Серия
Арсен Люпен (1)
Оригинално заглавие
Arsène Lupin, gentleman cambrioleur, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
hammster (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

Maurice Leblanc

ARSENE LUPIN GENTELMAN — GAMBRIOLEUR

 

Le livre de Poche

© Librairie Generale Francaise

et Claude Leblanc, 1972

© Христо Гайдаджиев, преводач 1982, 1990

© Веселин Павлов, художник, 1990

с/о Jusautor, Sofia

Ч 840

 

Превод от френски Христо Гайдаджиев

1990, София Издателска къща ВЕДРИНА

 

МОРИС ЛЬОБЛАН

АРСЕН ЛЮПЕН КРАДЕЦЪТ ДЖЕНТЪЛМЕН

Френска, Второ издание • Литературна група IV • Художник на корицата Веселин Павлов • Технически редактор Мария Белова • Коректори Емилия Маркова, Емилия Александрова • Дадена за електронна обработка на 26 ноември 1990 г. • И&ПП • шрифт ММКОВ © • Експонирана в ДФ „Г. Димитров“ — 90 — София • Излязла от печат през декември 1990 в. 9 Печат ДФ „Полиграфия“ Пловдив • Изд. № 5 в Формат 84/108/32 • Печатни коли 10 • Издателски коли 8,40 • Тем. № 95366/5557-179 90 • Цена 3.00 лв.


I
АРЕСТУВАНЕТО НА АРСЕН ЛЮПЕН

СТРАННО пътуване! А бе започнало така добре! Аз поне не съм имал друго по-обещаващо. Прованс е бърз и удобен презокеански кораб, командуван от най-приветливия мъж на света. Най-изискано общество се бе събрало на борда му. Завързваха се връзки, устройваха се забави, развлечения. Изпитвахме прелестното усещане, че сме откъснати от света, оставени на самите себе си като на непознат остров и следователно принудени да се сближаваме един с друг.

И ние се сближавахме…

Помисляли ли сте някога каква неповторимост и какви изненади крие това струпване на хора, които до вчера не са се познавали и които в продължение на няколко дни ще заживеят като съвсем близки между безкрайното небе и огромното море, заедно ще се противят на яростта на океана, на ужасяващия пристъп на вълните и коварното спокойствие на заспалите води?

Това всъщност е самият живот, изживян в един драматично кратък срок, с неговите бури и величия, монотонност и разнообразие. По тази причина може би едно кратко пътуване, чийто завършек се вижда от самото начало, се преживява с някакво трескаво нетърпение и томителна наслада.

Но от няколко години насам става нещо, което странно умножава тия вълнения. Малкият плаващ остров все още зависи от света, от който човек се е мислил освободен. Остава една връзка, която малко по малко се разплита в открито море и пак в открито море отново се заплита. Безжичният телеграф! Сигнали от друга вселена, откъдето се получават новини по най-загадъчния възможен начин! Човешкото въображение не може да си представи металните жици, по които се носи невидимото послание. Тайната е още по-непроницаема, но и по-поетична и само ветровете могат ни обясни това ново чудо.

Така още в първите часове ние се чувствувахме следвани, ескортирани и дори изпреварени от този далечен глас, който от време на време пошепва на някого от нас някоя и друга дума от света, който уж бяхме оставили. Двама приятели ми се обадиха. Други десет, други двадесет изпратиха на всички нас през разделящото ни пространство своите тъжни или весели прощални привети. Но ето че на втория ден, на петстотин мили от френския бряг, в един бурен следобед безжичният телеграф предаде съобщение със следното съдържание:

Арсен Люпен на борда, първа класа, руси коси, рана дясната предмишница, пътува сам под името Р…

Точно в този момент яростна мълния избухна в мрачното небе. Електрическите вълни бяха прекъснати. Остатъкът от телеграмата не стигна до нас. Знаеше се само инициалът на името, под което се криеше Арсен Люпен.

