Луи Жаколио
Загубени в океана (12)

Глава XII

Бартес считаше бившия си шеф за безусловно честен човек В това никак не се съмняваше, много пъти го беше чувал да казва, че девизът му е „Честност и порядъчност!“ и никога не би извършил безчестие дори ако това беше нужно за спасяване на семейството или състоянието. Но в дадения случай, когато несправедливостта веднъж вече беше извършена, у него можеха да възникнат за собствено успокоение различни сделки със съвестта и девизът постепенно губеше своето значение. Би ли се решил в този момент Прево Лемер да захвърли името си в огъня на един публичен съд, при който законът би наказал неговия син за недостойната му постъпка? Наистина това беше малко вероятно! А щом е така, каква полза би имало от показанията на чиновника от френската банка.

Друг би бил въпросът, ако Бартес беше на свобода, а не в затвора. Тогава би намерил средства да увлече Албер в ловко устроена засада и на него нямаше да му остане нищо друго, освен да признае вината си. Той беше толкова страхлив, колкото беше смел големият му брат Пол, затова без особено усилие можеше да бъде заставен да признае пред свидетели как е отворил касата на баща си и е откраднал един милион, половината от който е скрил в жилището на тогавашния главен касиер. Но какво можеше да се направи без свободата и доброто име!?

Разбира се, съдията, на чиято съвест лежеше една съдебна грешка, в желанието си да я поправи би могъл да арестува Албер и да го принуди да си признае. Но може ли осъден престъпник като Бартес да накара от затвора правосъдието да възбуди съдебно преследване срещу сина на такъв крупен финансист като Прево Лемер! Да се допусне това, би било безумие!

Предвид всичките тези съображения Едмон Бартес реши да мълчи и се върна към първия си план — да избяга от затвора. Ако се сдобиеше по такъв начин със свобода, той щеше да почувства по-голяма увереност в силите си, отколкото сега и щеше да заработи с по-голямо усилие за възстановяването на своята чест, като предаде в ръцете на правосъдието истинския престъпник. Тогава вече ще му послужи писмото на чиновника, но дотогава трябваше да търпи и твърдо да понася страданията.

Малко преди да го изпратят в Нова Каледония, бившият касиер се сдоби в затвора с нов приятел, някой си Кроник, фалшификатор на пари, който беше заплатил за своите подвизи с петнадесет години заточение и сега отново го чакаше същото. Той беше рецидивист, много опитен в занаята и умееше различни дребни, но ценни неща. Затова, когато се сближи с него, Бартес го помоли да нарисува на лявата му ръка цифрите и серията на банкнотите, открадната от Албер, а също и известния подпис на банковия чиновник — X Y Z 306, с помощта на който по-късно можеше да намери своя неизвестен приятел. После унищожи самото писмо, защото щеше да бъде обискиран, както всички затворници, които напускат Франция. Накрая преживя срама да облече затворническите си дрехи.

Дойде и денят, когато трябваше да се качи на палубата на „Флора“ — транспортен кораб, който щеше да го откара в Нова Каледония Бартес беше изпаднал в безнадеждно отчаяние. Всичко, което преживя за една година — от арестуването до заточаването, — изпъкна пред очите му като нещо живо, което го терзаеше и измъчваше. Струваше му се, че е пропаднал безвъзвратно, че е лишен завинаги от способността да измени и подобри своето положение. С изтерзано сърца той се откъсна от прегръдките на своя нещастен баща и маркиз Ди Лара Коело, на които бяха позволили да бъдат до него в тези трудни последни часове. Когато се прощаваше с едничките си близки хора на този свят, Едмон им разкри своите предположения и надеждата да възстанови някога своето добро име.

Същата вечер домът на Прево Лемер отново беше празнично осветен, както преди една година. Старият банкер празнуваше за втори път годишнината от своята сватба и отново беше събрал семейството си, както и всички служещи от банката. Но този път атмосферата беше тягостна. Прево Лемер старши беше видимо остарял и личеше, че го тревожат смътни предчувствия. Той почти съзнаваше, че на съвестта му вече лежи една невинна жертва. Нощите му бяха станали безсънни и му се струваше, че щастието на неговото семейство виси на косъм. Когато процесът завърши и животът навлезе в своя нормален ритъм, a Сеген вече беше негов зет, той каза веднъж на жена си:

— Мисля, че осъдиха един невинен човек!

— Да, когато му дойде времето, нека помислим и преразгледаме това, което стана! — отговори тъжно госпожа Лемер.

Бедната, тя отдавна се беше убедила, че бракът със Сеген нямаше да даде на дъщеря й очакваното щастие.

