Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
- Превод от френски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Луи Жаколио. Загубени в океана
в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан
Френска. Първо издание.
Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.
Художник на корицата: Веселин Праматаров.
Художествен редактор: Господин Пейчински.
Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.
Коректор: Иличка Пелова.
Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11
Цена 10 лв.
ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.
Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992
История
- — Добавяне
Епилог
ВЪЗМЕЗДИЕ
Глава I
През целия ден в Шербург се забелязваше голямо оживление. Очакваше се да пристигне ескадрата под командването на адмирал Льо Хело.
Представители на всички военни и граждански, власти се бяха струпали на брега, за да приветстват славните моряци, които се завръщаха в родината си след дълга и трудна мисия.
Разнасяше се и слухът, че с един от корабите ни ескадрата пътува важен сановник на китайската империя, упълномощен да заздрави договора, сключен с Франция, и в същото време да подготви споразумение за пазар на френската продукция там.
Скоро цялата ескадра влезе в рейда. От фортовете ги поздравиха със залпове, а от брега — с викове. Ескадрата отговори със същото.
Когато адмирал Льо Хело слезе със свитата си на брега, публиката остана разочарована: в-свитата не се виждаше никакъв китаец. Въпреки това празненството премина шумно и весело, а адмирал Льо Хело, завърнал се на своя броненосец късно вечерта, въздъхна с облекчение.
— Е, слава богу, свърши се! Този път напълно сме заслужили почивката си.
После капитанът на ескадрите излезе на палубата, облечен в делничен костюм, разгледа хоризонта с бинокъла на дежурния офицер и попита:
— Не е ли влизал параход в рейда?
— Не, адмирале!
— Ако дойде такъв, доложете ми!
— Слушам, адмирале!
Адмиралът се отдалечи с угрижено лице.
— Дали не се е случило нещо? — запита се той. — Никак не мога да си обясня това забавяне.
Измина час, но дежурните нищо не виждаха на хоризонта. Край ескадрата минаха товарен и един по-малък кораб, които отиваха към търговското пристанище. С последните лъча на слънцето известиха адмирала за появата на ново плавателно тяло. Корабът не пусна котва, но забави хода си. Той или не се решаваше да влезе в рейда, или се готвеше да промени курса.
— Тези американци са съвсем побъркани — каза един от офицерите. — Или не знаят, че тук е опасно, плитко.
Без да обръща внимание на тези думи, адмиралът се изкачи на горния мост, издигна високо над главата си фуражката и я размаха силно във въздуха. Изведнъж многозвездният флаг се вдигна и се спусна в знак на привет.
— Наредете да се отговори на американците — каза адмиралът на дежурния офицер.
Едва забелязали знака, корабът на американците решително се спусна напред в тесния канал за ужас на офицерите и недоумение на екипажа. Но малкият кораб изкусно заобиколи плитчините и хвърли котва на няколко метра от адмиралския кораб.
Адмиралът изведнъж се развесели и неговото решително лице засия от приветлива усмивка.
— Всичко е благополучно! Сега тези хора ще-разберат, че са намерили човека, който заслужава тяхното доверие, и слава богу! — избърбори той, като весело потриваше ръце.
Въпреки късния час към френския броненосец потегли лодка. Човекът, който седеше в нея, бе-приет на френския кораб от самия адмирал.
— Преди всичко позволете мп, адмирале, да ви благодаря от мое и от името на моите другари за вниманието, с което ме удостоихте — каза новопристигналият.
— За това ще говорим после, Жонкер. Сега кажете новината: всичко ли е благополучно за вашия „Лебед“?
— Пътуването ни премина благополучно, отбихме се в Корон и очаквахме преминаването ви.
— Ах, да! Вече забравих, че ние се движехме като костенурки, а вие летяхте като птици. Бъдещето е на американските моряци, които ще причинят много главоболия на англичаните. А сега ми кажете как е капитан Уолтър Дигби?
— Превъзходно! Той настойчиво ме помоли да ви предам неговото уважение и ако позволите — утре ще се яви лично при вас.
— Ще ми е приятно да го видя, а сега да си поговорим за нашия приятел Едмон Бартес. Държи ли той все още на старото си намерение?
— И вие знаете, адмирале, колко изстрада моят беден приятел. Знаете какви ужасни мъки преживя. Той иска всенародна реабилитация и наказание за хората, които унижиха неговото име и го хвърлиха в калта. Той жадува за отмъщение и то ще бъде ужасно.
— Дали от това няма да пострадат невинни хора? B цялата работа има толкова възмутителни неща, които не се поддават на анализ. Разбира се, с това аз не искам да се смекчи вината на негодниците, колкото и високо да е тяхното обществено положение.
— Едмон Бартес знае кои са враговете му и чувството му за справедливост няма да се заличи дори под напора на ненавистта.
— Не искам да споря с вас, адмирале, но се надявам, че вие ще повлияете върху решенията на Едмон.
— Как е Сен Фюрси? — изведнъж попита Льо Хело своя гост.
— Въпреки продължителните пътувания той не можа да свикне с морето — отвърна Жонкер засмян. — Болен е и не излиза от каютата си.
— И аз така си помислих, дипломатите са винаги неустойчиви спрямо морето.
— Да се надяваме, че все пак Фюрси ще бъде ценен помощник на Бартес, защото го уважава и обича като свой син.
— Мислите ли?
— Не се съмнявам в това.
— Толкова по-добре! А моите четирима хаймани научиха ли се да наливат повече вода във виното и повече спокойствие в мозъците си?
— Те са все същите, адмирале, хора със златни сърца, честни, достойни за френската флота, на която вие сте шеф.
Адмиралът, който знаеше подвизите на Порник, Данео, Пюжал и Ланжле и който искрено обичаше моряците си въпреки буйния им нрав, не можа да не се засмее, като си спомни за тях.
— Предайте им — каза адмиралът, — че аз горещо ще се застъпя за тях и те ще бъдат помилвани.
— Те много разчитат на вас и са уверени, че никой адвокат по света не може да ги брани по-добре от вас.
— За това не по-малко ще помогне „Регент“. Нали елмазът е при вас?
— Да… и след няколко дни Париж отново ще му се любува.
— Превъзходно! Скъпоценният камък, който така трудно беше намерен, ще изиграе съществена роля в нашето дело.
— Щастлив съм, че ще мога и аз да бъда отчасти полезен.
— Успехът винаги се постига от хора със смел ум и твърда воля, оттук идва и обяснението, че не се върнахте с празни ръце.
Жонкер почтително се поклони и се приготви да си отиде, когато адмиралът го попита:
— Имате ли някакви китайци на кораба? — Да, тези, които винаги ни придружават.
— В такъв случай Бартес все още е шеф на „Поклонниците на сенките“?
— Да.
— Струваше ми се, че той искаше да се откаже от тази власт.
— Да, но само когато стане предишният Едмон Бартес.
— А ако не успее?
— Ще си остане Куан.
Като се сбогува приятелски с адмирала, Жонкер отново седна в лодката и се върна при своя „Лебед“, където подробно предаде разговора си на Едмон Бартес.
— Ще се разиграят важни събития — каза той — и аз самият трябва да ги ръководя, за да спечеля пълната си реабилитация.
„Лебед“ не бе друг, а „Йен“, но пребоядисан и с американско знаме. Но за да си обясним действията му, трябва да се върнем малко назад и да споменем за събития, наложили по-далечното му пътуване.