Луи Жаколио
Загубени в океана (13)

Глава XIII

Една сутрин жителите на Сан Франциско, живеещи в квартала около пристанището, и моряците от акостиралите кораби останаха много учудени, когато видяха около дока, при който свършваше улица „Уошингтън“, великолепен военен кораб с жълт флаг на носа, в центъра на който беше изобразен червен дракон, навярно герб на китайския богдихан.

Снощи никой не го беше забелязал и топ беше новост за столицата на слънчева Калифорния. Според охраната на пристанището корабът беше пристигнал през нощта без лоцман, но се беше настанил така уверено в пристанището, сякаш го познава от дълго време.

Корабът не беше от големите — само седемдесет и пет метра на дължина, но беше построен по най-съвременните правила на корабостроенето. Брониран и въоръжен с шест оръдия, той приличаше на малък монитор^[1]. Оръдията се движеха върху релси, покрити със здрав навес за артилеристите. Но това, което най-много привличаше вниманието на наблюдателите, бяха неговите резервоари Когато те бяха пълни с морска вода, корабът се скриваше почти под водата и можеше да плава незабелязано. Двете му мачти се прибираха, а оръдията се замаскираха умело и никой не можеше да познае в плаващата шхуна първостепенния военен кораб.

По своята външност той можеше да се причисли към френския или английския флот, но жълтият флаг с изображение на дракон ясно определяше неговата националност. Това се виждаше и от името „Йен“, украсяващо носа му.

„Йен“ се командваше от млад човек на около тридесет години, с аметистов знак на фуражката и с десет звезди, пет от които бяха поставени върху яката на куртката му, а другите пет — на ръкавите. Ако се съди по тях, той принадлежеше към висшите офицери от китайския флот, защото аметистовият цвят на мандарина го приравняваше с чина адмирал в европейския флот. По леко дръпнатите очи и светложълтата му кожа личеше, че произхожда от северната част на Китай, чиито жители бяха много по-даровити и енергични от своите южни събратя, а по външност се доближаваха до европейците.

Всички офицери от кораба носеха американска униформа, въведена в китайския флот от американските моряци, които първи бяха поканени от китайското правителство да организират морското дело в страната. Останалите членове на екипажа носеха своите национални облекла: стегната в талията блуза, широки панталони и шапка с квадратна форма.

Болшинството офицери и матроси подобно на своя командир също бяха от северните провинции на империята, здрави и силни хора със загорели лица, гладко избръснати и украсени с бакенбарди.

„Йен“ пристигна в Сан Франциско през нощта, малко преди разсъмване. Като приближи рейда, корабът изгаси сигналите си и мина незабелязано край бреговата охрана на Рок Пойнт. Това поведение на кораба нарушаваше пристанищните наредби, които изискваха всеки плавателен съд, влизащ в рейда на Сан Франциско, да се ръководи от лоцман. В действителност за такива нарушения биваха санкционирани не само китайците, но и всички други. Американските закони, за разлика от европейските, преследваха и за възможни вреди от тяхното престъпване, а не само за реално нанесени. Още повече че калифорнийските лоцмани, ощетени от свободното влизане в пристанището на китайския военен кораб, веднага се събраха в един крайбрежен бар, за да обсъдят въпроса трябва ли командирът на „Йен“ Да се държи отговорен за своята постъпка.

Влизайки инкогнито в рейда, китайският адмирал знаеше, че нарушава известни правила, които важат за моряците от всички нации, но той бързаше и остави без уважение подадените му сигнали за явяване на лоцмана, както и за някои други процедури. „Йен“ се потопи до нивото на водата и лавирайки ловко през опасните проходи, влезе в пристанището незабелязан от никого. Щом корабът хвърли котва, един от офицерите му веднага слезе на брега и каза на първия срещнат полицаи на чист английски език:

— Трябва ми добър лекар, но да е французин.

Полицаят го насочи към някой си Пине Дюпюитрен.