Не се съмнявам, че за всяка друга новина тайната би била най-грижливо опазена от телеграфистите, от бордовия комисар и капитана. Но има събития, които, изглежда, погазват и най-строгата дискретност. Още същия ден новината се разчу неизвестно как и ние всички знаехме, че прочутият Арсен Люпен се крие сред нас.

Арсен Люпен сред нас! Неуловимият крадец, за чиито подвизи от месеци насам пишеха всички вестници! Тайнствената особа, с която старият Ганимар, нашият най-добър полицай, се бе впуснал в дуел на живот и смърт, тайнствената особа, чиито приключения се развиваха тъй невероятно! Арсен Люпен, чудноватият джентълмен, който действува само в замъци и салони и който, проникнал една нощ в дома на барон Шорман, си бе отишъл с празни ръце, оставяйки визитната си картичка, украсена със следния текст: „Арсен Люпен, джентълмен-крадец, ще дойде пак, когато мебелите бъдат сменени с автентични.“ Арсен Люпен, човекът с безкрайните превъплъщения: едно след друго — шофьор, тенор, букмейкър, син на видно семейство, юноша, старец, търговски пътник от Марсилия, руски лекар, испански бикоборец!

Представете си само: Арсен Люпен, сновящ във все пак ограничените параметри на един презокеански кораб! Какво говоря! В малкото отделение на първа класа, където всички непрестанно се срещат в трапезарията, в салона, в пушалнята! Арсен Люпен бе може би този господин… или онзи… човекът, с когото се храня на една маса… с когото спя в една каюта…

— И това ще продължи още пет пъти по двадесет и четири часа! — възмути се на следващия ден мис Нели Андърдаун, — но това е непоносимо! Надявам се, че ще го арестуват!

И се обърна към мен:

— А вие, господин д’Андрези, вие вече се познавате много добре с капитана, нищо ли не знаете?

Бих желал да зная нещо, за да доставя удоволствие на мис Нели! Тя бе едно от онези прекрасни създания, които където и да са, веднага изпъкват. Красотата, пък и богатството им, заслепяват. Имат си цяла свита от ревностни обожатели, поклонници.

Възпитана в Париж от майка французойка, тя се прибираше при баща си, супербогатия Андърдаун от Чикаго. Една приятелка — лейди Джърлънд — я придружаваше.

Бях поставил кандидатурата си за флирт още в първия момент. Но в бързо създаващата се близост от пътуването нейното очарование ме бе смутило и се чувствувах прекалено развълнуван за флирт, когато срещах големите и черни очи. При това тя посрещаше моите почитания с известна благосклонност. Благоволяваше да се смее на моите духовитости и да проявява интерес към моите анекдоти. В отговор на усърдието, което й засвидетелствувах, като че ли получавах известна симпатия.

Може би само един-единствен съперник би могъл да ме разтревожи, един доста хубав младеж, елегантен, сдържан, чиято мълчаливост понякога тя сякаш предпочиташе пред моите по-свободни маниери на парижанин.

И той бе от групата обожатели край мис Нели, докато тя ме разпитваше. Бяхме на палубата, удобно настанени в люлеещите се столове. Вчерашната буря бе прочистила небето. Беше чудесно.

— Не знам нищо определено, госпожице — отговорих аз, — но не може ли самите ние да направим разследване, и то така, както би го направил старият Ганимар, личният враг на Арсен Люпен?

— О! Вие отивате твърде далеч!

— Защо? Толкова ли е сложно?

— Много сложно.

— Забравяте, че има от какво да се ориентираме.

— От какво?

— Първо — Люпен се представя за господин Р…

— Много неясна следа.

— Второ — пътува сам.

— Ако това ви е достатъчно!

— Трето — той е рус.

— Е, и какво?

— Ето какво! Остава ни само да разгледаме списъка на пътниците и да видим кои отпадат.

Списъкът бе в джоба ми. Извадих го и го прегледах.

— Най-напред отбелязвам, че само тринадесет лица имат инициалите, които ни интересуват.

— Само тринадесет?

