Луи Жаколио
Загубени в океана (82)

Глава XXVII

После всичко се разви така, както го очакваше Ланжле. Докторът съобщи на капитана на „Виктория“ за силното си желание да отведе бележития дивак в Англия. Той се съгласи, а после реши да изчака удобен момент, за да говори с вожда.

— Ще благоволи ли Ваше Величество да ме удостои с няколко минути време? — попита той с помощта на Гроляр.

Вождът покани Петерсън в двореца.

— Сър — започна докторът, — позволете от мое и от името на другарите си да изкажа дълбокото си уважение към вашата особа.

— Продължавайте, аз също имам една молба, но за нея после.

— Не се осмелявам да изложа пред Ваше Величество нашето желание, преди вие да направите вашето предложение.

— Не, аз ви слушам!

— Позволете ми да разбера, Ваше Величество, случвало ли ви се е да пътувате?

— Нито веднъж не съм напускал страната ся.

— Навярно не сте имали случай.

— Не, напротив, капитанът, който няколко години подред идваше в нашия залив, много пъти ми е предлагал да посетя родината му.

— И това не ви привличаше?

— Не, но през това време беше още жив старият император, моят баща, а той не се съгласяваше да отида.

— А след това?

— След това капитанът вече не дойде, но и да беше дошъл, пак нямаше да отида с него.

— Защо?

— Защото мокиските велможи не могат да напускат страната, без да изгубят короната си. Тях вече не ги признават и всичко, което са имали-жена, деца, къща, престол, се взема от неговия наследник. Ако реши да се върне, този наследник има право да го убие, защото вече не го считат за истинския владетел, а за негов призрак, който не може да съществува сред живите хора.

Докторът не се стърпя и направи многозначителна гримаса.

— В такъв случай силно се страхувам, че молбата ми ще бъде напразна.

— Всъщност има само един случай, когато след дълго отсъствие вождът може да се върне в страната си, без да изгуби своите права — когато бъде отвлечен насила, против волята му. Тогава той се смята за пленен, а неговото завръщане се приема с обща радост.

„Това малко изменя положението“ — помисли Петерсън и добави: — Капитанът на „Виктория“ вярва, че нашата милостива монархия би била много доволна да се запознае с просветен и великодушен господар като вас. Ето защо ви молим да приемете предложението ни и да дойдете заедно с вашия вуйчо в Англия, където ще бъдете посрещнати с подобаващи се на вашия сан почести. Излишно е да ви уверявам, че когато пожелаете да се върнете обратно, ще ви се предостави голям военен кораб, който незабавно ще ви доведе тук.

— Всичко това е прекрасно, докторе, но аз не искам да се лиша от престола си, за да удовлетворя едно любопитство, което, както разбирате, би ми струвало доста скъпо.

— Но Ваше Величество току-що спомена за възможността да се избегнат тези неприятности…

— За каква възможност говорите?

— За похищение на Ваше Величество.

— Вие казвате „похищение“, но забравяте, че се намирате в личната ми резиденция, охранявана от 4000 копия.

— С нашето оръжие ние не се плашим от копията, колкото и да са те.

— Позволете — прекъсна го вождът с достойнство, — вие навярно не мислите какво говорите! Нима мислите, че ще позволя да бъдат избити моите хора?

Докторът неволно сви устни, осъзнавайки грешката си.

— Моля Ваше Величество великодушно да ме извини — каза той, — аз дори и не мисля да предизвикваме конфликт между вашите и нашите войници. Струва ми се, че има по-добро средство, което можем да използваме. Това, което не можем да постигнем със сила, ще получим с хитрост.

— Не ви разбирам, обяснете ми!

— Да предположим, че вие дадете на екипажа на „Виктория“ банкет. Тогава сър Джордж Браун ще трябва да се реваншира пред Ваше Величество със същото на своя кораб.

— Е, а после?

Ланжле прекрасно разбираше накъде клони докторът, но съзнателно се съпротивляваше, та ако по-късно хитрината му се разкрие, англичаните да не могат да го обвинят за това, че е разигравал комедия. Възможността да ги изхвърлят на първия срещнат остров, ако разберат измамата им, беше напълно реална.

— Искам да ви попитам съгласен ли сте да гостувате на „Виктория“!

— За мене и хората ми ще бъде истинско удоволствие.

— Капитанът ще се зарадва на вашето съгласие. Ще му го предам след няколко часа, но това не е всичко. Ваше Величество навярно не е забравил, че аз говорех за банкет, който ще бъде даден на кораба, като средство за постигане на желанието ни.

— За какво говорите вие?

— За това да ви дадем възможност да посетите Англия, без да изгубите престола си. След приключване на обяда въоръжени моряци ще се вмъкнат в салона на капитана, ще се нахвърлят върху вас и вуйчо ви. Като видят това, приближените ви ще се изплашат и ще избягат. Така вие ще станете наш пленник и няма да изгубите престола си.

— Грешите — каза вождът, — моите близки няма да избягат, както предполагате вие. Те ще се нахвърлят върху вас и вашите войници, готови да умрат до един, но да не загубят вожда си. Л ако дръзнат да ме оставят във ваши ръце и решат да спасяват собствения си живот, те веднага ще бъдат убити по-късно като изменници.

— Да, това е неприятно — печално продума докторът, без да вижда друг изход от създалото се положение.