Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Луи Жаколио. Загубени в океана

в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан

Френска. Първо издание.

Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.

Художник на корицата: Веселин Праматаров.

Художествен редактор: Господин Пейчински.

Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.

Коректор: Иличка Пелова.

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11

Цена 10 лв.

ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.

Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава V

Всеки знае какво подбуди французите и англичаните да обявят война на Китай през 1860 година и как завърши тя. През октомври на същата година беше подписан мира в Тиен Цин. Тогавашният император Йен Фун не можа да преживее позора на своята столица Пекин, завзета от чернокосите варвари от запад. Умирайки, той предаде императорския престол на своя петгодишен син, Хуан Су, под опеката на регенти — императрицата майка и принц Хуан Су, дядо на младия император по баща.

След решението на върховния съвет на империята, в който участваха всички принцове от императорската фамилия и заместниците в по-главните провинции, регентството незабавно трябваше да оповести възкачването на новия император на престола и да побърза с коронясването. Това беше много необходимо, защото значителната част от монголците, влизащи в състава на армията, макар че войната беше свършила, продължаваха да са под командата на своите началници; които още считаха себе си за потомци на древните китайски мандарини. Те заляха с пълчищата си северозападните провинции и малко се грижеха за подчинение на върховната власт и възстановяване на разрушените устои на държавата. В Пекин даже се опасяваха, че гордите мандарини няма да признаят петгодишния Хуан Су за император. Трябваше бързо да се сложи край на анархията, като се коронова младият богдихан, защото само по този начин можеше да се поиска подчинение и вярност от всички поданици на империята.

Ето защо веднага след смъртта на стария император младият му приемник трябваше да облече императорските дрехи и да приеме от ръцете на велможите скиптъра на Шун Ци, основател на династията Тян Цин. Церемонията трябваше да се извърши в голямата зала на императорския дворец, разположен в огромния двор, който беше ограден с тройна стена.

Приемането на този скиптър беше от изключителна важност за новия император. В случай че някой от принцовете успееше да се добере до скиптъра и да го заграби преди коронацията, това му осигуряваше престола и отрязваше пътя-към властта на законния наследник.

Китайските историци твърдят, че този атрибут на върховната власт е бил даден на Цин, пръв господар на Китай, от самия Тан — висше божество, безсмъртно и вечно, което по мнението на известния философ Лао Дзъ е източник и начало на целия реален свят.

Заедно със скиптъра Цин е получил власт над всички земи. Оттук идва и убеждението на китайците, че всички земни господари са само васали, безпрекословно подчинени на Цин. От него свещеният скиптър е бил предаван последователно на всеки от по-късните владетели: Хуан, основател на династията Хан, и неговите наследници; Кублай Хан, внук на Чингиз Хан и основател на династията Юен: Яо, родоначалник на Мин, последни местни господари и накрая Шун Ци, който дал началото на царстващата сега династия Тян Цин, чиито представители се наричаха „най-чисти“.

Поради изключителната си стойност скиптърът се пазеше грижливо от останалите членове на императорската фамилия, още повече че в Китай наследството на престола не е уредено със закон. Царстващият богдихан може по собствена воля да определи наследник, стига той да с or принцовете в императорския дом. По силата на хилядогодишна традиция само първият владетел и най-старият от имперската фамилия знаят тайното място, където се съхранява свещената вещ. Оттам скиптърът се изнасяше само при особено тържествени случаи, подробно изброени в кодекса за китайските церемонии, най-дребнавите и педантичните, които са измислени на този свят.

Покрай политическата си важност скиптърът притежаваше и голяма ювелирна стойност. Беше направен от дълга златна пръчка с аметистова дръжка, украсена с десет големи елмаза от най-чиста проба. Всеки един от тях струваше по десет хиляди таела, а взети заедно — седем милиона франка, без да се смята златната пръчка.

За да избегне евентуален политически конфликт, императрицата регентка реши да короняса сина си, без да дочака законната седемгодишна възраст на младия престолонаследник. Това срещна силна съпротива в съвета на регентството, който реагира много остро на подобна инициативи Тогава тя обяви, че по силата на своята власт разтурва съвета и на негово място сформира „съвет по чуждестранните дела“ с председател принц Хуан, дядо на младия богдихан.

