Луи Жаколио
Загубени в океана (48)

Глава XXII

Ако Ли Ван и Гроляр можеха да видят лицето на малаеца, изкривено от ненавист и мъст, сигурно щяха да се върнат на яхтата, вместо да продължат по-нататък с такъв водач.

Кое караше Саранга да се отнася с неприязън и свирепо злорадство към китаеца, вместо послушно да изпълнява заповедите на банкера Лао Цзин и да проявява нужната почит? За него — обикновения слуга, който не е член на „обществото на джонките“, би трябвало да е все едно, кой ще победи в тази борба — французинът Бартес или китаецът Ли Ван. Интересите и на двамата му бяха еднакво чужди.

Някога старият Фо го беше купил от тиморския султан и го беше изпратил на услугите на Лао Цзин, който винаги се отнасяше добре с него. Затова Саранга хранеше кучешка вярност към банкера и беше готов да жертва живота си за своя господар. Но това не обяснява ненавистта му към знатния китаец, който оспорваше властта на Бартес, като повелител на пиратите.

Изглежда, че между китаеца и малаеца съществуваше някаква кръвна вражда. Може би Саранга някога е понесъл страшна и незабравима обида? Но какво се беше случило никой от слугите на банкера не знаеше. Сред тях Саранга живееше самотно — без семейство и без приятели. Чистеше пипер, пушеше и понякога пийваше арак за развлечение и самозабрава.

Още при първата поява на Ли Ван в дома на банкера лицето на малаеца, обикновено с бронзов цвят, изведнъж позеленя и той посегна към пояса си, за да вземе кинжала. Това остана незабелязано от другите. Два дни преди да тръгнат с яхтата, той се държеше спокойно и равнодушно. Съзнаваше, че е безполезно да се вълнува. Вече знаеше, че ще отведе своя враг на сигурна и неизбежна гибел. Мисълта за това го хвърляше в ужас и трепет.

После, в една тиха нощ, застанал при носа на кораба, той дълго се взира в морето и тананика някаква песен на родния си език, а в очите му сияеше радост. Може би беше злорадство или предчувствие за изпълнена мъст? Той чакаше с нетърпение страшната смърт на врага си?

Ли Ван гледаше равнодушно на малаеца, когото виждаше за пръв път в живота си и се държеше към него като към съвършено непознат човек и в дома на банкера и на яхтата.

Сега, обаче, Ли Ван обърна внимание на тона, с който малаецът каза последните думи. Нетърпеливо и заповедно повтори своя въпрос:

— Аз те питам, каква е стражата, която има право да пуска и спира отиващите на остров Йен?

— Мога да Ви задам същия въпрос — нагло отговори Саранга.

— Всъщност, ти не приличаш на водач — учуди се Ли Ван на държанието на малаеца.

— Моят господар ми заповяда да ви изпратя до пещерите на острова и това е всичко, което трябва да изпълня.

— Изглежда — продължи Ли Ван, — ти си получил и друга заповед — да ни отклониш от пътя. Ще съобщя на господаря ти за непочтителното и странно поведение на подчинените му.

— Може да мислите за мен, каквото обичате и да съобщите на господин Лао Цзин, каквото ви е угодно.

— Това вече е прекалено. Ако бяхме на яхтата…

— Яхтата се намира под командването на г-н Порник, а също отчасти зависи и от мен. Така че и там не можете да се разпореждате.

— Безобразие! — извика Ли Ван. — След връщането ни в Батавия ще бъдеш подобаващо наказан от моя приятел Лао Цзин.

— Лао Цзин е господар, а не приятел…

— Млъкни, презрян роб! Виждам, че не си водач, а предател! Не е ли по-добре да се върнем обратно?

Разбрал накъде отиват нещата, Саранга изведнъж промени тона си и смирено каза:

— Не бива господинът да се сърди на бедния Саранга, че той не знае това, за което го питат? Нима мислите, че зная тайните на острова на Куан?

