Луи Жаколио
Загубени в океана (28)

Глава II

През една такава вечер редовните гости забелязаха, че тайнственият непознат отсъства. След това измина година и половина и всички решиха, че непознатият, навярно роднина на домакина, е приключил сметките си със земния свят. Наглед това се потвърждаваше и от обстоятелството, че по същото време Лао Цзин замина за Пекин и стоя там дълго време. Причина за пребиваването можеше да бъде погребението на знатния роднина, а не само финансовите операции, които винаги се уреждаха бързо, защото пекинската кантора се управляваше от брата на Лао Цзин. Това гарантираше успеха на предприятието.

Всички приеха предположението за вярно и скоро забравиха тайнствения гост с неговия златен пръстен.

Независимо от това обеновото кресло със сребърните инкрустации продължаваше да стои на подиума и през следващите вечери, показвайки благоговейно, почти религиозно преклонение към отсъстващия гост. Това само по себе си незначително обстоятелство впоследствие стана изключително важно.

В Батавия всички знаеха или се досещаха, че Лао Цзин има връзки с най-старото тайно общество в Китай, което решаваше съдбините на цялата морска и речна навигация във великата империя; иначе казано — Сдружението на пиратите. Известно беше, че това общество се търпи от китайското правителство, защото е силно, а ние знаем вече докъде стигаше неговото могъщество. Самата императрица — регентката Нан Ли трябваше да потърси неговата помощ, когато за коронацията на малолетния император Кун Су се налагаше от ръцете на „западните варвари“ да се изтръгне похитеният от тях скиптър на династията Цин. За тази услуга трябваше да се дадат на пиратите някои специални права.

Лао Цзин беше банкерът на това общество, а върховният предводител Куан можеше да разполага с несметните богатства по свое усмотрение, без да дава на когото и да било отчет за това, даже и на управителния съвет на Обществото, още повече, че той можеше да назначава членовете му по своя воля. Читателите се досещат вече, че тайнственият гост, който присъстваше на вечерите у банкера, беше не друг, а самият Куан или Фо, който тогава беше жив още.

Неговото отсъствие бе свързано с опасното му пътуване до Париж с цел да върне на китайския император изчезналия скъпоценен скиптър. Главните съветници на Куан — Лие, Сиен и Чан се заклеха да се подчиняват безпрекословно на избрания от него наследник, който ще оглави Обществото след смъртта на предводителя.

Изпълнението на тази заповед беше лесно, защото освен първите трима най-важни членове на съвета никой лично не познаваше върховния водач на Обществото. Двама от тях живееха постоянно в Пекин, за да изпълняват заповедите на Куан, но не го бяха виждали и нищо не знаеха за неговото местопребиваване. Само в случай на смърт на някой от най-високопоставените водачи в Обществото, те щяха да бъдат повикани при Куан за избиране на заместник.

Лие, Сиен и Чан не се съмняваха във взаимната си вярност и дори не допускаха мисълта за предателство или измяна. Всички по-важни събития в нашия разказ не бяха известни в Батавия, където само Лао Цзин знаеше, че Фо (Куан) възнамерява да отиде в Париж.

Като доверено лице и приятел, Цзин се опита да го отклони от това опасно пътуване и го посъветва да натовари някой верен човек с тази задача, но Куан замина лично и след това Лао Цзин не получи никакво известие от него. Ако не бяха четирите милиона, които трябваше да изплати на американците по представената сметка от Фо, Лао Цзин дълго нямаше да знае какво става с него.

Когато отиде в Пекин, той узна от управителния съвет, че скъпоценният скиптър на китайската императорска корона е върнат обратно. Като възмездие от „западните варвари“ беше взет и великолепният брилянт „Регент“, но повече от това никой нищо не знаеше. Не беше известно и какво се е случило с Куан и неговите трима сподвижници след успешното им завръщане в скривалището. Това скривалище беше тайна и за самия Лао Цзин. Той можеше да общува с Куан само чрез един слуга малаец — Саранга, който беше назначен от върховния предводител. Връзките бяха строго ограничени и при определени условия Лао Цзин можеше да изпраща слугата при Куан само за отговор на поставените въпроси, но не и по свое желание. Банкерът безпрекословно се подчиняваше на това условие, защото знаеше, че нарушаването му може да бъде съдбоносно за него.

