Луи Жаколио
Загубени в океана (25)

Глава XXV

Капитанът американец очакваше всяка минута заповед от командира на „Йен“ да бъде изгонен следственият пристав с всичките почести, подобаващи на неговата отвратителна персона, но нищо подобно не стана.

— На маркиз Сен Фюрси? — попита хладно, но спокойно Бартес — Къде е бил сключен този заем от покойния Фо?

— В Париж, сър, във вашата прекрасна Франция! — отговори с неописуемо нахалство Уесптън.

— Тя не е моя, господине! Нямам честта да съм французин. Аз съм китаец — твърдо отбеляза Едмон.

— Моля да ме извините, но маркизът вчера ме посвети във всичките подробности на своята мисия, от които става ясно, че вие сте французин, макар и облечен по този странен начин.

Американецът устреми безнадежден поглед към Бартес, сякаш искаше да му каже: „Е, ако този шарлатании знае всичко, загубен сте! Жив ще ни одере.“

Бартес схвана силата на удара, който му готвеше приставът, но запази спокойствие.

— Господин Сен Фюрси не ви е казал истината, милостиви господине — възрази той. — Аз съм китаец, принц Йен и адмирал на китайската флота.

— Така да бъде — каза престорено равнодушно Уесптън. — Аз нямам причини да оспорвам нито титлата ви, нито вашата националност, защото-и вие не правите това относно моя клиент. Въпросът е признавате ли вие дълга на покойния Фо?

— Въпросът е — отвърна Бартес — можете ли вие да ми представите документ, доказващ този дълг?

— Сър, дългът се доказва от думите на покойния Фо и аз вярвам, че вие ще потвърдите словата на този човек, който вече не е между живите. Обратното би било недостойно за вас. Вие нямате никакъв проблем, защото покойникът е оставил значително състояние. Ако не сте съгласен да уредите въпроса доброволно, тогава работата опира до съд и за гаранция ще съм принуден да наложа арест на вашия кораб.

— Арест без документ? Никой закон в света не допуска подобно нещо!

— Извинете, сър, но американските закони са строги в такива случаи, защото сте чужденец. Достатъчно е вашият кредитор да се закълне пред някой член от съда, и искът става законен. А това маркиз Сен Фюрси е направил още вчера пред генералния консул на Франция и председателя на съда в щата. Впрочем вие виждате, че в случая всички формалности са спазени и сега е ваш ред. Но има още нещо…

— А, още нещо! — повтори подигравателно Бартес. — Вие сте неизчерпаем, драги господине!

— Въз основа на постановлението на съда, вписано в съответния регистър — продължи приставът, без да обръща внимание на подигравателния тон, — четирима мои хора имат задължението да пазят имота ви, за да остане в ред и непокътнат до първо поискване. Позволете, сър, да ви представя тези достойни пазители на закона.

— Безполезно е, господин главен изпълнител на закона — отвърна в същия стил командирът на „Йен“. — Аз вече имам удоволствието да ри познавам и това ми е достатъчно. Не желая да се запознавам и с други, подобни на вас.

— Както обичате, господине. Мислех, че отношенията ви с тези добри хора ще бъдат приятни, защото те ще се намират по всяко време на вашия кораб. Остава само да повторя въпроса си, за да привърша словесното прение по делото. Признавате ли предявения към вас дълг?

Този дълг от двеста хиляди долара, равняващ се почти на един милион франка и направен уж от покойния Фо във Франция, се виждаше на Бартес много съмнителен, защото той не можеше да допусне, че всесилният и приказно богат Куан ще има нужда от паричен заем, и то от чужденци. Едно обстоятелство обаче, което той си спомни, разколеба неговата увереност в невъзможността на дълга. Това беше странното поведение на Гроляр, идването му от Франция в Нумея под името Сен Фюрси, тайният разговор с генералния прокурор, опитът за подкупване на съзатворниците на китайците. Всичко това беше обяснимо този човек не следеше от любов към изкуството Фо в затвора и извън него. Той не сваляше очи от Куан, който му дължеше такава крупна сума, за да си я получи най-после напълно!

Като обмисли всичко това, Бартес бе склонен по-скоро да признае дълга, отколкото да го от-хвърли, и ако беше получил вчера известието от писаря на Уесптън, би забранил на Порник и Ланжле да заловят Гроляр, защото това насилие ставаше излишно.

Но Едмон не се досещаше, че именно по този начин беше застанал на твърда почва, защото, ако не беше позволил на своите хора да елиминират Гроляр, като го приберат на сигурно място, щеше да остави най-опасния враг на целия китайски и френски персонал на „Йен“ на свобода, което можеше да напакости окончателно на всички.