— В първа класа, да. От тези тринадесет господа Р…, както можете да проверите сами, девет са с жените, децата или с прислужниците си. Остават сами четири особи: маркиз дьо Равендан…

— Секретар в посолство — прекъсна ме мис Нели, — познавам го.

— Майор Роусън…

— Вуйчо ми — каза някой.

— Господин Риволта…

— Тук — извика един от нас, италианец, чието лице се губеше в гарвановочерна брада.

Мис Нели избухна в смях:

— Господинът не е много рус.

— Тогава — подех аз — ние сме принудени да решим, че виновникът е последният от списъка.

— Тоест?

— Тоест господин Розен. Някой познава ли господин Розен?

Всички онемяха. Но мис Нели се обърна към мълчаливия млад мъж, чието упорито присъствие край нея ме измъчваше, и го попита:

— Е, господин Розен, няма ли да отговорите?

Всички обърнаха очи към него. Той беше рус.

Да си призная, усетих нещо като слаб шок. Неловкото мълчание, което ни притисна, ми подсказа, че и с другите бе тъй, което впрочем беше абсурд, защото нищо в поведението на този господин не ни караше да го подозираме.

— Защо не отговарям ли? — каза той. — Ами защото, като се има предвид името ми, това, че пътувам сам и цветът на косите ми — аз вече направих подобна анкета и стигнах до същия резултат. Мисля, че трябва да ме арестуват.

Изглеждаше особен, докато го казваше. Устните му, тънки като две прави черти, станаха още по-тесни и побеляха. Кървавочервени жилчици замрежиха очите му.

Той се шегуваше, разбира се. И все пак видът и поведението му ни направиха впечатление. Мис Нели наивно попита:

— Но вие нямате рана!

— Вярно — каза той, — липсва раната.

С нервен жест той вдигна маншета и оголи ръката си. Но изведнъж ме порази една мисъл. Погледът ми се кръстоса с този на мис Нели; той бе показал лявата си ръка.

И, бога ми, точно когато щях да го кажа на глас, един инцидент отвлече вниманието ни. Лейди Джърлънд, приятелката на мис Нели, тичаше към нас.

Беше много развълнувана. Всички се струпаха около нея, но едва след дълги усилия тя успя да проговори, заеквайки:

— Бижутата ми, перлите ми! Всичко са взели!

Не, не бяха взели всичко, както научихме по-късно; бе станало нещо далеч по-любопитно: бяха избирали!

От диамантената звезда, от висулката от шлифован рубин, от счупените огърлици и гривни бяха обрали не най-едрите камъни, а най-ценните, тези, за които бихме казали, че имат най-голяма стойност, а заемат най-малко място. Обковките лежаха на масата. Видях ги, всички ги видяхме, с липсващите им скъпоценни камъни, като цветя, на които са изтръгнати красивите, блестящи и свежи венчелистчета.

И за да се извърши тази работа, е трябвало, докато лейди Джърлънд е пиела чая си, трябвало е посред бял ден в един оживен коридор да се разбие вратата на каютата, да се намери една малка чанта, нарочно пъхната на дъното на кутия за шапки, да се отвори и да се избира!

Всички викнахме в едно. Всички мислехме за едно, щом узнахме за кражбата: Арсен Люпен! И наистина това беше точно неговият маниер — сложен, тайнствен и невъобразим… и логичен въпреки всичко, защото ако бе трудно да се скрие обемистата купчина бижута, колко по-лесно беше с малките, независещи едно от друго неща: перли, смарагди, сапфири!

И ето какво стана на вечеря: двете места вдясно и вляво от Розен останаха незаети. А вечерта научихме, че е бил повикан от капитана.

Арестуването му, в което никой не се съмняваше, донесе истинско облекчение. Най-после си отдъхнахме. Вечерта играхме забавни игри. Имаше танци. Мис Нели се весели най-много, от което ми стана ясно, че ако в началото ухажванията на Розен й бяха приятни, сега тя вече не си и спомняше за тях. Грациозността й ме покори напълно. Към полунощ, под ясната лунна светлина, аз й засвидетелствувах своята преданост с вълнение, което не изглеждаше да й е неприятно.

