Луи Жаколио
Загубени в океана (60)

Глава V

От минута на минута бурята се усилваше. Вятърът духаше с такава сила, че не можеха да се чуват никакви заповеди, и капитанът най-сетне се убеди, че всякаква борба е излишна. „Фрелон“ се движеше с максималната си бързина. Решено бе да се върви докрай. Нощта беше така тъмна и непрогледна, че отпред не се виждаше нищо. Само от време на време в светлината на грамадните ослепителни мълнии се мярваха грамадни вълни с пенливи гребени, които с бясна сила тласкаха напред нещастния „Фрелон“.

Командирът заповяда всички да си сложат спасителни пояси. Офицерите стояха на бойните си места, тоест на смъртните постове. Само старият механик с двамата си помощници останаха в машинното отделение, готови да посрещнат опасността. Те не си сложиха спасителните пояси. Знаеха, че тук ги чака по-страшната смърт от пукване на парните котли, а не смърт от водата. Когато онези там горе, на палубата, все още можеха да се борят с бурните вълни, можеха, макар и за малко, да оспорват с жадната стихия своя живот, долу в машинното те бяха предварително обречени на ужасна и сигурна смърт. Нямаха надежди да излязат живя от това разнебитено място. Те знаеха, че ако за миг престанеше да работи машината, „Фрелон“ щеше да бъде веднага погълнат от морето, защото само голямата бързина, поддържана с невъзможни усилия, му позволяваше да се носи по вълните.

Огнярите първи щяха да бъдат убити и въпреки това нито един не помисли да напусне въглищната яма. Не, техният дълг им заповядваше да останат тук и да чакат ужасната смърт… Все пак може да се случи и чудо! Там горе е капитанът — той може да направи всичко, което е по силите на човека, за да ги спаси. Той се грижи за всички, които са поверили живота си в неговите ръце.

А ураганът ставаше все по-свиреп и никой от моряците не се съмняваше в съдбовния изход от тази отчаяна борба на кораба с яростното море и грозната буря. Развръзката беше близка!

Командирът с трепереща ръка нахвърли още няколко реда, с които описваше последните минути на поверения му кораб. Към записката той прибави своето завещание и всичко, написано в три екземпляр, сложи в три бутилки, които херметично затвори и хвърли в морето.

— А сега, господа — обърна се той към своите офицери, — трябва да се простим един с друг. След по-малко от пет минути ураганът ще ни настигне.

Една грамада вълни, височината на която трудно можеше да се определи, летеше право върху „Фрелон“.

Ланжле, който излезе в този момент на палубата, видя водния смерч и се спусна в каютата, където стенеше Гроляр.

— Е, Албер! Ако искаш да използваме последния си шанс за спасение, да вървим!

Като го заблъска пред себе си, той го изведе на палубата. Капитанът видя стихията и заповяда да го вържат за мостика, за да остане на своя пост. В този момент той видя двамата приятели и извика през руля:

— Къде отивате? Вълните ще ви завлекат!

Ураганът заглуши гласа му. После вече нищо не се чуваше на кораба — навсякъде бушуваше ураганът и вълните като разрушена стена се сгромолясваха върху злополучния кораб.

Гроляр инстинктивно легна с лице върху палубата, която през цялото време беше заливана от вълните. При светлината на непрекъснато бляскащите мълнии, озаряващи с мъртвобледата си светлина целия кръгозор, Ланжле видя една грамадна вълна, идваща право върху „Фрелон“, която заплашваше да помете всичко по пътя си. Зад кърмата пък се издигаше грамаден черен воден смерч, готов да потопи злополучния кораб.

Това беше момент, който ги заплашваше да бъдат затрупани под развалините на кораба. Със силно движение Ланжле издигна другаря си от пода и го задържа увиснал във въздуха. В този момент една вълна плисна върху носовата част на палубата и го повлече заедно с Гроляр. Все пак той не го изпусна от ръцете си. От височината на капитанския мост капитанът Кербрис смътно различни при блясъка на светкавицата една човешка група, носена с невероятна бързина върху вълните. След две минути настигнатият от урагана малък кораб бе погълнат от вълните и потъна към дъното на Тихия океан.