Луи Жаколио
Загубени в океана (6)

Глава VI

Императорският квартал в Пекин се състоеше от три вписани един в друг кръга, разделени един от друг със стени. Първият се наричаше Тай Хо Тян. В него бяха помещенията за императорската особа, апартаментите на семейството му, великолепните градини с рекички, езера и грижливо поддържани гори. Тук се намират и знаменитият мост от черен яспис, на който беше изобразен дра-кон. Във втория кръг се намираше Цукин Чин, което означаваше „среден дворец“, а в третия се издигаше външният дворец — Хуан Чин. В деня, в който в двора щеше да се яви Краля на смъртта, принц Хуан удвои постовете по всички входове, чието опазване бе поверено на „имперските тигри“, както наричаха в Китай войниците от манджурската гвардия, верността на които беше гарантирана от техния произход. Той им съобщи паролата за пропуск, като ги предупреди, че ако някой от тях пусне някого в двореца без парола, а още повече — чужденец, незабавно ще бъде наказан със смърт.

Големият салон в Тай Хо Тян, където се предполагаше, че ще стане срещата с Куан, служеше на императора за приемна на висши чиновници и представители на чужди страни. Вдясно салонът завършваше с позлатена решетка с чудни инкрустации. Зад пея можеше да присъства императорската фамилия по време на аудиенция, за да види и чуе всичко, без тя самата да бъде виждана. Това се допускаше само когато интересът към посетителя беше много голям. В уговорения час императрицата Нан Ли се разположи зад решетката, готова без особено притеснение да вити Краля на смъртта, загадъчната тайнствена особа, за която й бяха наговорили в детските години чудовищни неща (макар и вече вдовица, Нан Ли, или Небесното цвете, беше много млада едва н двадесет и две години).

Принц Хуан също влезе в салона, но според приетия ред остана да чака в приемната, където щяха да му известят за пристигането на Куан. Наближаваше часът на срещата, но принцът все още не долавяше никакъв звук, колкото и да напрягаше слуха си. Напразно очакваше всеки момент да види офицера на „тигрите“, който трябваше да го извести за посещението Настъпи полунощ, което беше съобщено на дворцовите часови чрез провлечените викове на огромния дракон, които разбудиха заспалия дворец. Изведнъж принцът трепна: в един от ъглите на салона, слабо осветени от канделабъра, той видя някаква фигура, появила се незнайно откъде, която тръгна право към него.

Слабото възклицание, което се чу зад решетката, свидетелстваше за това, че н императрицата бе видяла внезапната поява на непознатия.

Той беше изцяло покрит с червеи воал, който скриваше напълно лицето му от чуждите погледи.

— Куан! — неволно извика принцът.

— Същият, принц Хуан — спокойно отговори гостът. — Куан е много акуратен и винаги спазва точно уговорения час.

— Добре дошъл! — поздрави го Хуан. — Предварително се извинявам, че императрицата не може да те приеме лично, но дворцовите обичаи не позволяват това. Впрочем тя вижда и чува и може да отговаря на твоите запитвания.

— Знам това — каза Куан. — Небесното цвете е там.

Той посочи с ръка решетката и добави:

— Ти виждаш, принце, че за Куан вашите огради са нищо, както и рововете пред трите кръга на императорските жилища и всичките ви войници от манджурската гвардия.

Дядото на невръстния император не скри смайването си от появата на Куан в двореца, охраняван зорко от манджурските караули, но не искаше да достави удоволствието на Куан да помисли, че принц Хуан споделя предразсъдъците на тълпата относно недосегаемостта на Краля на смъртта, затова възрази хладно:

— Куан е могъщ, това го виждам и аз. Той има свои шпиони дори в двореца на императора, но още утре тези, които бяха оставени да пазят входовете към императорския двор, ще бъдат изпратени в Северна Монголия.

— Това би било напразно — забеляза Куан. — Никой не ме е пускал тук. Минах сам… Ако искащ, утре мога да дойда отново, а и в който и да е друг ден. Само определи датата и часа Никой не е в състояние да ми попречи. Но да пристъпим към съществото на работата, защото времето ми е скъпо.

— На твоите услуги — каза принцът, като леко наведе глава. — Ти вече знаеш, че свещеният скиптър, без който възкачването на престола на младия император би било невъзможно или най-малкото несигурно, е похитен от варварите на запад по време на последната ни война с тях. В това велико затруднение у нас с императрицата възникна щастливата идея да потърсим твоята помощ. Освободи от варварите нашия скъпоценен скиптър!