Но на другия ден, за всеобща почуда, стана известно, че поради недостатъчно улики Розен е освободен.

Син на влиятелен търговец от Бордо, той бе показал напълно редовни документи. Освен това по ръцете му нямаше и най-малка следа от нараняване.

— Документи! Актове за раждане! — викаха враговете на Розен. — Ами че Арсен Люпен ще ви ги представи каквито поискате! Колкото до раната, значи не е бил раняван… или е заличил белега!

Отговориха им, че в часа на кражбата — това бе доказано — Розен се е разхождал по мостика. На което те отвръщаха:

— Нима е необходимо човек като Арсен Люпен да присъствува на кражбата, която извършва?

И после, независимо от всички други доводи, имаше един, пункт, по който и най-големите скептици не можеха да спорят Кой освен Розен пътуваше сам, бе рус и носеше име, започващо с Р? Кого сочеше телеграмата, ако не Розен?

И когато няколко минути преди обяд Розен се отправи смело към нашата група, мис Нели и лейди Джърлънд станаха и се отдалечиха.

Това беше чисто и просто страх.

Час по-късно едно ръкописно циркулярно писмо мина от ръка на ръка между служащите на борда, моряците и пътниците от всички класи: господин Луи Розен обещаваше сумата от десет хиляди франка[1] на този, който разкрие Арсен Люпен или открие кой е откраднал скъпоценните камъни.

— И ако никой не ми помогне срещу този бандит — заяви Розен на капитана, — аз сам ще се справя с него.

Розен срещу Арсен Люпен или по-скоро според разпространилия се израз — самият Арсен Люпен срещу Арсен Люпен; битката не бе безинтересна!

Тя продължи два дни.

Виждаха Розен да се носи насам-натам, да се вре сред екипажа, да разпитва, да тършува. Видяха сянката му да броди през нощта.

От своя страна, капитанът също разви голяма дейност. Прованс бе претърсен от горе до долу по всичките му ъгълчета. Направиха обиск във всички кабини без изключение, под основателния предлог, че предметите са скрити навсякъде другаде, но не и в кабината на виновния.

— В края на краищата ще открият нещо, нали? — обърна се към мен мис Нели. — И магьосник да е, не може да направи диамантите и перлите невидими.

— Ами да — отвърнах й аз, — в противен случай ще трябва да проверяват хастара на шапките и саката ни и всичко, което носим по нас.

И посочвайки моя „Кодак“ 9 х 12, с който не преставах да я снимам в най-различни пози, продължих:

— Не мислите ли, че в един апарат като този например има място за всичките скъпоценни камъни на лейди Джърлънд? Преструваш се, че снимаш и номерът става.

— И въпреки това съм чувала да се твърди, че няма крадец, който да не оставя зад себе си някаква следа.

— Има: Арсен Люпен.

— Защо?

— Защо? Защото той не мисли само за кражбата, която извършва, но и за всички обстоятелства, които биха могли да го издадат.

— В началото бяхте по-голям оптимист.

— Но след това видях делата му.

— И тогава какво според вас?

— Според мен губим си времето.

И наистина разследванията не даваха никакъв резултат или поне тези, които дадоха, не отговаряха на всеобщото усилие: откраднат бе часовникът на капитана.

Вбесен, той удвои усърдието си и започна да следи още по-отблизо Розен, с когото бе имал доста срещи. На следния ден — каква ирония! — откриха часовника между колосаните яки на първия заместник капитан.

Всичко това приличаше на някакво чудо и разкриваше хумористичния маниер на Арсен Люпен, крадец — да, но и артист. Той работеше по вкус и по призвание, разбира се, но и за забавление. Напомняше човек, който се развлича от пиесата, която сам представя, и който зад кулисите се залива от смях на духовитостите и ситуациите, които сам е измислил.

