Луи Жаколио
Загубени в океана (50)

Глава XXIV

Едновременно с групата на Порник потеглиха и лодките на Саранга и Ланжле. Течението беше толкова силно, че полицаят и неговият спътник в никакъв случай не биха могли да го преодолеят, ако се наложеше да се върнат на яхтата. Като ням и равнодушен свидетел на предстоящите драматични събития се появи луната. Малаецът не беше предвидил това обстоятелство. Тя блесна изведнъж между облаците и обля с бяла призрачна светлина морето и скалите. Саранга не знаеше какви фатални събития ще последват. Предопределеното от съдбата трябваше да се случи.

Лодките се носеха бързо в близост до скалите. Порник вече беше готов да даде команда „пълен напред“, за да настигнат и задържат Гроляр. В този момент малаецът ловко насочи своята лодка към скалите, хвана се за една издатина и пусна въжето на втория съд. Ужасяващата бързина, с която лодката на Ли Ван и Гроляр полетя под сводовете на пещерите, изтръгна вик на уплаха от двамата пътници.

Благодарение на лунната светлина Порник и двамата му приятели видяха всичко и разбраха намеренията на малаеца. Без колебание капитанът насочи китоловката към пещерата след изчезналите. Минавайки покрай малаеца, той го изруга. Саранга, с разрошени коси, вдървен от ужас, гледаше тримата смелчаци, без да може да разбере как са се озовали тук. Изведнъж си спомни, че е обещал на своя господар да бди над живота на Ланжле, когото видя в китоловката. Как ще се появи пред Лао Цзин, ако нещо се случеше с Ланжле? Какво ще му каже? Освен това там е и капитанът на яхтата, единственият, който умее да управлява кораба с компас. Без него няма да могат да се върнат в Батавия. Малаецът осъзна критичността на ситуацията и реши, че трябва да спаси от гибел двамата, ако се наложи дори с цената на своя живот.

Той отблъсна лодката си от скалата, пусна я по течението и като стрела ги последва в пещерата.

Попаднал сред ужасяващия мрак, той сви ръцете си като рупор, сложи ги пред устата си и силно извика:

— Ли Ван, запалете фенерите!

Думите глухо отекнаха под ниските сводове, надвиснали над главите им. Малаецът с облекчение въздъхна, като видя светлината, която се отразяваше в мрачните води недалеч от него.

— Господин Порник, запалете и Вашите фенери! Тук е Саранга! Искам да Ви помогна и спася от нещастие!

— Отдавна трябваше да сториш това, дявол да те вземе! — ядосано викна бретонецът. — По-добре късно, отколкото никога! Китоловката веднага светна.

— Можете ли — попита Саранга, като ги наближи, — да устоите с вашата машина на течението?

— Дори и срещу него мога да плавам, негоднико!

— Добре! — каза малаецът, без да обръща внимание на грубостта на капитана. — Настигнете предната лодка, вържете я с въже и се върнете, без да отивате по-далече, там ви очаква гибел! По-скоро!

Порник не се поколеба да изпълни съвета на малаеца и веднага тръгна след отдалечаващата се лодка. Той разбра, че макар и виновен за катастрофата, която всеки момент можеше да ги връхлети, сега малаецът искрено желае да им помогне.

За няколко минути китоловката настигна летящата напред лодка. Вързаха я и я повлякоха обратно срещу бурното течение. Бедният Гроляр, почувствал се под закрилата на Ланжле и двамата му спътници, беше обхванат от луда радост.

Само Ли Ван остана невъзмутим. Той намираше положението за много естествено, въпреки че обстановката го смущаваше. Реши, че Порник е дошъл да му попречи да отиде в двореца на Куаните. Тъкмо се канеше да поиска обяснения, когато Саранга, прикрепил се и той към китоловката, заяви:

— Ли Ван, Вие сте осъден на смърт от банкера Лао Цзин и от мен! Също и Вие, маркиз дьо Сен Фюрси, макар че нямам нищо лично против Вас! Доведох ви в тези пещери, за да загинете!

— Какво съм сторил, нещастнико? — извика Ли Ван, побеснял от ярост, че плановете му се осуетяват. — Какво съм сторил на теб и на твоя нечестен господар, за да ме доведете тук?

— Замълчи! — остро му отвърна Саранга. — Справедливостта го изисква. Не оскърбявай Лао Цзин, иначе ще те удуша!

— Ами аз с какво съм се провинил пред великия ти господар? — извика Гроляр и заплака като жена.

— С действията си — започна обвинението към полицая малаецът. — Не объркахте ли плановете на моя господар? Не арестувахте ли нашия високоуважаван Куан, осиновен от покойния Фо? Не отказахте ли да изпълните искането, да не преследвате повече младия човек, избран по волята на съдбата за глава на обществото на великите джонки? В същия ден и час, когато направихте това, Вие произнесохте смъртната си присъда!

— А ти, Ли Ван — продължи Саранга и в очите му засвятка мрачният огън на отмъщението, — искаш да знаеш, защо те ненавиждам и защо бих дал последната си капка кръв, за да те видя мъртъв? — Спомни си за остров Тимор! Аз съм Мегани, син на Бегума Марлани!

Като чу последните думи, Ли Ван извика, неволно стана от мястото си и хвърли отчаян поглед към малаеца, като че търсеше милост.

— Познаваш ли ме? — попита го Саранга. — Вгледай се по-добре в мен, за да изчезнат съмненията ти! Аз съм синът на твоята жертва! Знай, че каквото и да стане, няма да се изплъзнеш от това място. С радост и наслада ще гледам как те разкъсват неумолимите и страшни съдници от пещерите на Мара!

Ужасен, Ли Ван се строполи на дъното на лодката.

— Колкото си жесток, толкова си и страхлив! — завърши презрително малаецът.

Той се прехвърли в китоловката при Порник.

— Съжалявам, господине, че против моята воля подложиха на риск и Вас! Но искам да ми вярвате! Ще направя всичко възможно, за да ви избавя! Само да имаме достатъчно оръжие и храна.

— Оръжие колкото искаш — заяви Порник, — а храна имаме за една седмица.

— Много добре! — извика Саранга. — След два дни е пълнолуние. Ще бъдем в скрития залив, където водата е спокойна. Това е единственият момент в годината, когато първите пещери не са залети от вълните. Ще можем да излезем оттук в открито море, ако успеем да издържим!

— Какво искаш да кажеш? — попита Порник? — Кои са тези страшни врагове — „съдници“, както ги наричаш?

— Вгледайте се внимателно във вълните — отвърна малаецът и неволни тръпки побиха тялото му.