— И така, сър — започна Уесптън, — вашият отговор?

— В момента не мога да ви кажа нищо категорично — отговори Бартес — Трябва да обсъдя по-обстойно въпроса и да се посъветвам със своите хора.

— В такъв случай — каза приставът, като стана от мястото си, но Бартес не му позволи да продължи.

— Можете да изпълните дълга си, драги господине — каза той студено, — не смятам да ви преча.

— Заявявам — тържествено произнесе Уесптън, — че от този момент вашият кораб е арестуван с всички свои принадлежности и по заповед на главния съдия на Сан Франциско оставям за пазачи на имота моите четирима помощници: Джон Уилям, Фреди Едуърд, Перкинсбъд… всички те са родни братя, сър Храна и заплата ще получават за сметка на арестувания имот.

— Разбира се — забеляза иронично Бартес. Моя окончателен отговор ще получите или тази вечер, или утре сутринта, а дотогава ще е по-до-бре тези джентълмени да не скучаят на кораба Накрая, относно нашия нещастен нос, попаднал толкова несправедливо под юмрука на един от моите хора, аз смятам, че въпросът е решен. Ние приемаме всички ваши условия. Ще ви заплатим всички загуби и разноските по делото, както и вашето възнаграждение за труда, каквото вие си определите.

— За съжаление, господине, аз не мога да се съглася на доброволно споразумение!

— Защо? — учуди се Бартес.

— Защото полицията отдава голяма важност на това дело. И двамата, лейтенантът на вашия кораб и моят клиент, се обвиняват не само в нарушаването на реда и спокойствието, но и в публична съпротива срещу полицията, която е поискала да ги задържи, но не е могла, тъй като те настроили тълпата против нея. Поради това днес вие и вашият лейтенант трябва да се явите пред полицейския съд в Сан Франциско.

Бяхме подчертали, че полицаите, нежелаещи да се намесват в улични истории, се бяха отдалечили и наблюдаваха отстрани скандала. Но понеже историята се разчу, те, страхувайки се от отговорност за допускане на улични безредици, изпратиха формално оплакване до своя началник за съпротива на властта от страна на двама уличници и за възбуждане на тълпата против органите на реда.

Над главите на нашите герои все повече и повече се сгъстяваха, облаците, които заплашваха с буря. Едно неблагоразумие или непредпазливост, съчетано с тяхната история, можеше да ги погуби, като ги предаде в ръцете на френското правителство, което щеше да ги задържи като избягали заточеници и да ги върне обратно на остров Ну, откъдето втори път нямаше да успеят да се измъкнат.

Същия ден, когато се раздели с господин Уесптън и изпрати, капитана американец, Бартес се върнал на кораба и видя на брега едно доста познато му лице.

Беше млад човек, облечен по последна парижка мода, с монокъл на окото, който някак си прекалено любопитно разглеждаше „Йен“. Нямаше съмнение, че беше французин, и ако се съдеше по изящния му костюм и маниери, трябваше да е от висшето общество. Да, това беше неговият приятел от детинство, същият, който протестира против осъждането на Едмон — Гастон дьо ла Жонкер.

На друго място, но не в Сан Франциско, Бартес веднага би се спуснал към него с разтворени обятия, готов да го прегърне, но тук, в този град, пред очите на тълпата, която продължаваше да се занимава с „Йен“, това би било крайно неразумно и даже опасно. С това би потвърдил слуха, че не е китаец, а французин. Слух, пуснат, разбира се, от Уесптън.

Обществеността живо се заинтересува от този тайнствен принц Йен, а следственият пристав потриваше доволно ръце:

— Отлично, отлично! Отлична реклама за моя-та кантора! Голям шанс, мой мили Педи, ще имате бляскава кариера, щом служите при човек като мен!

Педи беше фамилното име на неговия писар.

Като размисли и се поколеба няколко минути, Бартес се реши да започне разговор.

Незабелязано се промъкна до него и каза тихо:

— Господин дьо ла Жонкер, ако не се лъжа?

Запитаният се обърна и за Едмон нямаше вече никакво съмнение: това беше той, неговият стар Другар!

— Да, аз съм — потвърди Жонкер. — Но кой сте вие и откъде знаете името ми?

Вместо отговор Бартес му предложи да отидат на „Йен“, като добави:

— Тук е неудобно да говорим, а имам да ви казвам толкова много.

— За Бартес може би?

— Да, и за него също.

— В такъв случай съм готов да ви последвам.

Едва влязъл в кабинета си, Бартес затвори вратата и се обърна към своя гост.

— Позна ли ме, Гастон?

Вместо отговор Жонкер се хвърли в прегръдките му.