Луи Жаколио
Загубени в океана (63)

Глава VIII

Ланжле реши да говори направо. Той знаеше как трябва да се говори с такъв малодушен и боязлив човек.

— Питаш ме какво гледам? Аз гледам нещо много любопитно и ако ти още не си виждал как се промъква акула под вода, то след пет минути ще имам удоволствието да те запозная с тази гледка.

— Акула! — повтори полицаят, изтръпнал до мозъка на костите си — Ти пак се шегуваш.

— Какво чудно има да срещнеш акула в тези води, където те са стотици пъти повече от тигрите в горите на Ява? Това трябваше да се очаква, мили Гроляр, но бъди благоразумен… Когато бях в Кайен, всяка сутрин се забавлявах с това: след закуска отивах на рейда да убивам акули и после ме наричаха „победител на акули“!

— Къде виждаш акула?

— Ето, гледай право пред себе си, на около сто метра разстояние.

— Но аз нищо не виждам!

— Остави ме да се изкажа. Та тази госпожа не се разхожда на повърхността с чадър и лорнет, както ти навярно предполагаш. Гледай накъдето ти соча и ще видиш нещо изправено над водата. Това е перката на акулата, която стърчи на около 20 сантиметра над водата.

— Да, сега виждам. И това малко шише ти наричаш акула? — недоверчиво попита Гроляр.

— Не, това аз наричам перка, а тъй като тя сама не плува, следва, че тази перка принадлежи на акула и тя е на мястото си върху гърба. Но сега не е време да спорим. Трябва да се бърза, ако не искаме да станем нейна плячка. Аз се наемам да се разправям с чудовището, стига ти да не ми попречиш със своите викове и паника.

— Казвай какво трябва да се прави. Ако мога, ще ти помогна с нещо. Но не искам ти да се жертваш…

— И така, ти искаш да ми помогнеш? — попита Ланжле.

— Казано — свършено! — почти обидено заяви полицаят.

— Тогава ето какво ще правим. Преди всичко аз ще сваля пояса си, за да се движа по-свободно. Ти ще се движиш през цялото време след мен. Аз пръв ще посрещна акулата с ножа, като държа напред заострената дъска на „Фрелон“. В момента, когато акулата се обърне с отворена уста, за да улови плячката, аз ще тикна в гърлото й заострения край на дъската и чак тогава ще се намесиш ти. Ти ще натискащ силно дъската, за да не може акулата да я изплюе, а пък аз ще се гмурна във водата и ще разпоря корема й с ножа си. След това ще трябва бързо да се отдалечим от чудовището встрани, за да не видим неговата агония и за да не бъдем ударени от опашката му, както и да сме далеч от кръвта й, която може да привлече и други акули. Разбра ли?

— Разбрах и, повярвай ми, този път няма да падна духом.

— Прекрасно — отвърна Ланжле.

В това време акулата ги наближи. Парижанинът свали своя спасителен пояс, който остави близо до себе си, уверен, че ще го намери, ако предстоящата борба завърши успешно за тях. После се улови за дъската, опря се на нея с гърдите си и насочи напред заострения й край.

Като наближи с дъската, Ланжле леко я разклати над водата, за да я вземе акулата за живо същество. Животното забави движението си, както постъпваше обикновено, за да може по-удобно да захапе плячката си. После ловко се обърна и впи зъби в дъската, но Ланжле силно блъсна острата й част в устата на акулата. Чудовището реши, че е уловило плячката, но не можа да прегризе дебелата корабна дъска, която още повече бе надебеляла от водата.

— Сега е твой ред — успя да извика Ланжле на своя другар.

Гроляр здраво улови дъската и започна да я натиска с всичка сила. Изведнъж се случи нещо неочаквано. В момента, в който парижанинът се хвърли с големия си нож срещу акулата, тя със силно движение се оттласна и се потопи във водата. Така завлече със себе си и дъската, и завързания за нея Гроляр.

По-бърз от мълния, Ланжле се гмурна и се опита да разпори корема на акулата. Но тя се отдалечаваше така бързо, че Гроляр щеше да загине, ако грамадният му пояс не попречи и не забави хода на акулата.

Само с цената на невероятни усилия храбрият французин успя да настигне изгубилия съзнание полицай, със силен удар преряза въжето и с нечовешки усилия извади тялото му на повърхността. В тоя момент, когато Ланжле жадно вдишваше въздух, до него изплува и Гроляр, но изплува като безчувствено тяло, без ни най-малък признак на живот…

Ланжле побърза да си сложи спасителния пояс, защото почувства, че силите му го напускат. Като се приготви набързо, той се зае да съвземе полицая, който беше изгубил съзнание повече от страх. Няколко капки коняк бяха достатъчни, за да го върнат към живот.

— Спасен! И пак с тебе! — извика той, като отвори очи и се опомни. — Спасен за трети път!

— Е, този път не трябва да го смяташ, защото, като спасих тебе от акулата, аз спасих и себе си.

— Така, така, но все пак зная какво говоря. Не за собствена забава ти се гмурна след мен във водата. Аз отлично помня, че чудовището ме повлече след себе си и че после загубих съзнание. Отлично помня всичко, което ти направи за мен, и ще дойде ден, когато ще ти се отплатя с лихвите.

— Е, за това друг път ще говорим, а сега трябва да побързаме и да напуснем тези опасни места, защото акулата може да изплюе дървото и отново да започне да ни преследва.

Чул за възможността акулата да се върне, Гроляр тревожно огледа морето и изведнъж видя нещо, което го зарадва.

— Виж! — викна той на Ланжле. — Твоят риф като че ли ни приближава.

Парижанинът погледна в посоката, в която сочеше полицаят, и също се развесели. Докато мислите му бяха заети с акулата, силен южен вятър беше тласнал предмета, който взеха за риф или парче от кораб, право към плувците. Този предмет бе индийски сал, откъснат от бурята навярно миналата нощ.

Трудно е да се опише радостта, която изпитаха другарите по нещастие при вида на този „кораб“, защото те сега се измъчваха от мисълта, как да стигнат брега, който на разсъмване бе забелязан от Ланжле.

— Е, сега ти ще ме почакаш, докато докарам сала — каза парижанинът, който отново се приготви да прояви качествата си на силен и бърз плувец.

— А ако се върне акулата? — простена Гроляр.

— Точно затова не бива да губим ценно време.

При тези думи Ланжле извади пояса, който спъваше движението му, и със силни загребвалия бързо заплува към сала. Той викна на полицая:

— Ако случайно акулата се върне преди мене, хвърли й моя пояс и не се страхувай от нищо.

По-късно и двамата щяха да разберат, че постъпките на Ланжле бяха разумни и логични.

Превъзходен плувец, парижанинът стигна за по-малко от пет минути до сала, тласкан от вятъра все по-наблизо. Без да губи повече време Ланжле помогна на Гроляр да се качи на сала. Понечи да стори същото, когато изведнъж извика страшно:

— Гроляр, помогни ми, акула!