Луи Жаколио
Загубени в океана (70)

Глава XV

След като изтеглиха камъка, който им служеше за котва, и го поставиха на дъното на сала, двамата уловиха веслата и спокойно заплуваха към брега. Сякаш се връщаха у дома след една прекарана риболовна нощ. Приятелите обаче бяха измъчени от предчувствия, макар че ги прикриваха. Бяха уверени, че от брега ги следят.

— Повече издръжливост — каза Ланжле, — а най-главното, не си служи с револвера, това ще направиш само при крайна нужда. Чакай моя сигнал. Всъщност добре ли владееш това оръжие или не?

— Как да ти кажа, не съм имал случай да стрелям, откакто напуснах цирка, но по онова време улучвах яйце във въздуха.

— Прекрасно! Добрият навик никога не изчезва докрай, а и револверите ни са превъзходни. Пристигаме. Ще маневрираме като истински моряци.

Приближили по всички правила към брега, те излязоха на плитчината, където водата едва стигаше до колене, и с помощта на прибоя благополучно изтеглиха сала на пясъка. Оставиха го така, че в случай на опасност да могат веднага да го върнат в морето.

Те прибраха вещите си в трюма, заключиха всички сандъци и спокойно тръгнаха по пясъчния бряг с револвери на пояса и затъкнати дълги ножове отстрани.

Едва изминаха петнадесет крачки, когато чуха оглушителни викове. Тълпа от диваци, татуирани по невероятен начин, с украса от пера на главите, вървяха право към тях, като размахваха във въздуха дългите си копия. В лявата си ръка те носеха по сноп остри и навярно отровни стрели.

— Положението е сериозно — забеляза Ланжле, — запази хладнокръвие, инак те ще ни унищожат, преди да ги успокоим.

Полицаят едва не изгуби съзнание и само енергичните думи на другаря му го ободриха.

— Стой! — викна Ланжле, като видя, че диваците поспряха за миг.

Гроляр машинално се подчини. В този момент цял облак от стрели се изсипа над главите им, но по щастлива случайност нито една не ги засегна.

— Не мърдай от мястото си, остави ме аз да действам — каза Ланжле — и най-важното: не стреляй! Ние не можем да ги унищожим, а смъртта на един или двама само повече ще ги разгневи.

После парижанинът сложи два пръста в устата си и изсвири така пронизително, че диваците се спряха в недоумение. В този момент един папагал, изплашен от изсвирването, излетя шумно, плесна с криле и после ниско прелетя над главите на туземците. Ланжле мигновено хвана револвера си, стреля в птицата и тя полетя надолу. При този звук, съвършено непознат за островитяните, те като изплашени деца паднаха на земята, проснаха се по корем и боязливо загледаха настрани.

След известно време те се понадигнаха и видяха, че двамата бледолики стоят спокойно и не мърдат от местата си. Няколко души набраха кураж и се осмелиха да вземат убитата птица. Те дълго разглеждаха раната на гърдите й, после поклатиха глави. Обградиха ги в недоумение, поглеждаха към небето, страхливо разтваряха ръце и поглеждаха и Ланжле. Навярно си мислеха: „Кой е този, който може да заповядва на небето?“

Едно мършаво куче се приближи и започна да души краката на Гроляр. Когато го забелязаха, туземците започнаха отчаяно да жестикулират, но от вълнение полицаят не разбираше нищо.

— Те искат да видят дали можем да убием кучето така, както убихме птицата — пошушна му Ланжле. — Направи им това удоволствие, за да им докажеш, че и ти владееш оръжието като мен.

Полицаят не искаше да застреля кучето, презрително го ритна и нещастното животно с вой избяга към гората. Върху лицата на туземците се четеше разочарование. Но в момента, когато кучето стигна до дърветата, Гроляр протегна ръка и гръмна. Животното падна с разбит череп.

Новият подвиг на белите предизвика възторг и радост. От заплашителни лицата на диваците станаха покорни. За тях бе ясно, че белите, които притежават небесния гръм в ръцете си, са богове.

Един от тях, навярно предводител, излезе няколко крачки напред. Той посочи с ръка един от войниците и направи знак и той да бъде убит. Ланжле разбра, че любопитството на диваците няма да има край. А тъй като не желаеше да убива невинен човек, реши да ги поразвлече.

— Не сме забравили шегите, с които се прехранвахме, нали? Аз ще изобразявам оркестър — обърна се той към Гроляр. — По места, господа от почтената публика! Представлението започва!

— Сериозно ли е това? — попита полицаят.

— Повече от сериозно. Е, приготви се, старче. Виж какъв огромен успех ти предстои. Спомни си как развличаше индианците в Мексико.

Ланжле извади от сандъка на гърба си своя-любим тромбон и започна да изпълнява някаква шеговита мелодия. Гроляр, увлечен от живото темпо на познатата мелодия, започна да се премята през глава, да се търкаля като топка, да ходи на ръцете си. Публиката буквално зяпна от възхищение и започна да надава възторжени викове. Жените и децата се захласнаха от смях и удоволствие. Но внезапно тълпата млъкна и почтително се отдръпна, за да направи път на нова група хора.

Осем души носеха носилка, на която седеше чудовищно дебел човек с червена туника, обшита с пера и стара английска каска, прикрепена на гладко избръснатата му глава с медна пластина. Върху лицето на тлъстия старец се изписваше безкрайна студенина и равнодушие към всичко. Негово височество скучаеше.