Луи Жаколио
Загубени в океана (69)

Глава XIV

Малко преди разсъмване Ланжле, изтощен от умора, легна на дъното на сала и веднага заета. Гроляр по неволя трябваше да продължи да пази от всякакви изненади. Към края на нощта луната премина зад високите планински хребети и всичко отново потъна в дълбок мрак. Само далеч към кръгозора неспокойните вълни продължаваха да искрят под лъчите на светлика.

През краткото дежурство Гроляр трябваше да се пребори със страшни халюцинации. Пред очите му постоянно се мяркаха странни призраци. Няколко пъти се канеше да събуди своя другар, но страхът от това, че ще го упрекнат, го възпираше. Трудно е да си представим с каква радост посрещна той зората и първите слънчеви лъчи. От морето лъхаше безмълвие и безкрайност, а от брега — спокойствие и тишина.

Когато Ланжле се събуди, слънцето бе минало зенита. Гой погледна добродушно небето и се засмя.

— Навярно ти н не помисли, че трябва да ме събудиш по-рано. Е, сега не можеш да се оплачеш, че съм те лишил от възможността да опазиш сала. Уверявам те, че от мястото, на което сме сега, всеки кораб би чул сигнала ни така, както ако го подавахме от брега.

В случая парижанинът не бе съвсем прав: истината е, че корабите винаги обръщат внимание на онези сигнали, които им се дават от малки кораби или салове, а сигналите от брега те приемат за любезни приветствия.

Неговите думи утешиха Гроляр, който мислено реши, когато слезе на брега, да постави нещо като мачта на самия край на насипа и оттам денонощно да чака преминаването на някой кораб.

— Сега нека хубаво се ободрим и подкрепим. Не можем да знаем какво ни чака на острова. Аз не мога да търпя повече тази неизвестност. Цял живот ли ще прекараме на този сал?

Полицаят последва другаря си и започна да закусва. Варен ориз с ароматни подправки имаха за около 12 души. Двамата похапнаха от вкусното ядене, пийнаха си прясна вода от буренце-то, размесена с няколко капки хубав коняк, който те носеха в спасителните пояси.

Бутилката с арак запазиха, за да предразположат евентуално туземците, ако ги посрещнат приятелски. Ланжле изкусно приготвяше ориза на малки топки, които потапяше в различните подправки по примера на китайците.

— Това ми напомня този кус-кус, който често хапвахме в Америка по време на банкета, даден от Арби.

— Отдавна ли е било, драги Гроляр? — попита Ланжле. — Защото днес може би някой от нас ще опита месото на другия, за да запази собствения си живот.

— Какво говориш?

— Да допуснем, че диваците заколят тебе, ти си по-тлъст и по-охранен, после любезно ще ми предложат късче от твоето месо, което ще изям от страх и с мене да не сторят същото.

— И ти ще можеш? — попита ужасено полицаят.

— Аз не казвам, че бих го направил с удоволствие. Съвсем не! Но разбери, че ако им откажа, аз няма да спася живота си. От друга страна, това би бил начин да запазя в себе си частица от твоето същество, което от всичко на света най-много съм обичал.

— Ти си мръсник, Ланжле!

— Не, аз съм просто логичен?

— Ти ми ставаш противен, Ланжле!

— Е, значи ти не би го направил, ако ти го предложеха?

— Още една дума, Ланжле, и аз ще престана да те уважавам!

— Безразлично ми е!

— В такъв случай…

— Само да запазиш уважението си към мен!

— Ти като че ли полудяваш!

— Не, просто искам да се посмеем, може би ще ни е за последен път. Така че искам по-вкусно и по-приятно да обядвам с тебе.

— Не може да се каже, че си толкова весел днес — отвърна неспокойно Гроляр. — Почвам да мисля, че и ти се плашиш.

— Плаша се! — нервно се засмя парижанинът. — От какво? Ти мислиш, че се тревожа за собствената си кожа? Животът не ми е дал нищо хубаво досега, за да се тревожа за него. Аз не съм дете ма случайността като тебе и не мога да си представя, че съм роден от херцогиня. Аз не помня нито баща си, нито майка си. Те и двамата умряха от непосилен труд, когато бях дете. Никога не съм ти говорил за себе си, но ако това ти е неприятно, ще млъкна.

— Да ми е неприятно? Напротив! Твоето признание по-скоро ме радва, защото с това ми доказваш, че все още ме обичаш.

— В разказа ми няма да има нищо интересно, мога да те уверя. Това е обикновеният разказ на стотици бедни и онеправдани хора, които животът на големите градове притиска. Баща ми беше помощник-тапицер. Нарани с чук палеца си и след десетина дни умря от гангрена. Майка ми, която ме е кърмила тогава, така затъгувала за съпруга си, че заболяла и след две седмици умряла от туберкулоза. Аз съм останал при баба си, жена на 65 години, която трябваше да стане перачка, за да купува за себе си хляб, а за мене мляко. И аз растях без радост и без ласка. Зимата прекарвах без огън, в тъмна и влажна мансарда под самия покрив на многоетажна къща. Лятото пък слънцето безмилостно ме печеше. Хранех се с топла чорба без месо и хляб, преживях у баба си дотогава, докато предаде богу дух — без да усвоя някакъв занаят. Бях 12-годишен. Усърдно посещавах махленското училище и поглъщах всичко, на каквото ни учеха. Но скоро останах кръгъл сирак, та трябваше да се простя с книгите и да помисля за насъщния. Скитничеството ми беше противно и затова постъпих като работник при един доставчик на камъни, където вършех и домакинската работа. Едничката радост, която преживях тогава, дойде от старик, основател на градския оркестър в Белвил. Избра ме за барабанист и започна усърдно да ме учи, като ми позволяваше да упражнявам не само барабан, но и други инструменти. Той ми подари и първия барабан. Принудих се да стана барабанист, защото не можех да си позволя да си купя инструмент, какъвто ми се нрави. Цялото си свободно време посвещавах на музиката и не бързах да се запиша доброволец, за да не се разделя с новото си поприще. Постъпих по-късно в полка и веднага — в курса за офицери, защото мечтаех за еполети. Уви! Уви! Постъпката на един пиян сержант и това, че и аз самият за момент се самозабравих, разрушиха мечтите ми. Всичко останало ти с известно… Вероятно се учудваш за-що съм избрал този момент, за да ти разказвам всичко, но през цялата нощ сънувах детството си, баба си, преживявах още веднъж всички подробности от съвместния ни живот, а когато се събудих, с изненада видях, че не я намирам до себе си. Спомних си и друго — удавените, секунди преди да умрат, преживяват целия си живот. И аз-преживях моя. Не е ли това признак за близка смърт? Та и затова се шегувам с тебе, за да заглуша това чувство. Обиждам те, а съвсем не искам това.

— Ти не можеш да ме обидиш — каза старият полицай, трогнат до просълзяване от разказа на другаря си. — А на сънищата си няма защо да отдаваш такова значение, нали не си суеверен. Освен това според тълкувателите на сънища твоите са предвестници на нещо хубаво.

— Прав си. Впрочем лошите ми предчувствия вече се разсеяха. В душата ми остана само светлият спомен за баба, която така силно ме обичаше… Е, приключихме обяда, добре е да глътнем още по чашка коняк, за да се окуражим. Пък каквото бог даде! Напред!