Несъмнено той бе артист в своя жанр и когато наблюдавах мрачния и ожесточен Розен и си мислех за двойнствената роля, която това странно лице играеше без съмнение, не можех да не говоря за него с известно възхищение.

Но ето, в предпоследната нощ дежурният офицер дочул стенания откъм най-тъмната част на палубата. Един човек лежал с увита с много плътен сив шал глава и с вързани с тънко въже китки.

Освободиха го от вървите. Вдигнаха го, погрижиха се за него.

Човекът беше Розен.

Това беше Розен, нападнат по време на един от своите походи, сразен и обран. Една визитна картичка, бодната с карфица на дрехите му, гласеше:

Арсен Люпен приема с признателност десетте хиляди франка на господин Розен

В действителност откраднатият портфейл съдържаше дванадесет банкноти от хиляда франка.

Естествено обвиниха нещастника, че е симулирал нападение срещу себе си. Но освен че бе невъзможно да се върже сам по този начин, бе установено, че почеркът на визитната картичка е съвършено различен от почерка на Розен и, обратно, прилича много на този на Арсен Люпен, както бе отпечатан в един стар вестник, намерен на борда.

И тъй, Розен вече не беше Арсен Люпен. Розен си беше Розен, син на търговец от Бордо! А присъствието на Арсен Люпен се доказваше още веднъж, и то по какъв опасен начин!

Настъпи ужас. Никой не смееше да остане сам в кабината си, нито пък да отиде до по-отдалечени места. От предпазливост само сигурни един в друг хора се събираха на групи. Но отново инстинктивната подозрителност разделяше и най-близките, защото заплахата не идваше от една отделна личност, с което би била и по-малко опасна. Арсен Люпен сега беше… сега бяха всички. Свръхвъзбуденото ни въображение му придаваше чудотворна и безгранична власт. Допускахме, че ще се яви в най-невероятни превъплъщения: веднъж като почитаемия майор Роусън, друг път като благородния маркиз дьо Равердан, или дори, защото вече не се съобразявахме с издайническия инициал, като която и да е известна на всички личност с жена, деца и прислужници.

Следващите телеграми не донесоха никакви новини. Поне капитанът не сподели нищо, а такова мълчание не можеше да ни успокои.

Последният ден ни се стори безкраен. Живеехме в тревожното очакване за предстоящо нещастие. Този път нямаше вече да е кражба, нито просто нападение, а вече престъпление, убийство. Никой не мислеше, че Арсен Люпен ще се задоволи с тези две незначителни, дребни кражби. Абсолютен господар на кораба и при тази безпомощност на властите — само да пожелаеше, всичко му бе позволено, можеше да разполага и с богатството, и с живота на пътниците.

Очарователни часове за мен, признавам, защото тогава спечелих доверието на мис Нели. Развълнувана от толкова събития, неспокойна по природа, тя инстинктивно търсеше от мен защита, сигурност и аз бях щастлив да й ги дам.

Дълбоко в себе си благославях Арсен Люпен. Нали точно той ни сближаваше? Нали благодарение на него добих правото да се отдам на най-прекрасните мечти? Любовни, ала и малко по-земни мечти, защо да не го призная? Семейство Андрези са от добър род в Поату, но гербът им е загубил позлатата си и не ми се струваше недостойно един благородник да мечтае да възвърне загубения блясък на името си.

Тези мечти, чувствувах го, никак не дразнеха мис Нели. Засмените й очи ме насърчаваха. Нежността на гласа й ми казваше да се надявам.

До последния момент, опрени на перилата, стояхме един до друг, докато очертанията на американския бряг летяха пред нас.

Вече не претърсваха. Всички чакаха. От първа класа, до долната палуба, където гъмжеше от емигранти, всички чакаха върховния момент, когато щеше да се разясни неразрешимата загадка. Кой беше Арсен Люпен? Под какво име, под каква маска се криеше прочутият Арсен Люпен?

И този върховен миг дойде. Още сто години да живея, не бих забравил и най-малката подробност.

