Луи Жаколио
Загубени в океана (16)

Глава XVI

Нощта беше такава, каквато може да бъде само в тропиците — толкова тъмна, че бегълците не можеха да се виждат един друг и се движеха с протегнати напред ръце. Особено се затрудни вървежът им, когато навлязоха в някаква гъста трева, прилична на храсти. Трудно се ориентираха в каква посока да тръгнат, за да достигнат морето, още повече че ревът на тайфуна заглушаваше шума на вълните, по който биха могли да се упътят.

Бартес беше поел задължението на водач. Ползващ се със сравнително по-голяма свобода от другите затворници, той беше изучил целия остров и отлично познаваше залива Палма, където по цели часове ловеше риба.

— Лягайте долу! — внезапно изкомандва той, като сам се хвърли в тревата. Едва другите успяха да го последват, когато ярка ивица електрическа светлина, проникваща и в най-закътаните гънки на местността, освети мястото, където бяха преди секунда. Ако се бяха забавили дори за миг, щяха да ги видят от палубата на „Зорки“ и всичко щеше да свърши дотук.

„Йен“ и неговата лодка бяха скрити сред скалите и не бяха в полезрението на „Зорки“. Все пак беше заслуга на съдбата, че тази група от десет човека, осветявани на всеки пет минути от светлината на електрически прожектори, остана незабелязана от крайцера и часовите, пръснати на различни места.

Вместо това внезапно блесналият лъч им откри пътя към морето.

— Хванете се за ръце и вървете след мен! — изкомандва Бартес.

Всички изпълниха заповедта и забързаха с всички сили. Тайфунът заглушаваше гласа и стъпките им — поне в това можеха да бъдат спокойни. Светлината ги освети още веднъж, но те отново се прикриха в тревата. Сега вече Бартес се убеди, че не са се отклонили от правилната посока; той позна върха на скалата в залива Палма. Те тръгнаха нататък.

Изведнъж чуха зад себе си стъпки, сякаш ги преследваше някой.

— Лягайте и мълчете! — нареди Бартес, но в същия миг две силни, тежки ръце се опряха в раменете му и той отчаяно извика: — Провал! Спасявайте се кои както маже!

Но появилият се за трети път електрически лъч, прорязал мрака, изясни причината за тревогата. Това беше и тяхното спасение, защото, попаднали върху насипа, щяха да се натъкнат на следващия пост, където щяха да ги изловят до един. Виновник за тревогата беше един голям дог, каквито държаха по няколко в затвора и нощем ги пускаха на воля като допълнителна охрана. Когато такова куче настигнеше някого, то го събаряше със силните си лапи и го държеше здраво, като известяваше караула със силния си лай.

Този път огромният пес не проявя никакви неприятелски настроения Това беше Неро, четириногият приятел на Бартес, който го беше привлякъл към себе си много преди това с храна и ласкави обноски.

Неро позна своя приятел и не издаде звук, а само подскачаше около него и се радваше на срещата.

Успокоени, бегълците продължиха пътя си и скоро стигнаха брега.

— Хей, дайте лодката! — извика Порник по нареждане на Фо.

— Кой идва! — запита някой на английски.

— Йен и Куан! — съобщи паролата Порник.

— Качвайте се! — отговориха от лодката.

Веднага всички се настаниха по местата си. Неро също скочи в лодката и седна при Бартес, а когато моряците се опитаха да го прогонят на брега, той се озъби насреща им и така заплашително заръмжа, че повече никой не се реши да го притеснява. Само офицерът американец настояваше да го махнат от лодката. Тогава подложи въпроса на общо обсъждане:

— Кой командва тук?

— Там, където се намира Куан — каза един от китайците, — няма друг господар!

— Куан? — учуди се Бартес и като се обърна, видя, че всички жълтокожи бяха коленичили пред Фо и целуваха нозете му.

— Да, това е Куан, владетелят на остров Йен, великият мандарин с аметистовата топка, главата на поклонниците на сенките, кралят на китайските реки и морета и наш пълновластен жрец и повелител!

— Как… вие ли сте това? — възкликна Бартес, поразен от изненада.

— Да, сине мой! — отговори старият Фо. — Аз съм равен на императора и принца регент на Китай, а твоите съотечественици ме пратиха на заточение заедно с крадците и убийците! Желая мъст и ще я имам! Можеш да оставиш при себе си твоя Неро. Без съмнение той ще ти бъде полезен и много по-верен, отколкото хората.

Когато Бартес му се поклони с почтително вълнение, Фо нежно го притегли към себе си и каза полугласно:

— Ти също, сине мой, можеш да отмъстиш за себе си. Всичкото ми богатство и могъщество са на твое разположение.

При тези думи, изречени просто и твърдо, безгранична радост завладя сърцето на Бартес. Ако той живееше, то беше, за да отмъсти за себе си и за своя нещастен баща, когото преди време бяха вкарали в гроба!

Чу се команда и лодката потегли. Носена от пенливите води, беснеещи в подножието на скалите, тя бързо излезе в открито море. Опитният американец ловко избягна всички опасности и скоро стигнаха на борда на „Йен“. Искаше се голямо умение и предпазливост, за да се приближи корабът и да се качат на него пътниците. При най-малкото невнимание лодката можеше да се удари силно в борда и всичките й пасажери щяха да се загубят сред буйните вълни на морето.

Но американският моряк си разбираше от работата и всичко завърши благополучно. Лодката беше привързана успешно към „Йен“ и всичките й пътници един по един се изкачиха на палубата.

Вече можеха да се поздравят със спасението си. Уолтър Дигби, американецът капитан и командир на „Йен“, приветства Куан и го заведе в определения за него салон в задната част на кораба. Другите бегълци също бяха настанени в комфортни каюти.

Кроник, прекарал значителна част от живота си в мръсните затвори, никога не беше виждал подобни удобства и искрено се чудеше на това внимание към неговата особа. Запалил лула и седнал на прекрасния диван, той си каза:

— Този старец Фо излезе важна особа, дявол да го вземе, и аз сега съм почти буржоа! Повече няма да се плаша от полицаи и мога да си живея спокойно, след като и парички ми подрънкват в джоба.