— Добре направихте, че ce обърнахте към мен. След по-малко от шест месеца, считано от днес, ще го получите обратно, но каква ще бъде моята награда за тази не съвсем безопасна работа?

— Определи я сам!

— Добре! Искам с указ на императора Куан да бъде признат за вечен крал на всички реки и морета, принадлежащи на Китай!

— За това трябва да се отнесете до императрицата регент — уклончиво отговори принц Хуан.

— Аз съм съгласна — побърза да заяви Нан Ли, която, седнала зад решетката, слушаше внимателно разговора на принца със загадъчния човек.

— Императорският указ — продължи Куан — трябва да бъде издаден веднага, защото още тази нощ ще напусна Пекин.

— Всичко ще бъде направено, както искаш ти — каза Хуан. — Къде ще трябва да се изпрати документът за твоето ново звание?

— Ще заповядаш да го предадат на някой лодкар, както направи с молбата си да се срещнем тук. Нека Таи запази тебе, Небесното цвете — императрицата, и младия император.

Когато принцът вдигна глава след прощалния си поклон, видя, че в салона вече нямаше никой. Куан беше изчезнал така неочаквано, както се беше появил.

* * *

Бяха изминали вече шест месеца от тайната-среща в двореца, а от Краля на смъртта нямаше никаква вест. Императрицата беше започнала да губи надежда за връщането на скиптъра, когато-една сутрин, ставайки от леглото си, видя на малката масичка до него дълго тясно сандъче от сандалово дърво със седефена инкрустация. Това беше нова вещ за спалнята й и тя, седнала на края на леглото, предпазливо повдигна капака.

На копринено парче, което покриваше съдържанието на кутията, беше написано на китайски: „От Куан!“ Нан Ли повдигна коприната и видя безценния скиптър на Цип, положен на някаква мека материя, а до него — ослепително искрящ огромен диамант, който по големина п блясък превъзхождаше всички други съкровища на императорския дом.

Безкрайно зарадвана от неочаквания подарък, Нан Ли не се запита как беше попаднало топа сандъче в спалнята й, а веднага извести на принц Хуан за станалото и заповяда да повикат придворните бижутери. Те се явиха веднага и започнаха обстойно да разглеждат скиптъра, за да се уверят, че е истинският. Съмненията им излязоха неоснователни: след дълго и прецизно изследване всички се убедиха, че пред тях беше именно скиптърът на Цин, похитен от варварите при разграбването на извънградския дворец. Сега отново се намираше в ръцете на своите законни притежатели, за чест и слава на Куан, за когото нямаше нищо невъзможно.

Колкото до подаръка на Куан, големия диамант, бижутерите заявиха в един глас, че не познават досега толкова скъпо нещо, и го оцениха на два милиона таела, или петнадесет милиона франка. Подаръкът беше напълно достоен за Сина на Небето.

Какво всъщност се беше случило? Господарят на морските и речните пирати веднага след срещата си с принц Хуан замина за Париж, като взе със себе си неколцина от най-ловките си хора. След няколко несполучливи опита да се вмъкне в императорската съкровищница на Наполеон II, той се убеди, че трябва да се възползва от деня, в който щяха да бъдат изложени публично трофеите. Трябваше да грабне от витрината, където ще бъдат поставени трофеите, този от тях, заради който беше предприел своето далечно н опасно пътешествие Сметките му излязоха правилни и планът му сполучи напълно.

В деня на изложбата Куан влезе в салона, където се беше събрала голямата тълпа, и като остави на входа един от своите хора, се отправи с останалите към витрината с ценностите.

Изведнъж откъм входа се чу гръм. Тълпата се хвърли към мястото, откъдето долетя изстрелът, както става винаги в подобни случаи. Останал сам при витрината, Куан бързо счупи стъклото и още по-бързо измъкна скиптъра и най-големия диамант. Един от хората му ги пое и веднага се скри сред хорската навалица. Беше облечен по европейски, а и физиономията му също не изглеждаше азиатска.

През това време Куан и неговите трима помощници — Лиу, Сиен и Чан — спокойно пълнеха джобовете си с всевъзможни други предмети, докато накрая дойде полицията и ги арестува.

