми се Уесптън, като пристъпи напред с танцова стъпка.

— Аз съм, господине — отговори Бартес, като стана прав. — Какво обичате?

— Имах честта да ви изпратя вчера, както и на един от вашите моряци, покана да се явите пред полицейския съд в Сан Франциско.

— А, вие ли сте? — възкликна иронично Едмон. — Много се радвам, че се запознаваме, макар и при толкова неудобен за мене случай!

— Наистина, много сте любезен, сър — отговори господин Уесптън, — а такива са и всичките ви моряци. Затова аз съвсем…

— Оставете тези баналности, господине — прекъсна го Бартес. — Нека пристъпим към решаването на въпроса. Готов съм да платя исканата от вашия клиент сума и всички разноски, но при условие че повече няма да чуя за вас.

— Много добре, много добре! — каза жрецът на Темида. — Вашата изпълнителност ви прави чест, но има още нещо, върху което искам да привлека вашето внимание.

— Още нещо? Нова клауза?

— Арестът, сър, който съм задължен да наложа на вашия кораб за обезпечаване на иска от двеста хиляди долара, които бившият командир на „Йен“, покойният Фо, дължи на моя клиент, маркиз Сен Фюрси.