— Това е вярно! — съгласи се китаецът и подтисна гнева си, обхванат отново от своята заветна мечта да проникне на тайнствения остров.

„Всъщност — каза си той, — напразно се сърдя на този глупав дивак. Какво друго може да знае, освен пътя, по който ни води? Напразно се нервирах.“

— Вярно! — завърши той гласно своите мисли. — Сигурно стражата често се сменя и ти, много ясно, не можеш да знаеш на кого е поверен надзора върху прохода към пещерите. Надявам се, че няма да злоупотребиш с моето доверие?

— За какво говорите? — попита Гроляр, който не разбра нищо от разговора на двамата, проведен на китайски език.

— Нищо важно! — отвърна Ли Ван. — Говорехме за подробности по пътя.

— Виждате какво — продължи с неспокоен глас полицаят, — аз мисля, че все още имаме време да се откажем от намеренията си. Давам Ви честна дума, ако знаех, че трябва да се промъкваме през морски пещери през нощта към знаменития дворец, нямаше да тръгна с Вас за нищо на света.

— Естествено, на Вас Ви е нужно пристанище, съвършено открито за всички, като батавското, и на скалите да е написано с едри букви: „Тук се намира тайната база на джонките“. Обуздайте поне малко страха и фантазия си, г-н маркиз дьо Сен Фюрси!

— Колкото наближаваме целта на нашето пътуване, толкова повече ме безпокоят моите предчувствия — забеляза с плачлив глас Гроляр.

— Господине! — извика Саранга. — Появи се вятър, след който ще настъпи отлива! Вземете това въже и вържете Вашата лодка за моята, за да не изоставате назад.

— Добре! — отвърна Ли Ван.

— Сега благоволете да изслушате моите последни съвети как да отидете до пещерите на Мара.

— Добре! Откога чакам това!

— Когато започне отлива, ще ви отведа на мястото, където ще се разделим и ще продължите сами. Дръжте кормилото изправено и не се отклонявайте от курса. Така скоро ще стигнете до пещерите. Ще чуете шума на вълните, разбиващи се в околните скали. Тогава ще запалите фенерите на носа и кормилото, за да виждате наоколо. Под сводовете на пещерите започва канал, който води към едно широко подземно езеро, дълго около три морски мили. По него ще стигнете право в главното пристанище на Обществото.

— Няма ли друг път към острова, не през пещерите?

— Не зная, господине. Винаги съм минавал оттук.

— Мисля, че трябва да има и друг вход, защото джонките не могат да преминат през пещерите, много са тесни за тях.

— Не мога да Ви отговоря, господине! Не съм от тези, на които доверяват секрети. Разбирате ме. Добре ли вързахте лодката? Няма да чакаме много.

— Ние сме готови! Да вървим! — каза Ли Ван.

Отново настъпи дълбока тишина и тропическата нощ обгърна пътниците в двете лодки. Те безшумно гребяха по спокойното тъмно море. Вълните излъчваха странен фосфорен блясък. Чудната гледка би приковала вниманието на всеки, но не и на нашите герои, заети със собствените си мисли.

* * *

Третата лодка следваше другите две на известно разстояние.

— Готово ли е всичко? — попита Порник, като се спускаше по въжето в китоловката.

— Да, г-н капитан! — отвърна Ланжле.

— Взе ли продукти?

— Да. Достатъчно за четирима ни през следващите осем дни.

— Добре, а оръжие?

— В този сандък има пушки с щикове, дванадесетмилиметрови револвери, брадви, саби за абордаж и муниции.

— За пиене?

— Имаме 200 литра вода, 100 литра вино и едно буренце с ром.

— Отлично, благодаря! Данео тук ли е?

— Тук съм, капитане! — обади се Данео в тъмнината от другия край на лодката.

— Всичко е наред — приключи с въпросите си Порник. — Хайде на път, деца мои! Следете внимателно двете лодки!

Китоловката потегли тихо напред по едва забележимата следа, образувана от първите две лодки, в които и не подозираха, че ги следят.