Когато ги отвеждаха, човекът със скиптъра и диаманта вече се носеше с файтон към северната гара, където се надяваше да хване влака, имащ връзка с пощенския параход от Ливърпул за Индокитай. Когато кражбата беше разкрита, полицията заварди всички входове на салона и не пускаше никой да преминава през тях. Куан и другарите му бяха обискирани, откраднатите вещи — отнети, по въпреки всички усилия от страна на полицейските служители скиптърът на Цин и известният диамант „Регент“ не бяха открити.

Разпитаха Куан с помощта на преводач. Той отговаряше с достойнство, че китайците са си взели обратно скиптъра, отмъкнат от варварите от Летния дворец на китайския император. Относно диаманта той не знаел нищо. Когато им посочиха предметите, които намериха у тях, Куан каза с тънка усмивка:

— Трябваше да дадем време на този, който отнесе скиптъра на Цин, да се скрие!

След тези две пояснения той повече не отвори уста и запази решително и невъзмутимо мълчание.

Докато очакваха решението на висшестоящите, чиновниците се договориха да запазят в тайна основната кражба. Още бяха живи впечатленията от китайската експедиция и публичното порицание както във Франция, така и зад граница на грабежа в Летния дворец, затова би било неуместно отново да се повдига наболелият въпрос за „националната чест“. Някои журналисти наистина предпазливо доказваха, че кражбата в Лувъра е естествена последица от тази, извършена преди няколко месеца в двореца на китайския император.

Поради настроенията в обществото във висшите кръгове се колебаеха какво да предприемат. Ако не прикриеха делото, щеше да се наложи да предадат виновниците на правосъдието, а тогава можеше да се случат непредвидими неща. Адвокатите щяха да се заровят в подробностите и да открият връзката между кражбите в Лувъра и в китайските дворци, а тогава под натиска на общественото мнение задържаните можеше дори да бъдат оправдани.

Като плод на такива съображения в някои вестници се появи следната бележка: „От инцидента в Лувъра не излезе нищо сериозно освен изстрела на един умопобъркан, който страда от мания за преследване. Всички ценности от изложбата са налице. Само витрината, в която са се намирали някои от трофеите, е счупена от някакъв китаец, увлечен от суматохата след случаен изстрел откъм входа на салона. Уредниците са допуснали грешка, като са сметнали, че е налице опит за кражба. Арестуваните по недоразумение китайци са освободени.“

Всъщност китайците не бяха освободени, а прехвърлени много тайно в Нова Каледония. Там бяха поставени под надзора на Прево Лемер, който трябваше да използва всички средства, за да върне на френската корона откраднатия „Регент“. След дълги и безуспешни опити да получи някаква по-важна информация от китайците генералният прокурор в Нумея се обърна за помощ към парижката полиция.

Изпратеният му Гроляр още при първата си среща с прокурора го посъветва да даде възможност на китайците да избягат, като предварително посвети в този план някого от съкилийниците им. Последният трябваше да улесни жълтокожите затворници в бягството им и да ги склони да го вземат със себе си.

— Когато първата половина от проекта бъде изпълнена — каза Гроляр, — с втората ще се нагърби изцяло той. Аз ще бъда в постоянна връзка с него и така ще узнавам всичко, което става около избягалите китайци. Щом той ми съобщи, че са стигнали в Китай, ще отида там и с помощта на френския посланик ще поискам открито връщането на откраднатата скъпоценност, като ще ги заплаша, че в случай на отказ Франция ще потърси правото си с всички средства. Отчасти ще си послужа и с хитрост.

— Правете, каквото намерите за добре — отговори генералният прокурор, — но употребете всичките си сили, за да завърши с пълен успех нашето дело. Имайте предвид, че ако този диамант не бъде върнат на френската корона, общественото мнение няма да закъснее с обвинението, че правителството пак е останало без пари поради своята разточителност и е заложило някъде тази скъпоценност. Това съмнение ще изглежда още по-правдоподобно, ако стане ясна, че вместо истинския „Регент“ в съкровищницата се намира негова имитация, която за известно време може да измами очите на любопитните. Можете да си представите какво ще стане, ако тази заблуда се разкрие и бъде възприета като злонамерена!

След като изготвиха до най-малките подробности своята програма за действие, двамата хитри държавни служители оставиха китайците да избягат, като си надянаха маските на невинни и незнаещи хора.