Луи Жаколио
Загубени в океана (64)

Глава IX

С ловкост, каквато трудно можеше да се очаква от него, старият полицай стъпи с крак на сала, протегна двете си ръце на своя приятел, който, щом се улови, с отчаян скок се хвърли върху сала. Само за секунди ужасната акула не го изпревари. Ако не беше Гроляр, нещастният парижанин щеше да загине. Акулата излезе на повърхността в момента, когато набелязаната от нея жертва падна от изтощение на сала. И озлобена от несполуката си, акулата започна да удря сала ту с опашката, ту с главата си.

За щастие салът бе от т.нар. катамарани, които издържат и на най-силни удари. Те се строят от три свързани помежду си дебели дървета, от които средното се избира да е най-здраво и дебело. Отдолу дърветата се обковават изцяло с желязо, а отвън се издълбават с брадва, за да приличат на лодка. Кормилото се закръгля, а после изостря. Двете странични греди правят съоръжението съвсем надеждно. Благодарение на голямата плътност и тежест на дъното, което постоянно пази равновесие, защото е издълбано, саловете са най-надеждните и най-трайни плавателни съдове, които аз познавам. Туземците използват тези салове за ловене на риба в бурно море. В дъното им индианците оформят не-голям отвор, в който поставят риболовните си инструменти, въжета и копия. Освен това на носа на кормилото се правят сандъци, които гребците използват за сядане и за складиране на провизии: сушена риба, месо, буренца с прясна вода, сушени плодове.

Салът, който щастливият случай изпрати на нашите плувци, беше от средна големина и в него не можеха да се настанят повече от 12 души. Първата грижа на двамата приятели бе да се запознаят със съдържанието на отвора и на двата сандъка. Всичко беше херметично затворено и вода не бе проникнала, макар че при вчерашната буря салът е бил постоянно заливан.

С помощта на манерките, които Ланжле и Гроляр имаха в своите спасителни пояси, изхвърлиха водата от сала, а после отковаха капаците, които затваряха сандъка. На дъното му те намериха четири копия, железни колове, вързани със здрави кокосови въжета, две резервни весла, които бяха много ценни, защото с тях се надяваха да стигнат до брега.

В кормилния сандък те се натъкнаха на още по-ценни неща: зрели банани, с които можеха да се хранят цяла седмица, няколко връзки сушена ри-ба, варен ориз, парче месо. Освен това намериха и една голяма глинена бутилка, пълна с арак, и четири буренца с прясна вода.

Открили ценните припаси, двамата корабокрушенци, които отдавна чувстваха глад, започнаха да се хранят. Те започнаха с пушения бут и вместо хляб употребяваха банани. Когато започнаха да хвърлят обелките на плодовете в морето, с изненада видяха, че акулата отново се подава във водата н жадно поглъщаше тези дреболии.

— А, ти си тука, гълъбче! — весело извиня Ланжле — Сега ще ти платим за страха, който брахме!

Той взе един кол, вързан с дебело кокосово въже, забоде на върха му няколко банана и хвърли коварната примка във водата.

Тази хитрост скоро даде резултат. Акулата, щом зърна голямата плячка, се хвърли върху нея и глътна бананите и кола. Острието на кола се забиваше толкова по-дълбоко в нея, колкото повече тя се мъчеше да се освободи от него. Той прободе горната й челюст и излезе навън, малко по-долу от лявото й око.

Сега нищо не можеше да я спаси и тя бе в ръцете на Ланжле и другаря му. Опита се да се гмурне във водата, но парижанинът скъси въжето и не й позволи да се скрие. После се опита да прегризе въжето, но напразно: металът не се поддаваше на острите й зъби. По неволя тя трябваше да остане над водата, около два метра далеч от кормилото на сала.

Така двамата мъже имаха възможност да се убедят в лакомията и глупостта на хищника, който ги бе уплашил.