Луи Жаколио
Загубени в океана (72)

Глава XVII

Мокисите пътуваха целия ден и половината нощ без отдих и понеже туземците атара узнаха, че враговете им са се отправили заедно с краля си към резиденцията на морския бряг, решиха по-рано да нападнат селището им. Ако преди разсъмване мокисите не успееха да се завърнат, то цялото население на селището им би загинало.

При бързия ход носилките бяха истинско облекчение за европейците. Иначе те не биха могли да следват неуморните диваци, привикнали към трудни и дълги преходи.

В селището никой не спеше: старците, жените, децата — всички се въоръжаваха, решили на всяка цена да отбият нападението на врага, докато успее войската им да пристигне и защити селото. Туземците никога не нападаха нощем от страх да не ги съпроводят зли духове, но знаейки, че селото е без защита, атара решиха да не спазят това правило.

Отгатнали намерението им, мокисите устроиха засада. Първата колона, ръководена от Гроляр, се разположи в края на селото, противоположно на мястото, откъдето се очакваше да дойдат нападателите. Втората колона под началството на Ланжле застана там, където се очакваше неприятелят. Така атарите трябваше да попаднат под двоен обстрел.

Решено беше да им позволят да навлязат в селото и там да ги обградят, така че нито един да не може да избяга. Диваците по принцип не щадят враговете си и отвеждат в плен само жените и децата, у които по-късно възпитават ненавист към родното племе.

Съмваше, а нападателите все още не издаваха присъствието си. Мокисите започнаха да мислят, че шпиони са предупредили враговете за тяхното пристигане, когато изведнъж от близката височина също като лавина започнаха да се спускат цели рояци врагове, огласящи въздуха със своите диви, войнствени викове.

Никой не се показа — нито в селото, нито от засадата. Гробното мълчание отначало смути нападателите: те се спряха и заоглеждаха местността, сякаш подозираха клопка. Появата им не предизвика уплаха в селото, което в действителност би било невъзможно. После, вероятно предположили, че жителите са избягали в гората, отнасяйки със себе си всичко ценно, те тръгнаха напред, хвърлиха се към къщите и се отдадоха на безогледен грабеж.

Първите нападатели останаха учудени, когато видяха, че къщите са натъпкани с жени и деца, които не само не молеха за пощада и не трепереха от страх, а гръмко ги обсипваха с ругатни и оскърбления.

— Елате, елате, подли и страхливи атара — крещяха те. — Погледнете, тези войници треперят от страх пред жените и пеленачетата. Вашите водачи са изпратили тук не войници, а жалки роби!

При други обстоятелства такива подигравки биха разярили атарите, но невероятната смелост на жените зад слабата им барикада от бамбук накара неприятеля да предположи, че е попаднал в капан. Отстъплението бе невъзможно и войниците се пръснаха из селото.

Всичко, което можеше все още да направи водачът на атара, бе да събере хората си на главната улица. През това време Ланжле и Гроляр с усилие задържаха своите хора, които настояваха вече да атакуват неприятеля.

Водачите на мокисите прекрасно схванаха намерението на двамата водачи, които искаха да обградят неприятеля от всички страни и да ги сразят с револверите си. Те побързаха да обяснят този план и ни войниците си.

Като позволиха на неприятеля да се събере на едно място и да образува плътно ядро, Ланжле даде сигнал със свирка на Гроляр да започнат настъплението.

Трудно е да се опише паниката, която за миг обхвана атарите, когато видяха, че от някои войници тече кръв, без да бъдат улучени от копия или брадви. Те видяха как белите протягаха ръце, чуха и страшния гръм, смаяха се от покосените, които бяха засегнати от някаква невидима сила. Това ги потресе и обезумели от страх, те хвърлиха оръжието си и се впуснаха да бягат на всички страни. Напразно. Отвсякъде ги посрещаха копията на мокисите, които ги унищожаваха.

Ланжле и Гроляр се опитаха да спрат избиването на беззащитни хора, но знаците им бяха изтълкувани точно обратно от мокисите и избиването продължи дотогава, докато не остана нито един жив атара.

След поражението на атарите победителите тръгнаха да изтребват с огън и меч техните селища, да избиват старците, жените и децата: направиха онова, което враговете им готвеха на тях самите. А великият Ка-Ха-Туа VII обядва с превъзходно филе, приготвено от краля на врага н изпратено му специално завито с бананови листа.

От незапомнени времена кралете на двете племена воюваха дори за дреболии. Един от първа-те водачи на мокисите, след като победил атарите, заповядал на дворцовия си готвач да му при-готви филе от месото на врага. Това внушило у сина на победения мисълта да отмъсти за баща си и също да приготви филе от своя враг. Този факт сложил началото на кръвна вражда, както и на ненавист между двете племена.

След като се завърнаха от втората си експедиция, в която Ланжле и другарят му не участваха, защото не желаеха да ограбват и опожаряват неприятелските селища, мокисите узнаха, че престарелият им крал е умрял от болки в стомаха. Той не успял да смели филето от месо на последния крал на атарите и заболял. След смъртта му водачите и старейшините на племето, събрани на съвет, решиха да предложат короната на този от белите, който би се съгласил да я приеме. Когато започнаха да гласуват, те се объркаха така, че не можеха да уточнят кой от двамата харесват повече. И така, на един от нашите приятели предстоеше да стане вожд на мокисите.