Офицерът намери доктора да работи в кабинета си и веднага го заведе на борда на „Йен“.

Болният, заради когото го бяха повикали, беше в много тежко състояние, така че всички заповеди на кораба се даваха тихо, почти с жестове. Офицерите се движеха мълчаливо по палубата, под-хвърляйки си едносрични думи или поклащайки мълчаливо глави. Прегледът продължи повече от час. Командирът изпрати доктора и преди да се разделят, попита:

— Значи няма никаква надежда?

— Бих ви излъгал, княже — отговори лекарят, — ако ви дам и най-малката надежда. Във възрастта на Негово сиятелство природата не прави чудеса и третата криза ще бъде съдбоносна за него Лекарството, което му предписах, може само да забави тази криза, но не за дълго. Действието му трае само няколко часа. След това — довечера или най-късно през нощта — трябва да очаквате най-лошото.

— Все пак, докторе, аз ви моля, както ни обещахте, да ни навестите пак, за да не оставим нашия скъп болен.

Лекарят се поклони в знак на съгласие, след което този, когото той нарече княз, се спусна долу замислен и опечален. Доктор Дюпюитрен правилно се беше ориентирал. Когато младият командир на кораба отиде по-късно в града, за да посети губернатора на щата Калифорния, той изпрати визитна картичка със следното съдържание: „КНЯЗ ЙЕН, адмирал на Китайския флот.“

На Китайския флот! Колкото и странно да звучаха тези думи в ушите на калифорнийците, свикнали да се отнасят презрително към жълтите синове на Небесната империя, сега те не можеха да се съмняват, че омразните китайци имат свой военен флот. „Йен“ се полюляваше като красива играчка пред очите на многочислената тълпа, която се възхищаваше не само на елегантната конструкция на кораба, но и на превъзходните качества на неговия екипаж. За съжаление сред тълпата имаше не само интелигентни зрители, склонни да отдадат дължимото уважение към този изящен представител на китайската военноморска сила, но и много безработни уличници от утайката на Сан Франциско, които започнаха да подхвърлят на показалите се на палубата китайци разни нелепости и подигравки на езици, за които предполагаха, че са известни на китайците. При все това екипажът ле обръщаше никакво внимание на тези „герои“, от което те се почувстваха оскърбени и скоро репликите им преминаха в открити ругатни.

— Ей — викаха най-настойчивите от тях, — да-ли да не метнем куките си върху тези чучела с пергаментни муцуни!

— Колко жалко — крещяха други, — че не сме-в някое забутано мексиканско пристанище, където не се церемонят много! Щяхме да ги хванем за косите — и във водата, а с кораба им можеше да се поразходим из Тихия океан до някое островче.

Един от китайските офицери, обезпокоен от шума на брега, се показа на палубата, но веднага беше освиркан. Той обърна презрително гръб на тълпата и се върна обратно. Това окончателно вбеси хулиганите. Възбудена до пълно оскотяване, наглата паплач се смееше и ръкопляскаше на всяка груба безсмислица, която се изсипваше върху главата на мълчаливите и скромни жълтокожи моряци.

Внезапно сбирщината утихна. Върху палубата на „Йен“ се появиха десетина матроси, които се строиха в две колони и спокойно слязоха на брега. Всичките бяха здравеняци, които не се смущаваха от градската настилка, а уверено и сигурно стъпваха по нея. Отиваха за продукти. Шумящата тълпа неволно се разцепваше, за да им направи път и защото по лицата на тези юначаги ясно се четеше:

— Е, защо не опитате сега да се подигравате, та да видите с кого си имате работа!

Когато моряците се скриха от очите на зяпачите, сега пък самите подигравчии, внезапно утихнали преди малко, станаха обект на присмех. Засегнати чувствително, те заявиха, че нарочно са пропуснали китайците, за да ги спрат на връщане, когато щели да им отнемат провизиите и да си похапнат добре в някоя крайбрежна кръчма.