На първи февруари 1861 година в двореца при принц Хуан се яви старият надзирател на женското отделение и почтително му доложи, че императрица Нан Ли, „небето да съхрани светлината на ясните й очи“, желае да говори с него.

Трябва да се отбележи, че новият акт на императрицата — разтурването на съвета на регентството — наистина нарушаваше сериозно съществуващите от векове обичаи и церемонии, способни да объркат напълно дори китайския господар. По тази причина принц Хуан лесно можеше да отклони срещата си с императрицата, по вместо това веднага тръгна към императорския двор.

Първата жена в империята го прие в Салона на лотоса, наречен така заради басейна с мраморен фонтан, във водата на който плуваха разкошни гълъбови цветове от лотос, дарове на тропическата природа в Източна Азия.

— Принце — започна императрицата, — великият Тан ви е дарил с мъдрост, за да ни бъдете полезен с вашите знания и опит. Повиках ви, за да се посъветвам с вас относно церемонията по връчване на скиптъра на нашия син Хуан Су, когото, както ви е известно, неговият покоен баща, императорът Йен Фун, избра за свой наследник.

— Майко на небесния син — отговори принц Хуан, — огледало на добродетелта, вашето желание е закон, на който всеки е длъжен да се подчини безпрекословно. За съжаление трябва да ви съобщя една неприятна вест. Скиптърът на Цип, който императорът трябва да получи като символ на върховна власт, е откраднат от чернокосите варвари на запад, затова церемонията не може да се извърши веднага. Ако се опитате да направите коронясването, без да бъде връчен скиптърът, ще предизвикате неодобрението на имперските сановници, а това ще бъде и едно неблагоприятно предзнаменование за неговия бъдещ живот!

Тази вест така порази императрицата, че тя мълча няколко минути, без да знае какво да каже, и като събра сили, извика.

— Това е голямо нещастие! Как е могло да стане? Къде се е пазел скиптърът?

— По закон, велика и премъдра господарке, аз съм длъжен да пазя това в тайна, но сега е все едно, защото скиптърът вече не е на своето място. Пазеше се в двореца извън града Оттам са го плячкосали варварите, когато завладяха двореца и го изгориха до основи.

— Велико нещастие! — повтори още веднъж императрицата. — Какво трябва да се направи сега? Все пак, принце, вие оставате най-близкият роднина на моя син и за всичко разчитам на вас!

— Доверието на майката на небесния син няма да бъде излъгано! — тържествено заяви принц Хуан. — Днес се срещнах с пратеника на Куан…

При споменаването на това име императрицата пребледня.

— Куан! — повтори глухо тя.

— Да — потвърди принц Хуан. — Той ще дойде тази нощ в двореца, за да се посъветва с мене за начина, по който ще трябва да се издири скиптърът на Цин. Налага се да го приемем, господарке!

— Аз не се страхувам! — възрази императрицата.

— Постъпвате правилно, господарке. Омразата към варварите говори достатъчно за неговата вярност. Впрочем вие ще го видите през решетката, която разделя приемния салон.

— Нима решетката може да спре Куан?

Принцът се засмя. Като не намери за уместно да оспорва суеверието на регентката, той се задоволи да направи само една кратка забележка:

— За фамилията Тян Цин, каквато и беда да я заплашва, не може да има по-надеждна подкрепа от тази на Куан.

— Е, добре! — каза, след като размисли малко, императрицата. — Нека великият Тан ви помогне тази вечер.

Тя наведе приветливо ветрилото си, което означаваше, че аудиенцията е завършила.

Кой беше Куан, чието име толкова много уплаши майката на невръстния китайски владетел? В Китай морските и речни разбойници са също толкова силни и добре организирани, колкото властта е безсилна да се Справи с тях Няма човек, чиято работа е в някаква връзка с реката или морето, който да няма отношения с пиратите, разполагащи с огромен флот и несметни богатства. Главата на тази общност, наброяваща милиони членове, носеше името Куан, което означава „господар на живота и смъртта“ или „крал на смъртта“. Той се ползваше с безгранична власт и подобно на императора можеше по своя воля да назначава наследника си, като му връчи пръстен, покрит със загадъчни знаци и скъпоценни брилянти Неговите заповеди се изразяваха с две думи „Търпете и се покорявайте!“ Всеки, който и да бе той, бързаше да се подчини, когато получеше нареждане от Куан, написано на оризова хартия и носещо неговия подпис.

