Луи Жаколио
Загубени в океана (37)

Глава XI

Гроляр и Ли Ван стигнаха до брега и веднага се отправиха към дома на главния прокурор, който живееше наблизо. През целия път те бяха заети с разговори за предстоящата среща с противниците си, затова не забелязаха дребния малаец, който ги следваше като сянка.

След като ги изслуша внимателно, главният прокурор обеща своята подкрепа за арестуването на избягалите затворници по време на приема в дома на Лао Цзин. Това съвпадаше с тайното му желание да покаже силата на съдебната власт пред множеството отбрани гости от висшето общество на Батавия. Той робуваше на самолюбието и тщеславието си.

— Благодаря ви за сведенията. Сега можете да отидете у Лао Цзин. Аз ще дойда след два часа, защото ми предстои да уредя някои формалности, за които е нужно време — каза прокурорът.

Двамата съюзници излязоха доволни от благоприятния развой на нещата. Не се притесняваха за двучасовото забавяне, защото в това време можеха да изготвят план за бъдещата работа с банкера Лао Цзин. След арестуването на техните противници и предаването им в ръцете на френското правосъдие, разговорът с влиятелния банкер щеше да бъде съвсем друг. Условията този път ще поставят те и няма да са зависими от чужди капризи. Обсъждайки неочаквания обрат на нещата, неусетно стигнаха до терасата на „Западния хотел“, без да подозират, че тайнственият малаец следи всяка тяхна дума и стъпка в тъмната южна нощ.

В „Тихия кът“ балът беше в своя разгар. Огромният салон беше украсен великолепно. Свиреше огромен. Край стените имаше множество малки масички, отрупани с различни блюда, топли и студени ястия, според вкуса на гостите. Лакеи, обслужващи всяка маса, задоволяваха и най-дребните желания, вежливо усмихнати, пъргави, неуморими. Имаше и такива, които сервираха само питиета. Шампанското се лееше като река. Предлагаха се разхладителни напитки с екзотичен вкус.

Отзвучаха последните акорди на шеметния валс и танцуващите се оттеглиха да отдъхнат. Лакеите започнаха да сноват между тях с пълните подноси. Изведнъж настъпи странна, тържествена тишина. Голямото обеново кресло със сребърните инкрустации, в което от две години никой не беше сядал, се оказа заето. За всеобща изненада в него се беше разположил един млад тридесетгодишен китаец с приятна външност и благородни маниери. На показалеца на лявата му ръка блестеше голям златен пръстен.

Кой беше този гост? По всичко личеше, че е важна личност. До него почтително стояха трима възрастни китайци, а слугите го удостояваха с дълбоко уважение.

Сред присъстващите се долови объркване. Самият домакин, узнал за появата на странните непознати, бързаше да им засвидетелства своята дълбока почит. Той се приближи до новия властелин, коленичи, после стана, благоговейно хвана протегнатата лява ръка и целуна златния пръстен.

— Приветствам моя Куан, Великия върховен Предводител! Поднасям Ви верността, предаността и живота си! — развълнувано каза банкерът.

— Поздрав на благородния и великодушен Лао Цзин, наш приятел и доверено лице на покойния ни достоен и уважаван баща! — с ласкава усмивка отговори младият човек.

Гостите в залата зашумяха, коментирайки изключителното събитие. Изведнъж прозвуча силен глас:

— В името на закона всички да останат по местата си!

Гръм да беше паднал, нямаше да порази така присъстващите на този разточително бляскав прием. Подобни изненади бяха изключени. Тук бяха поканени само представители на висшето общество.

Командата прозвуча още няколко пъти бавно и отчетливо, за да бъде чута и разбрана правилно.

Лао Цзин побледня, озърна се тревожно и си помисли: „Този негодник — главатарят на крадците не е изпълнил заповедта ми! Всичко ще пропадне!“

Новият Куан не се смути. Възползва се от всеобщото объркване, което беше предизвикано от думите на главния прокурор, стана бързо от креслото и се скри зад облегалката му. Съблече китайското си облекло, мушна го под седалката, свали пръстена от ръката си и го скри в специален малък джоб. След минута се появи в бляскав мундир на капитан от американския военен флот, с препасана сабя и сребърен револвер на колана. Сложи на главата си униформената фуражка, обшита със злато, която държеше в джоба на мундира. Преобразяването на Куан в американски морски офицер трая броени минути. В новия костюм си Бартес (защото това беше той) стана неузнаваем. Когато се съвзеха след първоначалното объркване, гостите на Лао Цзин обърнаха любопитни погледи към тайнственото кресло и не можаха да си обяснят къде изчезна младият китаец, който преди малко седеше пред тях.

Откъм входа на къщата се дочу отново глъчка. Може би бяха дошли нови гости и не можеха да си пробият път през тълпата любопитни, струпали се около „Тихия кът“. Когато полицаите възстановиха реда и разгониха тълпата, в салона влязоха „маркиз дьо Сен Фюрси“ и Ли Ван с тържествуващи физиономии, без изобщо да си дават труд да прикриват радостта си.