— Колко сте бледа, мис Нели — казах аз на моята спътница, която се опираше изнемощяла на ръката ми.

— А вие! — отвърна тя. — Ах, вие сте толкова променен!

— Помислете само! Това е вълнуващ момент и аз съм щастлив, че го изживявам до вас, мис Нели. Струва ми се, че ще си спомняте понякога…

Трескава и задъхана, тя не слушаше. Трапът бе спуснат. Но преди да слезем, на борда се качиха митничари, униформени лица, пристанищни чиновници.

Мис Нели промълви:

— Няма да се изненадам, ако се установи, че Арсен Люпен се е измъкнал по време на пътуването.

— Може би е предпочел смъртта пред безчестието и е скочил в Атлантика, за да не бъде арестуван.

— Не се смейте — каза тя с раздразнение.

Внезапно потреперах и тъй като тя ме разпитваше, рекох:

— Виждате ли този дребен възрастен човек, изправен долу на стълбата.

— С чадър и мастиленозелен редингот?

— Това е Ганимар.

— Ганимар?

— Да, прочутият полицай, този, който се закле, че Арсен Люпен ще бъде арестуван лично от него. А, разбирам защо нямахме сведения от тази страна на океана! Ганимар е бил тук. А той не обича да му се бъркат в работата.

— Тогава сигурно ли е, че Арсен Люпен ще бъде арестуван?

— Кой знае? Изглежда, Ганимар го е виждал само предрешен и гримиран. Освен ако знае под чие име се крие…

— А-ха! — каза тя с онова малко жестоко женско любопитство, — да можех само да присъствувам на арестуването!

— Търпение. Арсен Люпен трябва да е забелязал вече своя враг. Той ще предпочете да излезе с последните, когато окото на стария вече ще се е уморило.

Пуснаха на Облегнат на чадъра си, с безразличен вид, Ганимар сякаш не обръщаше внимание на гъмжилото от хора, тълпящи се между двете перила. Забелязах, че един от корабните офицери му обясняваше нещо, от време на време.

Маркиз дьо Равердан, майор Роусън, италианецът Риволта преминаха, както и други, много други… Видях Розен да се приближава.

Бедният Розен! Не изглеждаше да се е оправил от своите премеждия!

— И все пак, изглежда, наистина е той — ми каза мис Нели… — Как мислите?

— Мисля, че ще е много интересно да имаме на една и съща снимка Ганимар и Розен. Вземете фотоапарата ми. Много съм натоварен.

Подадох й го, но твърде късно, за да го използува. Розен минаваше вече. Офицерът се наведе над ухото на Ганимар, но той вдигна рамене и Розен отмина.

Но, боже мой, кой тогава бе Арсен Люпен?

— Да — попита тя на висок глас, — кой?

Останаха само двадесетина души. Тя ги наблюдаваше със смътния страх, че той е между тях. Казах й:

— Не можем да чакаме повече.

Тя тръгна. Последвах я. Но не бяхме направили и десет крачки, когато Ганимар ни препречи пътя.

— Какво има? — викнах аз.

— Един момент, господине! Закъде бързате?

— Придружавам госпожицата.

— Един момент! — повтори той още по-властно. Огледа ме внимателно и после направо попита.

— Арсен Люпен, нали? Започнах да се смея.

— Не, просто Бернар д’Андрези.

— Бернар д’Андрези е починал преди три години в Македония.

— Ако Бернар д’Андрези беше умрял, аз нямаше да съм жив. А случаят не е такъв. Ето документите ми.

— Това са неговите документи. А откъде сте се сдобили с тях ще имам удоволствието да ви обясня.

— Вие сте луд! Арсен Люпен се качи на борда под името Р.

— Да, още един от вашите трикове, фалшива следа, по която насочихте хората! Много сте силен, момко. Но този път шансът ви измени. Хайде, Люпен, покажете се като добър играч.

За миг се поколебах. Той рязко ме удари по дясната ръка. Извиках от болка. Бе засегнал все още незарасналата рана, за която се говореше в телеграмата.