Тези бандити не изповядваха будизма, който е твърде разпространен в Китай, а някаква особена религия, съставена от груби суеверия, останали от религиите на доисторическия период. Последователите на това вероучение се наричаха с общото име фенгшуи, което означаваше и „поклонници на морските богове“. Те се занимаваха е магии, заклинания на духове и приписваха на своя Куан свръхестествена сила пораждаща и големия страх, страх, с който императрицата посрещна известието на Хуан за предстоящата визита на Куан в двореца.

Свръхестествената сила на Куан се изразяваше в това, че той можеше да бъде едновременно на две места и да прониква навсякъде, без нещо да го спре И още две способности го отличаваха от обикновените смъртни — никой не го познаваше лично и не знаеше къде живее. Никой от пиратите освен командващите джонките[1] не влизаше в неговия дворец, построен на един от многото Зондски острови, опасан с рифове и подводни скали, където не можеше да проникне и най-смелият моряк, непознаващ силно извитите и опасни проходи. Групата от малки острови, познати в подробности само на китайските пирати, в европейските карти са известни като Опасния архипелаг.

Сред чисто азиатски разкош Куан живееше в двореца си заедно с тайната на своето съществуване, като допускаше при себе си само боговете на разбойническите банди и някои от най-верните си другари. Тук се стичаха всички богатства, придобити чрез данък върху морската и речната търговия. Тази практика водеше началото си от завладяването на Китай от манджурите. След като по-следните изгонили от престола династията Цин, някои китайски патриоти отказали да признаят властта на чужденците, оттеглили се в морето и си основали свободна държава, в която се приютили всички недоволни от новите властелини на Небесната империя. Така се укрепило могъществото на пиратите, превърнало се по-късно в заплаха за върховната власт на китайските богдихани.

С появата на параходите се ограничили възможностите на пиратите за нападения, затова те засилили набезите си по реките. Данъкът достигнал петстотин милиона франка. Пиратите си извоювали достъп до митниците, чиито чиновници дори и не помисляли да защищават своите стоки. По този начин митата не отивали в държавната хазна и тя губела огромна част от своите доходи. Страшен за мандарините и пекинската управа; но почитан от народа като върховен жрец на изконната за него религия, изместена от будизма, Куан беше всъщност най-могъщият човек в Китай. Не беше никак чудно, че принц. Хуан се беше обърнал към него е молба да изтръгне свещения скиптър от ръцете на варварите, — без който коронясването ставаше безсмислено.

Куан имаше своя резиденция и в Пекин, разбира се, никому неизвестна, но рядко отсядаше в нея. Това беше голям луксозен дворец, разположен сред разкошни градини в старата част на града, който принадлежеше само по име на богат търговец. Там Краля на смъртта живееше също толкова уединено, невиждан и непознат за всички, както и на острова сред океана. Поласкан от вниманието на принц Хуан, Куан, който случайно се беше озовал в Пекин, му отговори със следното писмо: „Принц Хуан, в часа на дракона[2] Куан ще бъде в Града с трите стени и ще влезе в Тай Хо Тян, където Нан Ли, светлината на небето, и Куан, светлината на съвета, ще го приемат. Той ще им каже какво да се направи. Куан, който знае всичко, може всичко и разбира всичко.“

Когато получи това писмо, Хуан незабавно определи на автора му парола за влизане в двореца и реда на церемонията за такива случаи, но писмото му беше върнато със следния лаконичен текст: „Безполезно е, Куан прониква навсякъде.“

Принц Хуан не можеше да се похвали с блестящ ум и гледаше отвисоко на суеверието на тълпата, отричайки общоприетото мнение за всемогъществото на Куан. Въпреки това от най-обикновено любопитство той реши да се увери лично докъде достига силата на краля на пиратите.

Бележки

[1] Джонка — китайска платноходка, приспособена за живеене — Б. Ред.

[2] Полунощ според китайската кабалистика — Б. пр.