След като съдът реши съдбата на Бартес, Прево Лемер получи писмо от неговия баща, стария генерал. В края на своето тъжно послание той изкачваше надежда, че провидението ще прости на децата на банкера за злото, което причиниха на неговия син. Сега Жюл Лемер си спомни за него и потъна в горчиви размисли. Да, той можеше да спаси Бартес, ако поддържаше твърдо първоначалното си мнение за него. Без особен труд можеше да спре арестуването и изпращането му в Мазас и по този начин да блокира делото още в зародиш. Просто трябваше да заяви на началника на полицията, че не може да допусне съдебно преследване срещу годеника на дъщеря си, който фактически беше вече негов зет с определена зестра и вече му бяха предадени правата над дома Прево Лемер, както и всички необходими пълномощия. Освен това именно Бартес беше подал жалбата за крупната кражба от касата, надявайки се полицията да намери крадеца, така че в неговото арестуване нямаше никакъв здрав смисъл! В такъв случат трябваше да задържат и него, Жюл Прево Лемер! При това положение той се оформяше като съучастник на Бартес, но това недоразумение лесно можеше да се изглади, като се проверят сметките. Другата възможност беше Едмон Бартес да остане главен касиер в банката „Прево Лемер и Ко“ и в такъв случай всичко друго ставаше излишно, защото нейният собственик нямаше да подаде ни-каква жалба и щеше да заяви, че не знае за никаква кражба.

Никой съдия не би оспорвал подобна решителна позиция!

За нещастие Жюл Лемер имаше работа с хора, които не се отказваха така лесно от „големите дела“. Началникът на полицията и следователят му заявиха, че щом веднъж половината от търсената сума е намерена в квартирата на неговия касиер, той не може да гледа толкова леко на това дело. Посочиха му много примери с хора, живели дълги години в обществото като образец за честност, докато в един прекрасен ден те се оказват най-за-коравели престъпници. И в крайна сметка кой може да докаже, че подобни кражби на пари не са вършени в собствената му къща? В такова голямо учреждение като банката злоупотребите трудно се откриваха. А колко солидни банкерски къщи бяха компрометирани по същия начин!

Разколебан от всичките тези съждения, проглушен от ревностните блюстители на обществената нравственост и правда, които бяха обзети от нежелание да се откажат от тлъстия кокал, в края на краищата банкерът се убеди във виновността на своя бъдещ зет, чиято съдба бе окончателно решена.

Празнувайки повторно своя брачен юбилей, на които липсваше предишното празнично настроение, Жюл Лемер отново се уедини със съпругата си в малкия салон, където преди една година двамата решаваха щастието на дъщеря си, и започна да разкрива пред нея всичко това, което бе накипяло и наболяло в душата му за една година бил увлечен от глупаци, които били свикнали навсякъде да виждат измама и престъпление. С професионалната си мнителност те го били заслепили и възбудили силно неговата подозрителност, която насочили срещу нещастния Бартес. Но тогава всички около него бяха възбудени, дори и самият подсъдим, който се нахвърли срещу своя шеф и го остави за дълго време да се бори с неприятния спомен.

— Нищо не ни остава — каза в заключение Жюл Лемер на жена си, — освен да забравим всичко и да го погребем завинаги в миналото!

— Ако това е възможно за нас — отбеляза госпожа Лемер с предишната тъга в гласа си. — Вече видяхме, че не дадохме щастие на дъщеря си. Намерихме и съпруг, който не е способен да й го осигури, а освен това е двуличник! Съгласи се, че аз отдавна го разбрах като човек: студена, честолюбива, пресметлива натура, без капка умение да оцени по достойнство характера на Стефани — той даже не го познава!

— Въпреки всичко аз мисля, че нашият дом се намира в добри ръце — помъчи се да се утеши старият банкер.

— Кой знае! Ти го наблюдаваш и го възпираш от някои спекулации, към които той е много склонен, по когато ти вече няма да си до него, нито аз, нито Стефани ще бъдем в състояние да го обуздаем!

— Но аз още не смятам толкова скоро да напусна този свят — възрази Жюл Лемер.

— Бог да те пази, не заради мен и дъщеря ни ние сме напълно осигурени, а заради честта на този дом, който ти създаде, и заради честта на нашите внуци!

В това време влезе камериерът и подаде някакво писмо на господаря си. Той го отвори и го предаде пребледнял на жена си. То беше от няколко реда:

„Господин Жюл Прево Лемер, Париж.

Служих при вас четиринадесет години с преданост и искреност, които никога не са ви лъгали. Като благодарност за това вие ме изпращате на заточение, въпреки че съвестта ви говори за моята невинност. Помнете! Ако някога попаднете в ръцете ми, не ме молете за прошка, както не простихте и на моя баща! Тази вечер напускам Франция.

Надявайте се да не ме видите отново в нейните предели!

Едмон Бартес“

Писмото падна от ръцете на жената и сълзите, задържани с мъка толкова време, потекоха по слабите й бледи страни.

— Той ни заплашва! — извика Прево Лемер донякъде от болка, донякъде от накърнено самолюбие. — С какво може да бъде опасен за нас този нещастник, който ще живее като престъпник на онзи отдалечен остров!

— Не знам — забеляза госпожа Лемер с просълзени очи. — Все пак той има право, ако не да заплашва, поне да се оплаква от своята участ!

На другия ден във вестник „Petit Journal“ се появи следната необикновена обява: „Бележката на XYZ получена. Благодаря! До скоро виждане… или сбогом!“