Луи Жаколио
Загубени в океана (29)

Глава III

Лао Цзин беше на около шестдесет години и се радваше на превъзходно здраве. Висок на ръст, добре сложен, с умно и интелигентно лице, той беше представител на онази силна и дейна манджурска раса, която някога бе завладяла Китай и бе поставила на трона императори от своята среда. Беше роден в Северен Китай и затова цветът на кожата му беше възмургав, очите — изразителни и красиви, с малък наклон, така че на пръв поглед характерната особеност на цялата монголска раса не му личеше. Мустаците му стигаха до гърдите, а брада, според китайската мода, не обичаше да носи.

Цялата фигура на банкера излъчваше твърдост, съчетана с онзи проницателен поглед, който отличава всички източни народи. Той неволно внушаваше доверие към себе си. С него можеше спокойно да се работи, стига партньорът да е акуратен и да държи на дадената дума. Но ако се опиташе да хитрува, биваше обречен на провал. Лао Цзин веднага се превръщаше в истински китаец — лицемерен, хитър, комбинативен и ловък.

Като прекара повече от час в размисъл, Лао Цзин като че ли взе най-после някакво решение.

— Да — каза той, ставайки от креслото. — Това в крайна сметка става все по-наложително. Моят стар приятел трябва да ми прости, че превишавам така правата си, но обстоятелствата ми налагат да постъпя по този начин. Да не говорим за трийсетте милиона, постъпили в касата на Обществото за тези две години, милиони, с които аз не зная какво да правя. Освен това не съм ли длъжен да го известя за френския броненосец, който е изпратен да залови нашите джонки? Той плесна с ръце и в стаята влезе един слуга.

— Къде е Саранга?

— В градината, господарю.

— Какво прави там?

— Все същото — чисти пипер, пуши и пие арак^[1].

— Попитай го може ли да ми отдели няколко минути и ако може, нека дойде при мене.

Слугата излезе и след две минути Саранга се появи. Докосна с едната си ръка устните, а с другата — челото, което според малайския етикет означаваше най-почтителен поздрав.

— Саранга — каза банкерът, — нашият велик предводител отдавна не се е обаждал.

— Да, повече от две години — отговори малаецът, прегъвайки два пръста.

— Сега можеш да се успокоиш. Имам известие за него и ти ще го занесеш.

Малаецът видимо се зарадва от думите на банкера.

— Ето какво Саранга отдавна желае! — извика той. — Да се върна на остров Йен — там, където съм прекарал своята младост. Това е истинско щастие!

Лао Цзин веднага записа името на острова, неволно изтръгнало се от устата на малаеца, който в радостната си възбуда нищо не забеляза. „Ето едно откритие, което е много ценно, защото не ми струва нищо“ — помисли си банкерът. Саранга неволно разкри тайна, която се беше заклел да пази под страх от смъртно наказание. Впрочем той беше така фанатично предан и привързан към Куан, че не би се поколебал да посегне сам на живота си, ако осъзнаеше, че е издал важна тайна, заплашваща господаря му.

Лао Цзин, преструвайки се, че не отдава значение на думите на малаеца, продължаваше да прелиства някакви книжа, сякаш спомняйки си, че не е сам в кабинета, равнодушно продължи:

— Извинявай, храбри Саранга, аз съм толкова зает, че и разговорът с теб не ме успокоява. За какво говорехме? Да, че ще отидеш при нашия велик предводител. Днес ще се приготвиш за път, а утре сутринта ще заминеш при него. Както винаги една от моите яхти е на твое разположение.

Обикновеният делови тон на банкера ободри малаеца, който се беше притеснил да не би в изблик на радост да е казал нещо излишно и весело отго-вори:

— Добре, господине, аз съм готов! Саранга ще изпълни задачата. Но вие не забравяйте да ми дадете паролата за преминаване.

— Каква парола?

— С която се отива при Куан. Нали при всяка нова поръчка той я сменя?

Няколко минути Лао Цзин не можа да отговори.

— Слушай, Саранга — каза той, — този път не Куан те вика, а аз те пращам при него. Нямам сведения за него повече от две години. Затова не мога да ти кажа никаква парола.

