Луи Жаколио
Загубени в океана (62)

Глава VII

Това опасно морско чудовище всякога е нащрек, непрекъснато дебне жертвата си и не познава друга грижа, освен тази да си търси храна. И само благодарение на упоритата си настойчивост издебва непредпазливата си жертва.

Понякога акулата се скрива във водораслите или пещерите на кораловите рифове и стои неподвижно, за да не разкрие своето присъствие. Ако се е прикрила добре, рибите спокойно плуват край носа й. Ако акулата не помръдва, то е, защото знае, че това е времето, когато многохилядни пасажи от седли и други дребни риби ще минат край нея. Акулата дебне в началото им и когато рибите разузнавачи, изпратени напред, преминат, без да забележат присъствието на ужасния хищник, акулата се хвърля върху беззащитните рибки, врязва се сред тях така, че те не са в състояние да се отклонят или разпръснат. Достатъчно е само чудовището да отвори голямата си уста, за да погълне-с десетки и стотици от нещастните жертви.

Това несъмнено са щастливи дни за акулата. Природата в противовес на хищния й инстинкт и извънредна лакомия я е дарила с много слаба способност да преследва и гони своите жертви. Акулата не може да догони риба, малка или голяма. Лакомото животно постоянно гладува и непрекъснато очаква жертви. Не трябва да се мисли обаче, че засадата на акулата е сполучлива всеки път. Достатъчно е само някаква малка рибка да види or разстояние акулата и целият пасаж веднага се обръща назад в бягство и никакво усилие на хищника не му помага да ги настигне. Случаите, в които разузнавачите минават, без да забележат акулата, са много редки. Обикновено предпазливите твари умеят навреме да известят за опасността останалите и така се спасяват.

В много такива случаи грамадното чудовище броди из морския простор и неспирно търси храна, като разчита, че ще може е каквото и да е да напълни измъчения си от глад стомах. По време на такива безплодни търсения акулата упорито следва корабите, чака по няколко денонощия спрелите кораби и поглъща всичко, което й хвърлят за развлечение моряците — метли, конопени конци и какво ли не…

Горко на тоя, който, помамен от хубавото време, се опита да се изкъпе в морето. Лек плясък и нещастникът изчезва под водата, на повърхността се показва голямо петно кръв и… всичко е свършено.

Ланжле видя страшното чудовище. Младият парижанин нито за минута не се усъмни, че акулата ги е видяла и вече се е насочила към тях. Един от двамата непременно щеше да стане жертва на хищника.

Роден край бреговете на Сена, Ланжле беше прекарал детинството си край водата и плуваше като риба. Изведнъж той си спомни, че в Денарари и Мара Калбо срещу няколко сребърни монети негрите се гмуркат във водата при акулите, ловко се борят с тях, но никога не стават жертва на чудовищата. Решени на такава опасна игра, те слагат между зъбите си широки и дълги ножове, гмуркат се под акулата и разпарят корема й от устата до опашката.

Ланжле реши да опита. Но преди това трябваше да предупреди Гроляр, за да не му попречи и провали цялата работа със своите безумни викове, степания и паникьосани движения.

Гроляр се учуди, че Ланжле стои така дълго-неподвижно. Той видя, че приятелят му е устремил: поглед надалеч, противоположно на онова място, към което щеше да плува.

— Какво гледаш там? — попита той с разтревожен глас, защото сега полицаят се плашеше от всичко, което не можеше да види или разбере.