Минаха обаче две години, а нямаше никаква вест от скривалището на Куан. Ето защо Лао Цзин реши да узнае всичко и да прати малаеца под благовидния претекст, че в касата са се натрупали много злато и скъпоценности, които не знае къде да пласира. Това решение случайно съвпадна с подготовката на поредния прием в двореца „Тихия кът“.

Сутринта Лао Цзин отиде в кантората, където се извършваха всекидневните финансови операции. Идваха и си отиваха клиенти, получаваха, изплащаха, губеха или печелеха. Когато влезе в кабинета, отрупан с изумително скъпи вещи, младият му помощник Лай Тин поднесе лист копринена хартия, на който бяха отразени сметките и операциите от предишния ден.

— Добре, момче, добре! — каза Лао Цзин, като хвърли разсеян поглед върху подадения лист. — Днес няма да се занимавам с това, но утре ми донеси всички документи в „Тихия кът“, защото днешният прием сигурно ще продължи до сутринта. Уреди всичко, за да можем днес да обядваме заедно.

При тези думи Лао Цзин бащински потупа момчето, което се изчерви от притеснение.

— Когато пишеш на майка си — продължи той — кажи й, че аз, както и по-рано, съм доволен от теб и мисля да те назнача за управител на моя дом в Батавия, когато, разбира се, станеш пълнолетен.

— Много сте добър към мен — каза трогнато момчето, — и аз всеки ден моля нашите фамилни духове да пазят скъпоценното Ви здраве.

— Зная, че си добро момче и затова те обичам, а по-нататък може да стане така, че да заемеш в сърцето ми онова място, което отдавна е свободно след смъртта на двамата ми сина, прибрани от Буда.

Последните думи бяха казани с дълбока въздишка, която старият Лао Цзин не можа да сподави.

— Е, сега вече можеш да си вървиш — завърши той, — и се погрижи никой да не ме безпокои, защото имам лична работа до обяд.

— Извинете — каза момчето, — имам да Ви съобщя нещо.

— Говори, слушам!

— Тази сутрин в пристанището влязоха два кораба под американско знаме. Те имат новини за нас.

— А какви именно?

— От Оран дер Смитсен в Сан Франциско.

— Добре. Нека куриерите да отидат при техните капитани. Ще ги приема след като слязат на брега.

— Пристигна и една френска военна фрегата „Бдителни“. Мисля, че ще вземат провизии и ще искат среща с Вас.

— Оказват ми голяма чест — иронично заяви Лао Цзин. — Изпрати куриера на фрегатата.

— Струва ми се, че французите искат да организират лов на китайски джонки — толкова са много в Малайския архипелаг. Чух, че капитанът на „Бдителни“ се заклел да очисти Малайзия от пиратите, въпреки че те са неуловими при преследване, защото познават рифовете, плитчините, подводните скали и всички най-важни особености на мореплаването в този район. Така говореха тази сутрин неговите моряци, които отиваха на пазара за провизии.

Момчето би се изсмяло, ако не се страхуваше и не уважаваше своя шеф като баща, пред когото, по силата на китайските нрави, смехът се считаше за неприличен — дотолкова намерението на френската фрегата му се стори наивно и смешно.

— А, значи моряците говорят така? — попита Лао Цзин, без да се откъсва от мислите си. — Е, сега на нещастните пирати не им остава нищо друго, освен да предадат оръжието си.

Той направи знак с ръка, че разговорът е приключил, затвори внимателно вратата след момчето, седна в креслото, засмя се и каза на китайски:

— Това ще бъде война на слон с рояк пчели!

Скоро усмивката изчезна от лицето му и той се отдаде на сериозни размисли.