Луи Жаколио
Загубени в океана (35)

Глава IX

— Добре дошъл, скъпи господине! — приветливо поздрави Лао Цзин на френски и се усмихна на учудения израз на Ланжле, който мислеше, че ще разговаря с банкера чрез преводач.

— Добре дошъл, седнете! Вие можете да ми помогнете, при това не само на мене, а на много по-влиятелни и могъщи хора, които също се надяват на Вас.

Ланжле отвърна с обичайните вежливи фрази и седна на предложеното място.

— Надявам се, че ще бъдете напълно откровен в предстоящия разговор!

— Аз съм на Вашите услуги — отвърна с лек поклон Ланжле.

— Разчитаме, че ще ни съобщите нещо важно и полезно за нашето Общество.

— Скъпи господине — започна Ланжле, — бих могъл да премълча, тъй като предпазливостта никога не е излишна, но аз реших да бъда откровен с Вас и Вие трябва да приемете моите думи като чиста истина.

— Значи правилно съм Ви преценил — каза Лао Цзин. — Доволен съм, че не съм се излъгал в своите предположения. Но да преминем направо към въпроса. Тази сутрин, когато тримата бяхте при мен, от думите Ви разбрах, че добре сте познавали моя стар приятел Фо, който преди две години замина за Европа. И до днес от него няма никакви вести.

— Да, запознах се с него в Нумея, където бяхме на заточение. Благодарение на Фо успяхме да избягаме от затвора.

— Значи сте бил затворник?

— Да, но не за углавно престъпление, а за нарушаване на военната дисциплина.

— Схващам разликата, скъпи господине. Вие не сте прегрешили в нищо, което петни честта и затова не сте изгубили правото си да се върнете в обществото на порядъчните хора.

— Точно така — отвърна с достойнство парижанинът.

— Да продължим. Кажете ми, вярно ли е, че моят приятел Фо е починал в Сан Франциско?

— Вярно е. Той почина в ръцете на своя осиновен наследник и в присъствието на тримата си неразделни другари.

— Вие присъствахте ли на неговата смърт?

— Не. В каютата на кораба, където се случи това, бяха само изброените четири лица.

— Какъв човек е този, когото Вие нарекохте осиновен наследник на Фо?

— Достоен мъж. Притежава онези качества, които карат околните да го обичат и уважават.

— Фо беше тънък познавач на човешката душа и не би могъл да сгреши в избора на своя наследник — каза на себе си Лао Цзин и помълча няколко минути, потънал в размисъл.

Ланжле почтително запази тишина. После банкерът поднови прекъснатия разговор. Той искаше да узнае всичко, да разсее съмненията и колебанията си, за да може, когато реши да действа, да познава всички обстоятелства до най-малката подробност.

— Още един въпрос, господине — обърна се той към събеседника си. — Сигурно сте забелязал, че Фо винаги носеше на левия си показалец голям златен пръстен?

— Естествено. На всички ни беше направило впечатление. Но тъй като покойният Фо не беше от онези хора, които можеш да разпитваш за всичко, то ние предположихме, че този пръстен сигурно означава някакво високо звание в неговата родина.

— Не сте се излъгали. А сега, господине, ще Ви задам много важен въпрос. Моля да ми отговорите по съвест, защото Вашите думи могат да имат съдбоносни последици. След смъртта на Фо видяхте ли някой от неговите близки да носи този пръстен?

Преди да отговори, парижанинът погледна банкера, като че ли искаше да проникне в неговите мисли. Лао Цзин също се взираше изпитателно в своя събеседник, опитвайки се да отгатне неговия отговор.

— Уважаеми господине — каза Ланжле развълнувано, — и други са ми задавали този въпрос, но аз отговарях отрицателно, защото усещах, че им липсва деликатност и порядъчност и се страхувах да не навлека непоправимо зло на този, когото обичам и уважавам и за когото съм готов да пожертвам дори себе си!

— А сега? — попита банкерът.

— Сега е друго нещо. Вие ми внушавате доверие и симпатия. Струва ми се, че ще направя грешка ако скрия истината… Да, аз видях този пръстен на ръката на един човек след смъртта на уважаемия Фо — на неговия осиновен наследник: Едмон Бартес.

Лао Цзин бързо стана от мястото си и развълнувано стисна ръката на Ланжле.

