Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Луи Жаколио. Загубени в океана

в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан

Френска. Първо издание.

Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.

Художник на корицата: Веселин Праматаров.

Художествен редактор: Господин Пейчински.

Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.

Коректор: Иличка Пелова.

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11

Цена 10 лв.

ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.

Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава XXIX

Следобед жителите на града се струпаха по кейовете. Разположението на пристанището даваше възможност да се наблюдава изхода на лимана, отдалечен на 250 метра от брега.

Пет минути преди градският часовник да удари 16 часа с карета пристигна губернаторът, придружен от целия си щаб. През деня два пехотни полка охраняваха дома му в случай на десант от броненосците.

Точно в 16 часа двата кораба потеглиха. „Фо“ се движеше пръв, а „Йен“ след него — по желание на Бартес.

От брега се разнесоха ободрителни викове „ура“. Смелостта и решителността на американските екипажи предизвикаха възхищение сред тълпата, дори сред онези, които преди не им симпатизираха.

Минавайки край „Бдителни“, двата кораба го салютираха, като вдигаха и пускаха своите флагове. Френският кораб отговори на поздрава. Неговият командир Мае дьо ла Щение беше предложил помощта си на двамата адмирали, но те отказаха и той остана неутрален — за негово щастие, както скоро се изясни.

Двете фрегати продължиха бавно да се движат напред към изхода на пристанището, демонстрирайки, че съвсем не бързат да се измъкнат.

От палубите, блиндирани като гърба на кит, моряците започнаха да прибират всичко, достъпно за вражески снаряди. Капитанската рубка беше разглобена, мачтите свалени, скриха се и комините на машините. Пред очите на изумената публика на брега за по-малко от четвърт час двата кораба се превърнаха в грамадни туловища, изложили под обстрел само своите гладки, бляскави и черни гърбове, наполовина скрити във водата. Сега хората от брега разбраха, че при такива условия борбата между двата кораба и двете ескадри няма да бъде толкова неравна, колкото изглеждаше в началото.

От откритите люкове на преобразените кораби се разнесе музика. Оркестри свиреха весел игрив танц. През люковете се показаха две чучела, направени от дебела мукава, оцветени с маслени бои, и пъргаво заиграха в ритъма на мелодията. Забавно кривящи се, като на карнавал, те изобразяваха двамата адмирали в парадни мундири.

Хилядите зрители на брега, прихнаха да се смеят. Даже губернаторът и неговите приближени се превиваха от смях, изгубили чувството си за достойнство и тежест в обществото. На френския военен кораб цялата палуба се тресеше от смеха на моряците. Офицерите, едва сдържайки се, се прибраха в каютите, за да не ядосат командира.

Побеснели от яд, английският и американският адмирали се лутаха по палубите в безсилие. Те не можеха да стрелят по двата кораба, защото имаше вероятност снарядите да попаднат в тълпата на брега. Заканвайки се, двамата адмирали чакаха подходящ момент, за да излеят гнева си с оръдейния залп върху безочливите шегаджии.

Доволен от ефекта на своята идея, Уолтър Дигби предложи чрез сигнали на Бартес да отложат отплаването за сутринта, но получи категоричен отговор:

— Стига подигравки! Предстои ни сериозна работа. Пълен напред! Ние ви следваме!

— Странно — помисли си младият капитан, — заблуждавал съм се, че французите са весел народ и обичат да се смеят.

Беше забравил, че на Бартес сега не му е до шеги. Трябваше да реши съдбовен въпрос на живот и смърт — церемонията за признаването му като наследник на стария Фо на остров Йен. Той искаше това признание за власт над могъщото общество, толкова уважавано в Китай по силата на своите вековни привилегии, признато от всички императори, въпреки че на Запад ги смятаха за пирати. Този пост и златото ще му дадат такова могъщество, че ще може да отмъсти на шайката негодници, опозорили него и баща му. Имената им горяха в съзнанието му като въглени: Алберт Прево Лешер — крадец, мошеник и фалшификатор, Жюл Сеген — негов помощник, посегнал върху честта, общественото положение, любимото момиче, дори върху обичта на баща му — Прево Лешер. Заблуден, повярвал във виновността на своя син, той не се беше поколебал да стане клетвоотстъпник и да изпрати невинния Бартес на заточение.

