Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
- Превод от френски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Луи Жаколио. Загубени в океана
в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан
Френска. Първо издание.
Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.
Художник на корицата: Веселин Праматаров.
Художествен редактор: Господин Пейчински.
Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.
Коректор: Иличка Пелова.
Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11
Цена 10 лв.
ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.
Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992
История
- — Добавяне
Глава XXI
Пред преживяващия своето минало Бартес предстоеше да се разиграят важни събития, които щяха да нарушат неговото спокойствие.
Синът на Фо предчувстваше тези събития. Усещаше смътно и неопределено безпокойство. Някакъв неясен вътрешен глас го подтикваше след смъртта на Фо незабавно да напусне Сан Франциско, да освободи американските моряци, чийто договор изтичаше, и да се отправи към остров Йен, закрит от опасните скали и рифовете на Зондския архипелаг. Там би имал време да „смени кожата си“ и да се приготви за път из Европа, като си придаде такъв вид, който би отстранил всякакви подозрения.
За съжаление Бартес не се вслуша в своето предчувствие и за известно време отложи пътуването си, за да уважи другарите на покойния Фо, желаещи да го погребат с подобаващи на неговия сан почести и в същото време да издигнат престижа на своите съотечественици в Америка.
Въпреки че бе учил в морска школа, Бартес не съобрази, че в такъв порт като Сан Франциско той не може да остане по-дълго време без заповед на своето правителство и без нужните документи. В противен случай рискуваше да бъде арестуван и задържан до установяване на самоличността му.
И за нещастие това недоразумение, маловажно по същност, но с опасни последици, не закъсня да се изпречи на пътя му. Повод за неговата поява даде скандалът на славния Порник дьо Доарне с началника Търнбъл, комуто той нарани носа.
Озлобеният Търнбъл, като претърпя пълно фиаско, атакуван и от насмешките на уличните герои, които видяха неговия позор, реши да потърси помощ от съдебната власт. Без да размисля повече, той отиде при пристава на този участък, където се разигра скандалът с китайските моряци, и подаде жалба.
Мистър Уесптън — така се казваше приставът — бе във възторг от новия случай, защото разследванията на скандали и сбивания бе неговата стихия.
— Значи китаецът ви нарани? — вече за стотен път питаше той Търнбъл.
— Тъй вярно! Аз вече ви казах това.
— Ха-ха-ха! Прекрасно! Прекрасно! Хубава шега!
— Но, сър, аз не виждам тук нищо славно, нито прекрасно за мен лично.
— Наистина, наистина! На вас лично са ви поставили-добър компрес на лицето, от което може да се появи нещо много хубаво за вас, ха-ха-ха! — продължаваше весело приставът.
— Какво хубаво има тук, когато аз съвсем останах без нос? — чудеше се Търнбъл.
— Какво, какво?… Китайците ще ви платят носа! Впрочем покажете ми го!
И уличният герой за стотен път свали превръзката на лицето си и показа на пристава „местопроизшествието“, както се изразяваше господин Уесптън.
Шегобиецът още веднъж разгледа силно пострадалия, нос на клиента си и извика:
— Прекрасно, прекрасно! Ха-ха-ха! Местопроизшествието е просто прекрасно! Ще струва сто хиляди долара или не по-малко от двадесет хиляди в злато!
— А кой ще плати тези двадесет хиляди? — недоумяваше Търнбъл.
— Същите тези китайци, дявол да го вземе! Имате ли свидетели?
— Имам, разбира се!
— Много ли?
— Много!
— Можете ли да ги назовете по име?
— Да, мога!
— Прекрасно, прекрасно! Пригответе се за процес, за весел процес! Ха-ха-ха! Още днес ще ми представите медицинско свидетелство от някой лекар, от което да се вижда, че вашият нос е негоден за по-нататъшна употреба. Ха-ха-ха!
С това срещата им приключи. Търнбъл беше обнадежден относно делото, но съвсем не остана доволен от обноските на апостола на правосъдието. „Дали щеше да се смееш така, дяволско шкембе — мислеше си той, — ако подобно местопроизшествие се случеше на твоята доволна изнежена физиономия!“
Останал сам, господин Уесптън състави обвинителния акт, който след половин час работа съдържаше следното:
„По повод жалбата на гражданина на Сан Франциско, ул. «Сакраменто» № 22, участък 29, аз, долуподписаният Епифан Крийзъстъм Уесптън, следствен пристав в гореспоменатия град, живущ на същата улица, участък 22 и 29, донасям до знание, първо, на първия лейтенант на кораба «Йен» с неизвестно за мен име, но с достатъчно изяснена самоличност от гореспоменатия на Негово сиятелство княз Йен, адмирал и командир на гореспоменатия кораб, като отговорен в граждански смисъл, че те са длъжни в срок два дни от долуозначената дата да се явят пред съда, който ще се председателства от Негово превъзходителство Йезекил Джеръми, и отговорят на обвиненията, повдигнати срещу тях, а именно:
1) Гореспоменатият Джек Търнбъл, жител на град Сан Франциско, ул. «Конски бяг» № 284, заяви и посочи нагледно, че предназначеният му от природата нос с съвършено негоден за употреба.
2) Че това прискърбно обстоятелство е произлязло от опасен удар с юмрук, собственост на гореспоменатия пръв лейтенант на кораба «Йен».
