Луи Жаколио
Загубени в океана (22)

Глава XXII

— Да, това е твърде странно! — повтори Бартес, не можейки все още да схване причините, подтикнали полицейския детектив да го следва по петите.

— Не разбирам — продължи той — защо този Гроляр, или Сен Фюрси, щом е знаел за плана на китайците за бягство, не е съобщил за това на генералния прокурор като негова дясна ръка?

— Аз също, господин командир — отбеляза Ланжле, — макар че в този случай предложението, което ми направи той, не би имало никакъв, смисъл.

— Това е вярно — съгласи се Бартес и повика Порник.

Когато насилникът на Търнбъл се яви, Бартес го попита правил ли му е Гроляр подобно предложение.

— Как не, как не! — потвърди Порник. — На всички ни предложи, но ние така му отговорихме, че изгуби всякакво желание да разговаря с нас! Беше си въобразил, че от нас можеше да направи нищожество като него!

— Интересно! — провикна се още веднъж Бартес. — Тук се крои нещо, което ние не можем да разгадаем! Едно е очевидно: щом е разбрал, че ние се готвим да бягаме, Гроляр би трябвало да извести първо генералния прокурор, но вместо това той си мълчи и даже ни подпомага! Всичко това звучи много неестествено! Все пак е несъмнено, че едва ли действа в наша полза и че е враг, от когото трябва да се пазим. И така, Ланжле, ти прие неговото предложение?

— Не можех да не приема! Ако и аз откажех като другите, щеше да поиска от генералния прокурор да ни замести при китайците и планът на щеше да пропадне!

— Така е — кимна командирът на, „Йен“. — Постъпил си благоразумно. Ти си умен, Ланжле!

Парижанина се поклони скромно-и каза:

— И сега имам идея!

— Нека да я чуем!

— Понеже никой от нас не знае какво търси този човек тук, има само едно средство да разберем това — като попитаме самия него.

— Хм, струва ми се доста наивно!

— Моля за извинение, но се осмелявам да кажа, че срещу такъв неприятел всякакви средства са позволени. Според мен системата на действие трябва да бъде следната: когато Гроляр дойде тук, което е несъмнено, аз ще отида, при него и ще му напомня, че съм верен на договора, който сключихме. Когато го убедя в това, ще му определя среща в някое тихо кътче, откъдето вече няма да се върне, защото двамата с Порник ще го хванем и ще го доведем тук, за да е на сигурно място. А когато отплаваме, ще го поразпитаме и аз се хващам на бас, че ако не открие всичките си таили, ще трябва да разбере, че е в ръцете ни, а около нас е морето, в което има доста гладни акули.

— Добре, нека бъде така, но не мога да разбера как е попаднал той в Сан Франциско?

— Струва ми се, че това е много просто. Той ми даде своя адрес в Париж, на който трябваше да му пиша. Изглежда, че от Нумея е решил да се върне в Париж и за да стигне най-бързо, е взел първия кораб за Сан Франциско, тъй като оттук е най-прекият път за Франция, Затова сега е пред очите ни!

— Да допуснем, че си прав, но как е успял да пристигне едновременно с нас?

— Ами нашия престой в Нова Зеландия и Сандвичевите острови, където спряхме за въглища и вода?

— Да, така е, бях забравил това! Там изгубихме цяла седмица. Как мислиш, дали ни е познал?

— Не мога да кажа със сигурност! Видях само, че много внимателно разглеждаше нашия „Йен“.

— Това, което чух от вас двамата — каза Бартес, — е толкова важно, че съм длъжен да взема всички мерки, за да се предпазим от този човек и освен това да узнаел на всяка цена какво иска той от нас. Всъщност загадката остава открита. Да знае за нашето бягство и да не го осуети или да докладва за него на своето началство! Като не е успял да получи от нас някаква информация в затвора, той е решил да ни следи на свобода! Би било много неблагоразумно да оставим такъв враг зад гърба си, затова давам на двама ви картбланш. Действайте, както намерите за добре, само гледайте да не привличате вниманието на тукашните власти, иначе ще си навлечем излишни неприятности, каквито и без това имаме достатъчно!

— Можете да ни имате доверие — забеляза Ланжле, — всичко ще стане, както трябва!