Какво наказание заслужаваха тези хора, хладнокръвно и съзнателно погубили репутацията и бъдещето на един безупречно честен човек?

Той не можеше да забрави как старият му баща, прославен и доблестен генерал, откъсва един след друг кръстовете за храброст и ордените от мундира си, как обвива с черен плат шпагата, служила му при Меренго, Египет, Аустерлиц и Ватерло, когато съдът призна сина му за виновен и произнесе присъдата.

Никакви наказания не можеха да изкупят престъплението на тези хора, виновни за нещастието и позора на семейството му. Затова Бартес искаше да види с очите си техните нравствени мъки и страдания. Искаше и те да изпитат ужаса на разрухата, нищетата, унижението, срама, да бъдат предадени на правосъдието и облечени в позорната дреха на каторжник, която той самият носи по тяхна вина.

Да, ето какво искаше той! Ето какво жадуваше неговата изстрадала, измъчена и наскърбена душа. Затова не можеше да сподели веселието на своите приятели — безгрижните американци.

„Йен“ и „Фо“ бавно влязоха в големия проход към открито море.

— Открийте огън! — зареваха през рупорите едновременно и двамата адмирали.

— Сто долара за този, който успее да улучи отвратителното чучело! — викна американецът.

— Сто фунта е наградата за точно попадение! — извика и англичанинът.

Мерачите насочиха оръдията си към картонените фигури, но Уолтър Дигби предвидливо беше наредил да ги държат обърнати ребром към корабите на ескадрите.

Първите залпове прелетяха високо над броненосците. Когато димът от изстрелите се разнесе, всички видяха, че карикатурните фигури продължават да играят и весело да се кривят. Вероятно корабите от двете ескадри биха продължили да пилеят безрезултатно снарядите си, ако озлобените адмирали не наредиха:

— Не стреляйте наслуки! Мерете се в бордовете!

Оглушителен дружен залп се чу от корабите на двете ескадри. За всеобща изненада снарядите или рикошираха, или се изтъркалваха по гладките блиндирани палуби на двата кораба.

— Това са монитори!

Адмиралите разбраха, че със старата си артилерия няма да могат да нанесат никакви повреди на двете нови фрегати. Студена пот ги обля при мисълта какво би станало, ако противникът им отговореше. Само за четвърт час щяха да бъдат разбити и потопени. Безсилни, те издадоха заповед: „Огън по всички бордове!“ и се оттеглиха в своите каюти. Потънали в барутен дим, канонерите от двете ескадри пълнеха оръдията и стреляха като че изпращаха с грандиозен салют отдалечаващите в открито море кораби.

Изведнъж гръмотевичен възглас разцепи въздуха. Многохилядната тълпа на брега приветстваше победителите: „Ура, ура, Йен!“ „Ура, ура, Фо!“ Уолтър Дигби заповяда да изстрелят прощален салют с голямото оръдие. Скоро двата броненосеца потънаха в нощта.

След два дни корабите пристигнаха на остров Йен, като влязоха не през пролива, откъдето влизат подлежащите на проверка кораби, а през един канал, за съществуването на който знаеха само тримата китайци.

На другия ден в тържествена обстановка, сред ентусиазма и възторжените викове на приятелите си, Бартес беше провъзгласен за върховен глава на Обществото на Джонките, наследник на властта и богатствата на Фо.

Щеше ли да оправдае надеждите и очакванията на своите поданици? Какво го очакваше в бъдещето — победи или поражения?

В мига, когато го провъзгласиха за Куан, Бартес, устремил поглед към далечната си родина, където почиваше прахът на неговите родители, с мрачна решителност повтори своята клетва — да отмъсти на враговете си и да възстанови своята чест.