С нахлуването на неочакваните посетители, Лао Цзин се досети какво се е случило. Обхвана го такава ярост, че не успя да се овладее. Тя се четеше в очите му и ако някой го погледнеше, сигурно не би пожелал да бъде неин обект. В същия миг обаче лицето му засия от доволство, защото в един от лакеите позна главатаря на крадците, носещ поднос с разхладителни напитки. Банкерът мина незабелязано зад обеновото кресло, което помогна и на младия Куан, взе от преоблечения крадец малкия портфейл под подноса и го мушна в гънките на китайската си дреха. После спокойно пое чаша питие, разбърка го с изящна малка лъжичка и отпи голяма глътка. Възвърнал самообладанието си, той заповяда да донесат чаша превъзходно шампанско на главния прокурор, но не намери за нужно да предложи същото и на двамата омразни мошеници.

Когато поднесоха чашата на изпълнителя на закона, Лао Цзин го попита:

— Мога ли да знам по какъв повод сте тук не като уважаван гост, чиято любезност е известна на всички, а като изпълнител на закона?

— Господине — отвърна важно и добронамерено прокурорът, — задължението, което изпълнявам в този момент, не изключва моето уважение към Вас. Няколко затворници са избягали от френски затвор в Нумея и аз получих сведения, че те са тук в Батавия. Съгласно закона имам право да претърся Вашите уважаеми гости, сред които лесно може да са се скрили престъпниците.

Прокурорът самодоволно се огледа и като забеляза приближаващия „маркиз дьо Сен Фюрси“, му каза:

— Господин маркиз, посочете ми, моля, сред почтените гости онези, които са престъпили законите на Вашата страна!

— Ето ги. Това са те — извика агентът и посочи тримата спътници на младия Куан. — Тези китайци са Лие, Сиен и Чан — избягали затворници от Нумея и аз Ви моля, господин прокурор, веднага да бъдат арестувани и изпратени на френската фрегата „Бдителни“, за да бъдат предадени на френските власти!

— Господа, имате ли да кажете нещо в своя защита?

— Не познаваме този човек и не разбираме неговите обвинения — кратко отговориха те.

Сред гостите се чу ропот, защото мнозина отдавна ги познаваха като постоянни верни спътници на важния гост, който сядаше на обеновото кресло.

Прокурорът обаче не обърна внимание на протестите и като се обърна към вратата, с рязък глас даде заповед:

— Стража, откарайте тези трима души в предварителния арест! Маркиз, имате ли други изисквания към нас?

— Не, господин прокурор. Ето и четвъртия — извика Гроляр, забелязал между гостите и Бартес.

— Не очаквах, че ще го видя в този нов костюм, въпреки че е способен на всякакви превъплъщения и роли. Аз Ви моля да арестувате и този човек, защото той не е кой да е, а заточеникът Едмон Бартес, избягал от същата френска колония.

— Нещо да кажете? — обърна се към Бартес прокурорът.

— Този човек лъже! — отвърна с презрение американският офицер. — Казвам се Фредерик Робинсън и съм командир на военния кораб „Хъдзън“, принадлежащ на Съединените Щати. Ще Ви представя нужните документи, които се пазят в капитанската каюта на кораба.

— Все пак аз съм длъжен да Ви арестувам до разглеждането на Вашето дело — заяви прокурорът.

— Протестирам и ще се обърна към нашия консул! — заяви енергично младият офицер.

— Отбележете протеста на господина! — обърна се към пристава прокурорът и продължи:

— Утре сутринта Вашият консул ще разгледа делото Ви.

— Щом твърди, че е американец — намеси се Гроляр, — накарайте го да говори на английски! Ще видим дали ще се реши на това пред уважаемите гости, които свободно говорят този език.

Този аргумент не беше предвиден от Бартес, но той предизвика интереса и любопитството на присъстващите, сред които се чуха одобрителни смехове. Едва ли Едмон Бартес би намерил съчувствие и защита от гостите, в ролята си на американски моряк. Прокурорът обаче не прие предложението на френския детектив, намирайки го за неделикатно и само попита Гроляр:

— Има ли други, господин маркиз?

— Не виждам в салона други лица, които познавам — отвърна той.

— Стража! Закарайте тези четирима души във форт Хауптман! Утре Върховният съд ще разгледа делото им, без да имат право на защитник.

Лао Цзин би могъл да постави в неудобно положение „маркиз дьо Сен Фюрси“, ако пошепнеше на Бартес, че детективът няма официални документи (главатарят на крадците беше успял незабелязано да ги измъкне от тайния му джоб). Бартес трябваше само да попита прокурора въз основа на какво го арестува и да поиска заповед за това. Тогава детективът би бил изобличен и посрамен, защото не би могъл да докаже своите правомощия. Но Лао Цзин се отказа от тази мисъл, защото не биваше да се рискува напразно. Гроляр, разбирайки, че документите са изчезнали, щеше да се усъмни и да поиска да се обискират всички гости, даже и домакина. Банкерът реши благоразумно да отложи всичко за сутринта. Когато съдът започне да разглежда делото на арестуваните, ще поиска от „маркиз дьо Сен Фюрси“ да представи своите официални пълномощия и публично ще го скандализира. Агентът ще бъде заподозрян в нечестна игра, че използва фалшиви документи и ще го принудят позорно да напусне Батавия. Трябва само да се увери дали въпросните документи са в откраднатия портфейл, а после насаме и без свидетели да изгори всичко.

Като взе това решение, Лао Цзин само тихо прошепна на арестувания, когато той мина край него:

— Не се безпокойте! Всичко ще се уреди.