— Особено ти, драги ми Порник — обърна се Бартес към професора по бокс. — Избягвай да пускаш в действие ужасния си юмрук. Той вече ни докара доста проблеми заради твоето сбиване с оня уличник. Аз те извинявам, защото беше длъжен да отговориш на оскърблението, което ти беше хвърлено в лицето, но в сегашния план работата ти ще бъде само като помощник на Ланжле. И гледай да не привличаш ничие внимание, а още повече на полицията!

— Бъдете спокоен! — отговори вместо Порник Ланжле и внезапно скочи към прозореца — Ето го оня мръсник.

— Къде е? Покажи ми го!

— Застанал е между двама репортери, които внимателно разглеждат покойника. Виждате ли го?

— Виждам го, да! Познат ми е! Същият онзи господин, когото в Нумея наричаха Сен Фюрси.

— А в адреса, който получих по-късно от него, се казваше Гроляр!

— И двете имена намирисват на полиция-забеляза Порник. — Разликата между тях е, че първото принадлежи на висш полицай, а второто подхожда на по-низш.

— Колко задълбочено разглежда лицето на покойния Фо! — учуди се Бартес.

— И ненапразно — добави Ланжле. — Явно се досеща, че ние всички сме на „Йен“. Струва ми се, че е време да започнем работа.

— Няма да е зле, Ланжле — каза Едмон, — ако отидеш и поговориш с него.

— С удоволствие! — отвърна Ланжле и излезе от каютата.

Като се изкачи на платформата, върху която беше положена катафалката с тялото на покойния, Парижанина приближи Гроляр, докосна го леко с ръка и промълви тихо:

— Виждам, че господин Сен Фюрси е в Сан Франциско!

Полицаят се обърна изненадан и като видя Ланжле, отстъпи крачка назад.

— Кой сте вие и откъде ме познавате?

— Аз съм Ланжле Парижанина, на вашите услуги! — отговори просто Ланжле. — В затвора на остров Ну ме бяхте удостоили с внимание и доверие!

— Нима си ти? — не можеше да излезе от учудването си Гроляр. — С този необикновен костюм…

— Това е обикновен костюм! На китайски моряк.

— Значи си постъпил на служба при китайците?

— Трябваше! Или забравихте, че с този кораб избягахме от Нумея?

От този откровен разговор Гроляр разбра, че Ланжле си беше останал същия смел простак, на когото можеше да се разчита.

— Да — тихо изрече той, — досега не мога да разбера узнал ли съм всичко, което ми трябва, или не. Гледам Фо — същият е! Гледам вас и се съмнявам! Хората сякаш са същите, но костюмите… и особено тези китайски очи! Да го вземат дяволите!

— Просто рисунка — обясни Ланжле. — Една-две драски с молива, и готово! Когато пристигнахме тук, ви писах в Париж.

— Добре, добре, драги! Виждам, че държиш на думата си! Известявай ми за вашите бъдещи пътувания до окончателното пристигане в Китай, защото ми предстои важна работа.

— Важна?

— Да, но не мога да ти открия точно каква, защото е държавна тайна. Все пак можеш да ми бъдеш полезен. Разгледан ли е имущественият ценз на Фо?

„Ето къде биеш!“ — помисли си Ланжле и отговори:

— Не, защото след смъртта му неговите имоти се оказаха доста и привеждането им в ред се отложи за тази вечер.

— Това е добре! Искаш ли да ми направиш услуга?

— Слушам ви, Гроляр!

— Ти знаеш истинското ми име?

— Че как иначе, нали е означено в парижкия ви адрес.

— Да, вярно, бях забравил това обстоятелство.

— С какво бих могъл да ви услужа?

— Навярно ти ще присъстваш при разглежда нето на имотите на Фо?

— Разбира се!

— Добре тогава, гледай внимателно всяка вещ; и особено брилянтите. Вечерта ще дойдеш при мене и ще ми разкажеш всичко колко са скъпоценностите, формата им и най-важното — големината на камъните…

— Лесна работа, бъдете спокоен. Ще разгледам всичко и ще ви информирам.

— Надявам се и чакам В колко часа ще дойдеш?

— В десет на пристанището, по това време винаги е празно Ще застанете срещу нашия кораб, за да ви намеря по-лесно.

— Добре! И така, до довечера!

— До довечера, господине!