Е, трябваше да се примиря. Обърнах се към мис Нели. Тя слушаше смъртно бледа, олюлявайки се.

Погледът й срещна моя поглед, после се отклони към фотоапарата, който й бях подал. Едно рязко движение и ми се стори, бях сигурен, че тя разбра. Да, там, между тесните гънки на черната кожа, в кухините на малкия предмет, който имах предвидливостта да пъхна в ръцете й, преди Ганимар да ме арестува, точно там се намираха двадесетте хиляди франка на Розен, перлите и диамантите на лейди Джърлънд.

Ах, кълна се! В този тържествен момент, когато Ганимар и двама от неговите сътрудници ме обкръжаваха, всичко ми бе безразлично, арестуването ми, враждебността на хората, всичко освен едно: решението, което мис Нели щеше да вземе за това, което й бях поверил.

Че ще имат срещу мен материално и решаващо доказателство — от това и не помислях да се страхувам, ала щеше ли да се реши мис Нели да им предостави това доказателство.

Щеше ли да ме предаде, да ме погуби? Щеше ли да действува като безпощаден враг, или като жена, която помни и чието презрение се смекчава от някакво снизхождение, от някаква неволна симпатия?

Тя мина пред мен. Поклоних й се ниско, безмълвно. Потънала сред другите пътници, се насочи към стълбата с моя „Кодак“ в ръка.

Естествено, помислих си, не смее да го направи пред всички. След един миг, след един час ще го предаде.

Но като стигна до средата на стълбата, с добре изиграна несръчност тя го изпусна във водата между стената на кея и борда на кораба.

След това я видях да се отдалечава.

Красивият й силует се загуби в тълпата, появи се отново и изчезна. Беше свършено, свършено завинаги.

За миг останах неподвижен, едновременно тъжен и проникнат от нежно умиление, след туй въздъхнах и за голямо учудване на Ганимар казах:

— Все пак жалко, че не съм честен човек…

 

 

Така в една зимна вечер Арсен Люпен ми разказа историята на своето арестуване. Куп случайности, които някой ден ще опиша, бяха създали между нас връзки… да ги нарека приятелски. Да, смея да мисля, че Арсен Люпен ме удостои с известно приятелство и точно от приятелски чувства понякога ме посещава неочаквано, внасяйки в тишината на моя работен кабинет младежката си веселост, отблясъка на своя буен живот и доброто настроение на човек, комуто съдбата е отредила само благосклонност и усмивки.

Как изглежда? Как бих могъл да го опиша? Двадесет пъти съм виждал Арсен Люпен и двадесет пъти при мен се е появявал друг човек… или по-скоро някакво същество, от което сякаш двадесет огледала ми изпращаха двадесет изкривени и обезформени образа, всеки със свои собствени очи, специфична фигура, характерен жест, силует и характер.

— Самият аз — казва той — вече не знам кой съм. Не мога да се позная в огледалото.

Остроумие, несъмнено, и парадокс, но истина за тези, които го срещат и които познават безкрайните му възможности, търпението, умението му да се гримира, изумителната дарба да променя пропорциите на лицето си и дори да нарушава съотношението помежду им.

— Защо — продължава той — трябва да имам само една външност? Защо да не избегна опасността, която крие едно и също лице? Действията ми достатъчно ме характеризират.

И уточнява с някаква гордост:

— Толкова по-добре, ако никога не могат да кажат със сигурност: ето го Арсен Люпен. Важното е да казват, без да има опасност да сбъркат: Арсен Люпен го е свършил! Туй е работа на Арсен Люпен!

Това са някои негови деяния, някои от приключенията, които се опитвам да възстановя по признанията, с които имаше добрината да ме удостоява понякога в зимните вечери, сред тишината на моя работен кабинет…

Бележки

[1] Нужно ли е да напомняме, че по времето на Морис Льоблан франкът нямаше същата стойност, като в наше време? — (Б. на фр. изд.)