Луи Жаколио
Загубени в океана (92)

Глава IV

Четири дни по-късно адмиралът и Жонкер се отправиха към Париж. И двамата сияеха от радост, защото носеха със себе си „Регент“. Една прекрасна утрин и Едмон Бартес, или Уилям Брадли, както се казваше сега, получи заедно с целия екипаж разрешително за престоя на „Лебед“ във Франция.

Гроляр, внимателен във всичко, излезе първо с Ланжле, като помоли Едмон да го изчака. Той се съгласи, защото вече не хранеше предишната неприязън към детектива, особено след като парижанинът и Жонкер започнаха да се държат с него приятелски.

Веднъж Гроляр каза на Едмон:

— Ако исках, десет пъти можех да ви арестувам, но не го направих. В душата ми живее същата като у вас ненавист и желание да отмъстя на враговете ви.

— Какво ви засягат те вас? — попита Едмон.

— Имах син… наскоро след като ви осъдиха, той постъпи в проклетата банка на Лемер. Обвиниха го в кражба така, както обвиниха и вас. Аз молих Лемер да пощади детето ми, но той остана непреклонен.

— И вашият син изпита всички ужаси на несправедливостта, както ги изпитах аз?

— Не, той се самоуби.

— О, нещастен баща! Колко ли трябва да е голяма скръбта ви?

Изведнъж Едмон протегна и двете си ръце към стария Гроляр и оттогава стана по-благосклонен към него.

В Париж Гроляр го очакваше превъзходен прием. Началството му бе доволно от него и обеща да го атестира по най-достоен начин пред министъра на вътрешните работи. Благодарение на връзките си Гроляр подробно се информира за работите на фирмата „Лемер“. Той разбра както за финансовите й затруднения, така и за това, че главата на фирмата бе сериозно болен. Болестта улесняваше хаоса, настъпил в делата на банката.

Като опитен детектив обаче Гроляр схвана, че без странична помощ трудно ще проникне във всички тайни на Лемер, затова писа на Бартес бързо да дойде в Париж. На другия ден американецът Уилям Брадли се установи с лакея си Джон Лайт в парижкия грандхотел. Джон Лайт не бе друг, а Люпен. Порник и Пюжал Гроляр настани в една скромна гостилница на левия бряг на Сена.

— Е, какво ще ни заповядате? — попита Порник.

— Преди всичко да не се напивате, защото всеки момент може да ми потрябвате — каза Гроляр.

— Добре! Щом от нас се иска да бъдем готови, няма да сложим и глътка в устата си, ако ще цялата вода на Сена да се превърне във вино.

Една вечер Гроляр, Жонкер, Ланжле и Едмон Бартес се събраха в хотела на съвет. Първият от тях започна.

— Както виждате, господин Бартес, времето работи за нас. Малко търпение — и всички у Лемер ще молят за пощада!

— Не забравяйте, че и вие лично ще се борите с един от Лемер.

— С кого?

— С бившия ви началник в Нумея, сега прокурор в Париж.

— Вярно! — небрежно отговори Гроляр. — Бсички тези прокурори и съдебни заседатели не могат нищо да направят без нас. Когато трябва да се разследва някакво дело, да се проследи или разкрие престъпник — тогава редът е наш: ние узнаваме всичко и така подготвяме делото за тях. Дори съм уверен, че прокурорът ще ме повика за помощ и тогава… тогава врагът ще бъде наистина в ръцете ни.

Тези думи накараха Едмон да наруши мълчанието си, да разкаже за писмото, спомняте си за него от началото на тази история, подписано с „Бивш служител на френската държавна банка X У 3 306“.

— Ако знаех по-рано за него, щях да ви спася, непременно щях да ви спася! — извика детективът. — И вие казвате, че едно обявление в „Малък вестник“ ще ни посочи автора на писмото.

— Да, стига да е жив — каза Бартес. — В случай на смърт той предупреждава, че показанията му от четирима свидетели ще бъдат депозирани у нотариус. В показанията ще бъде посочено името на касиера на банката, който е получил от Прево Лемер банкнотите, като е записал номерата и сериите.

— Тогава да не губим време, да ковем желязото, докато е горещо.

След което те изпратиха следния текст до „Малък вестник“:

„Желае среща с X У 3 306. Уилям Брадли в грандхотел. Париж. Бързо!“

На другия ден възрастен господин се появи в грандхотела и попита за Уилям Брадли. Веднага го заведоха при него, където любезно го прие Гроляр, Дегизиран като същински американец.

— Името ви? — попита Гроляр.

— Симон Пресак, бивш служител в държавната банка.

— Аз съм Брадли от град Санем в Масачузетс.

— Вие сте ме викали, навярно от името на господин Бартес?

— Да… да. Той, моят най-близък приятел, ми поръча да защитя интересите му и преди всичко да възстановя честното му име.

— Реабилитацията непременно трябва да стане. Убеден съм, че този човек стана жертва на страшна машинация!

— За щастие няколко негови другари и аз успяхме да му помогнем да избяга от каторгата. Сега той е свободен и живее в Америка, а пък аз дойдох във Франция с искането да се ревизира този гнусен процес. Ако бъда подкрепен от порядъчен човек като вас, моята задача значително ще се улесни. Първо, разкажете ми подробно историята с чека от 500 хиляди франка, платен от Албер Прево Лемер.

— Точните ми показания, подписани от четирима свидетели, ще ви разкрият най-подробно всичко, защото те са писани по онова време, когато събитията бяха още пресни в паметта ми.

И без да се притеснява, Симон Пресак разказа за посещението на Албер Лемер в държавната, банка, за загрижения му вид, за премълчаната промяна в подписа на чека, където е прибавена думата „син“.

— В този момент какво помислихте вие? — попита Гроляр.

— Помислих, че синът е фалшифицирал подписа на баща си, за да присвои парите. Че е дошъл рано в банката, за да не се изпратят парите у дома му, както се практикуваше.

После бившият служител в банката каза, че асигнациите, с които е била изплатена сумата, би-ли от серия С 306–371 и изведнъж тези номера се намериха в онзи милион, който бе задигнат от касата на банкера Лемер. На другия ден след кражбата половината от тези пари се оказа в Албер, а другата половина се намери под паркета в стаята на Бартес Несъмнено бе, че крадецът е отклонил подозренията от себе си.

— Вие помните ли името на чиновника, на когото предадохте чековата сума? — попита Гроляр.

— Помня, да! Жан Менгар, и сега още служи в банката.

— Уверени сте, че той е записал номера и сериите на банкнотите?

— Да, господине, прекрасно го помня.

— Що за човек е този Менгар?

— Честен човек.

— Тогава защо той премълча този факт в съда? Той може да бъде обвинен сега в съучастничество.

— Навярно някои делнични грижи са попречили на Менгар да вникне по-добре в процеса на Бартес. При това за чека като че ли никъде не се споменаваше. Даже и аз случайно си спомних за този факт: отначало не му придавах значение, смятах го за домашна работа. Може би така е разсъждавал и Менгар.

— Благодаря ви за ценните сведения и мога да ви уверя, че признателността на Бартес за тях ще се изрази в доста крупна сума.

— Какво говорите! Нима с такава цел дойдох при вас? Не, аз постъпих така, защото ме измъчваше съвестта. Трябваше да сторя всичко, което зависи от мен, за да излезе истината наяве.

Гроляр, трогнат от искреността на думите му, подаде ръка.

— Разчитайте на мен! — каза Симон Пресак, поклони се и излезе.