— В такъв случай не мога да замина — възрази малаецът, внезапно пребледнял от страх.

— Ти се плашиш от гнева на предводителя?

— Не ме разбирайте погрешно. Аз лично бих рискувал. Великият Куан е добър и ще ми прости.

— Тогава какво те спира?

— Това, че без парола никой няма да ме очаква. Кой ще ме преведе през подводните пещери на Мара, пълни с акули? Нали, чудовищата ще ме разкъсат?

— Не те разбирам. Какви са тези подводни пещери?

— Работата е в това, господине, че никой не може да проникне при Куан, ако не бъде повикан от самия него. Подводните пещери на Мара никога не са пускали безнаказано хора, решили да се промъкнат без водач и специално оръжие за борба с гъмжащите навред акули.

— Какво говориш? — учуди се банкерът.

— Истината, господине — потвърди малаецът. — През моя живот много пъти съм ходил там и сега със страх си спомням за преживяното! Разберете — прошепна тихо той, — нито едно наше преминаване през тези дяволски пещери не е ставало без да жертваме по няколко от нашите верни хора, разкъсани от чудовищата. Като че ли за всяко отиване при Великия са нужни човешки жертви. Въпреки това аз с радост бих отишъл при Куан, пренебрегвайки всички опасности, стига да имам паролата за преминаване. Без нея означава да се обрека на сигурна смърт!

— И така, значи за твоето отпътуване не може и дума да става? — попита разочаровано Лао Цзин.

— Това е истината! — каза Саранга и добави замислено: — По време на мусоните, когато водата се отдръпва от пещерите за цяло денонощие, може да се премине и без водач, но за мусоните трябва да се чака повече от половин година.

— Да, това е лошо! — каза банкерът. — Но ако след половин година все още нямаме вести от Куан, би ли се решил да отидеш при него?

— Кълна се, господине, че съм готов на всичко, и тогава дори пещерите да са пълни с вода и да гъмжат от акули, ще отида при Великия, защото и аз самият искам да го видя.

— Тези пещери дълги ли са?

— Много, цели 24 мили! Преминаваме ги със салове, като постоянно водим борба със свирепите акули. Често се случва някоя от тях да скочи върху сала и тогава се налага да се отбраняваме с брадви!

— Това е ужасно! Не може ли да се премине през пещерите по друг път?

— Друг път няма! Бреговете на острова — аз не мога да ви, кажа името и мястото му — представляват отвесни скали, високи 200 — 300 фута. Да се изкачиш по тях е невъзможно. В острова може да се проникне само през подземните пещери, гъмжащи от изгладнели до смърт акули. Това е всичко, което мога да ви кажа. Повече нямам право да описвам острова.

— Благодаря ти и за това, Саранга — завърши разговора банкерът. — Когато наближи моментът, ще ти напомня за твоето обещание.

— И аз ще го изпълня! — каза малаецът, поклони се и се оттегли.

Веднага при Лао Цзин влезе неговият млад помощник Лай Тин и му подаде две визитни картички и лист хартия.

— Тези трима мъже Ви чакат вече половин час.

Лао Цзин погледна първо копринения лист и внезапно трепна. На листа бяха отбелязани онези секретни китайски знаци, ключа на които той знаеше:

Ли Ван.

Това беше един от членовете на върховния съвет на Обществото на джонките.

— Най-после! — каза той и се замисли. — Ето сведенията, които отдавна чакам. Навярно се е случило нещо изключително важно, щом това лице е решило да напусне Пекин, където денем и нощем може да се получи някаква заповед от Куан.

— Господин Ли Ван — продължи момчето — моли да Ви предам, че желае да бъде приет заедно с двамата европейци, чиито визитни картички са пред Вас. Изглеждат важни особи, препоръчани са от френското консулство в Пекин.

Банкерът погледна картичките. На едната от тях, под държавния герб, пишеше:

„Маркиз дьо Сен Фюрси, член на френското консулство в Пекин.“

Другата носеше следния скромен надпис:

„Гонтран дьо Ланжле, морски офицер.“

— Добре — каза Лао Цзин. — Да влязат и тримата заедно, макар че този алианс е доста странен.