— Благодаря Ви! Хиляди пъти Ви благодаря! Сега мога да действам съгласно волята и избора на моя скъп покоен приятел. С пълно право мога да накажа виновните и да обявя на всички, че властта се поема от нашия нов законен наследник. Това е най-важното, което исках да узная от Вас… И още един въпрос. Не знаете ли къде се намират сега господин Едмон Бартес и тримата сподвижници на покойния Фо?

— Не мога да Ви дам точен отговор, но имам сведения, че са в Батавия, съдейки от писмата, които получих днес. Надявам се тази вечер да присъстват на Вашия прием.

— Чудесно! Радвам се, че не поканих Ли Ван и Вашия съотечественик, който никак не ми се по-нрави. Наближава моментът, в който всеки ще получи това, което му се полага. — Длъжен съм да Ви предупредя, че мнимият маркиз дьо Сен Фюрси притежава официален документ, който му дава право да арестува всички избягали френски престъпници. Той го носи винаги у себе си и може всеки момент да използва пълномощията си, за да задържи бегълците от Нумея заедно с Едмон Бартес. Няма защо да Ви напомням, че това би зарадвало извънредно много господин Ли Ван. Трябва или нашите приятели да напуснат Батавия, или дьо Сен Фюрси да бъде обезвреден. Мисля, че с Вашето влияние тук бихте могли да направите много…

— Господине, аз като китаец не мога да се противопоставя на холандския закон, според който заловените престъпници трябва да се предадат на френските власти, но има и други средства. — Лао Цзин се усмихна хитро. — Господин дьо Сен Фюрси би могъл да загуби официалния документ… Какво би станало тогава?

— Ще бъде безсилен и докато очаква ново нареждане от Европа…

— Ще имаме време да уредим нашите проблеми. Много добре! Вие казахте, струва ми се, че носи винаги документа у себе си?

— Да, в един малък портфейл, който крие в левия вътрешен джоб на сакото си.

— Това е достатъчно… Сега, скъпи господине, можете да се присъедините към моите гости. Длъжен съм да Ви благодаря за услугата към нашето тайно Общество. Сега ще можем да действаме спокойно и с чиста съвест. Позволете да Ви предложа един малък чек в английската банка за спомен от нашата среща. Ще ми бъде неприятно, ако откажете да приемете този скромен жест на благодарност.

Ланжле взе подадения лист, поклони се, бегло погледна чека и го сложи в джоба си. С него той можеше да получи четиридесет хиляди фунта стерлинги. Китайският банкер му се беше отблагодарил с един милион франка… Щом Ланжле се оттегли, Лао Цзин извика своя верен слуга.

— Веднага изпрати някого да ми доведе главатаря на крадците!

— Слушам.

— Побързай!

— Ще чакам тук.

— Желанието Ви ще бъде изпълнено веднага. Той сигурно се навърта наоколо заради Вашия прием…

— Още по-добре. „Сега разбирам — помисли си банкерът — защо този негодник Ли Ван така смело спекулираше с мен сутринта. Той разчита на проклетия документ на маркиз дьо Сен Фюрси. Като избягали от заточение престъпници, тримата съветници на Фо и неговият осиновен наследник ще бъдат арестувани. Изменникът Ли Ван ще постигне своята цел и по силата на тази подла принуда трябваше да го признаем за «Куан» и да се подчиним на волята му. Благодарение на Ланжле тази несправедливост ще бъде предотвратена. Какъв добър и честен човек е той! Дано не се случи само някакво нещастие на четиримата по пътя за Батавия.“

В този момент вратата се отвори и в павилиона влезе главатарят на крадците — висок, слаб като скелет, черен и намазан целият с кокосово масло, за да се изплъзва лесно от ръцете на полицаите.

— Ти ли си главатарят? — попита банкерът.

— На Вашите услуги, господине.

— Ела по-близо! Не искам да говоря високо.

Високият мъж се приближи и Лао Цзин започна тихо да му обяснява нещо. Необичайният посетител почтително закима с глава.

— Разбра ли всичко?

— Да, всичко запомних.

— Сега върви и действай! Ако изпълниш всичко, ще ти дам толкова, че да осигуриш за цял живот и себе си, и семейството си…

Банкерът се обърна към прислужника:

— Веднага ме извикай, щом човекът, който излезе преди малко, се върне с отговор!

— Слушам, господине! — отговори слугата.

Малко по-късно тримата напуснаха павилиона в различни посоки.