3) Че означеното прискърбно обстоятелство е произлязло пред свидетели, които ще потвърдят истинността на горното пред съда. Освен това има писмено уверение от лекар, с което се констатира съвършената негодност на носа, принадлежащ на гражданина на Съединените щати Джек Търнбъл.
Вследствие на всичко гореизложено донасям, че двете гореспоменати лица като чужденци и виновни в причиняване на телесна повреда на тъжителя, Джек Търнбъл, се задължават да му изплатят сумата двадесет хиляди златни долара и да заплатят всички съдебни разноски.
Този акт е обявен и внесен в съответния регистър на съда в Сан Франциско на долуспоменатата дата.
Като стъкми обвинението срещу нашите герои в стила на неговите „горе“, „долу“, „тези“ и „онези“, представителят на закона и правосъдието изпрати освен него и писмо до щатския съд, по силата на което последната инстанция трябваше незабавно да поиска от командира на „Йен“ писмено задължение, че няма да напуска пристанището, докато не приключи процесът.
„Шумно дело ще бъде, дявол да го вземе, много шумно! — говореше си полунаум господин Уесптън, препрочитайки своята клауза. — Китайците, които сега се радват на такава популярност, ще ми бъдат благодарни, защото ще направя така, че за тях ще се говори още повече. За делото ще бъде повикан не само първият лейтенант, но и самият принц Йен, адмирал и командир на кора-ба! Ха-ха-ха! Чудна работа ще стане!“
Американците по принцип са строги към чужденците, а още повече към китайците, които слагат по-долу и от негрите. Затова още същия ден Бартес получи покана да се яви в съда и да внесе обезщетение по иска за сто хиляди долара, в случай че бъде признат за виновен заедно със своя адютант в причиняване на телесна повреда на гражданина Джек Търнбъл.
Щом прочете получената призовка, Бартес се разтревожи не на шега, защото, ако се явеше в съда, трябваше да представи точни документи за изясняване на собствената си самоличност. Като видя, че цялото дело се свежда до изплащане на обезщетението за нанесена телесна повреда на потърпевшия, той реши да изплати двадесет хиляди златни долара, без да се стига до съд, и се успокои.
Ако изпълнеше веднага това свое решение, без да губи нито минута, щеше да избегне опасните последици от проектирания срещу него иск, само че в живота има такива моменти, при които и най-елементарните правила на благоразумието се изплъзват от паметта на човека. Зает с погребалната церемония, която Ли Юн и Ли Ван извършваха усърдно, като истински китайци, и все още не разполагащ с документ за своята самоличност, Бартес отложи за другия ден доброволното изпълнение на иска на следствения пристав и това беше неговата първа грешка. Следващият ден беше неприсъствен и беше невъзможно да се намери приставът в кабинета му. По този начин Едмон изгуби двадесет и четири часа, когато не можеше да си позволи да пропилее нито един.
Същия ден Кроник почука на вратата на неговата каюта и му предаде, че Ланжле желае да го види и да му доложи нещо, което не търпи отлагане.
— Нека влезе — нареди Бартес.
Ланжле влезе и веднага заговори със свойствения си оригинален изказ:
— Аз го видях, господин командир, уж разглежда катафалката, пък не пропуска нито едно кътче от палубата на кораба, питайте и Портик. Той е хитра лисица, честна дума!
— Какво говориш, храбри Ланжле? — усмихна се Бартес. — За кого става дума?
— Все за него, за този субект, който в Нумея се наричаше Сен Фюрси. На вас са ви известни предложенията, които той ми беше направил там. Е, същата тази личност сега е тук!
— Ти наистина ми говори за този Сен Фюрси, но не си спомням да си ми казвал за някакви предложения, които ти е правил!
— Всъщност вие сте прав. За тях казах само на Порник и господин Фо. Извинете ме за слабата памет!
— Добре, но в какво се състои работата, която толкова много те тревожи?
— Моля да ми простите, но аз с удоволствие бих поразтърсил този господин. Сигурно знаете, че е голям хитрец и си вре носа там, където не му е мястото! Достатъчно е това, което ми предложи в Нумея. Съгласих се привидно, защото по-скоро бих го завързал и изпратил в страната на белите мечки, откъдето никой не се връща. Вместо това сега отново съм принуден да му гледам (физиономията. Под предлог, че отдава почит на покойния господин Фо, той най-обстойно разглеждаше нашия кораб, като не пропусна и върховете на мачтите. Като видях всичко това, господин командир, право да си кажа, няма да съм Ланжле Парижанина, ако се въздържа и този път да не нагостя хубавичко този господин Сен Фюрси!
— Добре, драги, добре! Но ти забравяш нещо!
— Какво?
— Най-простото нещо: да ми кажеш какво е искал този човек от смелия Ланжле? Не знам нищо за това!
— А, да! Позволете, господин командир, сега ще ви кажа! Той ми предлагаше имот, всички необходими селскостопански принадлежности, паричен кредит, с една дума, планини от злато, само за да му съобщавам с писма или бележки местата, през които минаваме с китайците след бягството ни от Нова Каледония. Казах, че съм съгласен, защото си направих сметката, че ако не аз, все някой можеше да се съгласи.
— Това ли е всичко?
— Почти всичко!
— Странно, много странно! — каза Бартес, като се замисли.