Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Луи Жаколио. Загубени в океана

в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан

Френска. Първо издание.

Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.

Художник на корицата: Веселин Праматаров.

Художествен редактор: Господин Пейчински.

Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.

Коректор: Иличка Пелова.

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11

Цена 10 лв.

ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.

Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992

История

  1. — Добавяне

Епилог
ВЪЗМЕЗДИЕ

Глава I

През целия ден в Шербург се забелязваше голямо оживление. Очакваше се да пристигне ескадрата под командването на адмирал Льо Хело.

Представители на всички военни и граждански, власти се бяха струпали на брега, за да приветстват славните моряци, които се завръщаха в родината си след дълга и трудна мисия.

Разнасяше се и слухът, че с един от корабите ни ескадрата пътува важен сановник на китайската империя, упълномощен да заздрави договора, сключен с Франция, и в същото време да подготви споразумение за пазар на френската продукция там.

Скоро цялата ескадра влезе в рейда. От фортовете ги поздравиха със залпове, а от брега — с викове. Ескадрата отговори със същото.

Когато адмирал Льо Хело слезе със свитата си на брега, публиката остана разочарована: в-свитата не се виждаше никакъв китаец. Въпреки това празненството премина шумно и весело, а адмирал Льо Хело, завърнал се на своя броненосец късно вечерта, въздъхна с облекчение.

— Е, слава богу, свърши се! Този път напълно сме заслужили почивката си.

После капитанът на ескадрите излезе на палубата, облечен в делничен костюм, разгледа хоризонта с бинокъла на дежурния офицер и попита:

— Не е ли влизал параход в рейда?

— Не, адмирале!

— Ако дойде такъв, доложете ми!

— Слушам, адмирале!

Адмиралът се отдалечи с угрижено лице.

— Дали не се е случило нещо? — запита се той. — Никак не мога да си обясня това забавяне.

Измина час, но дежурните нищо не виждаха на хоризонта. Край ескадрата минаха товарен и един по-малък кораб, които отиваха към търговското пристанище. С последните лъча на слънцето известиха адмирала за появата на ново плавателно тяло. Корабът не пусна котва, но забави хода си. Той или не се решаваше да влезе в рейда, или се готвеше да промени курса.

— Тези американци са съвсем побъркани — каза един от офицерите. — Или не знаят, че тук е опасно, плитко.

Без да обръща внимание на тези думи, адмиралът се изкачи на горния мост, издигна високо над главата си фуражката и я размаха силно във въздуха. Изведнъж многозвездният флаг се вдигна и се спусна в знак на привет.

— Наредете да се отговори на американците — каза адмиралът на дежурния офицер.

Едва забелязали знака, корабът на американците решително се спусна напред в тесния канал за ужас на офицерите и недоумение на екипажа. Но малкият кораб изкусно заобиколи плитчините и хвърли котва на няколко метра от адмиралския кораб.

Адмиралът изведнъж се развесели и неговото решително лице засия от приветлива усмивка.

— Всичко е благополучно! Сега тези хора ще-разберат, че са намерили човека, който заслужава тяхното доверие, и слава богу! — избърбори той, като весело потриваше ръце.

Въпреки късния час към френския броненосец потегли лодка. Човекът, който седеше в нея, бе-приет на френския кораб от самия адмирал.

— Преди всичко позволете мп, адмирале, да ви благодаря от мое и от името на моите другари за вниманието, с което ме удостоихте — каза новопристигналият.

— За това ще говорим после, Жонкер. Сега кажете новината: всичко ли е благополучно за вашия „Лебед“?

— Пътуването ни премина благополучно, отбихме се в Корон и очаквахме преминаването ви.

— Ах, да! Вече забравих, че ние се движехме като костенурки, а вие летяхте като птици. Бъдещето е на американските моряци, които ще причинят много главоболия на англичаните. А сега ми кажете как е капитан Уолтър Дигби?

— Превъзходно! Той настойчиво ме помоли да ви предам неговото уважение и ако позволите — утре ще се яви лично при вас.

— Ще ми е приятно да го видя, а сега да си поговорим за нашия приятел Едмон Бартес. Държи ли той все още на старото си намерение?

— И вие знаете, адмирале, колко изстрада моят беден приятел. Знаете какви ужасни мъки преживя. Той иска всенародна реабилитация и наказание за хората, които унижиха неговото име и го хвърлиха в калта. Той жадува за отмъщение и то ще бъде ужасно.

— Дали от това няма да пострадат невинни хора? B цялата работа има толкова възмутителни неща, които не се поддават на анализ. Разбира се, с това аз не искам да се смекчи вината на негодниците, колкото и високо да е тяхното обществено положение.

— Едмон Бартес знае кои са враговете му и чувството му за справедливост няма да се заличи дори под напора на ненавистта.

— Не искам да споря с вас, адмирале, но се надявам, че вие ще повлияете върху решенията на Едмон.

— Как е Сен Фюрси? — изведнъж попита Льо Хело своя гост.

— Въпреки продължителните пътувания той не можа да свикне с морето — отвърна Жонкер засмян. — Болен е и не излиза от каютата си.

— И аз така си помислих, дипломатите са винаги неустойчиви спрямо морето.

— Да се надяваме, че все пак Фюрси ще бъде ценен помощник на Бартес, защото го уважава и обича като свой син.

— Мислите ли?

— Не се съмнявам в това.

— Толкова по-добре! А моите четирима хаймани научиха ли се да наливат повече вода във виното и повече спокойствие в мозъците си?

— Те са все същите, адмирале, хора със златни сърца, честни, достойни за френската флота, на която вие сте шеф.

Адмиралът, който знаеше подвизите на Порник, Данео, Пюжал и Ланжле и който искрено обичаше моряците си въпреки буйния им нрав, не можа да не се засмее, като си спомни за тях.

— Предайте им — каза адмиралът, — че аз горещо ще се застъпя за тях и те ще бъдат помилвани.

— Те много разчитат на вас и са уверени, че никой адвокат по света не може да ги брани по-добре от вас.

— За това не по-малко ще помогне „Регент“. Нали елмазът е при вас?

— Да… и след няколко дни Париж отново ще му се любува.

— Превъзходно! Скъпоценният камък, който така трудно беше намерен, ще изиграе съществена роля в нашето дело.

— Щастлив съм, че ще мога и аз да бъда отчасти полезен.

— Успехът винаги се постига от хора със смел ум и твърда воля, оттук идва и обяснението, че не се върнахте с празни ръце.

Жонкер почтително се поклони и се приготви да си отиде, когато адмиралът го попита:

— Имате ли някакви китайци на кораба? — Да, тези, които винаги ни придружават.

— В такъв случай Бартес все още е шеф на „Поклонниците на сенките“?

— Да.

— Струваше ми се, че той искаше да се откаже от тази власт.

— Да, но само когато стане предишният Едмон Бартес.

— А ако не успее?

— Ще си остане Куан.

Като се сбогува приятелски с адмирала, Жонкер отново седна в лодката и се върна при своя „Лебед“, където подробно предаде разговора си на Едмон Бартес.

— Ще се разиграят важни събития — каза той — и аз самият трябва да ги ръководя, за да спечеля пълната си реабилитация.

„Лебед“ не бе друг, а „Йен“, но пребоядисан и с американско знаме. Но за да си обясним действията му, трябва да се върнем малко назад и да споменем за събития, наложили по-далечното му пътуване.