Луи Жаколио
Загубени в океана (91)

Глава III

При появата на Жонкер учудването на адмирала бе неописуемо. Срещата им, не бе особено приятелска Неговият гост постепенно разказа цялата необикновена история на приятелите си: за възмутителната присъда над Бартес, за огромното му състояние, за титлата, Куан, за смелостта на капитан Дигби, за кражбата на „Регент“, за ролята на Лао Цзин — най-богатия банкер в Батавия, за инцидента в пещерите Мара и за престоя им на остров Йен.

Адмиралът пожела сам да се убеди в нещата от разказа и обеща, че няма да посегне на свободата им, напротив, ще им съдейства и ще я запази. След две-три пребивавания на острова симпатиите на адмирала постепенно преминаха на страната на смелите и изстрадали хора. Той пожела да посети и „Лебед“ и бе поразен от предпазните мерки, взети от китайците, живели тук, а по-късно и от капитан Дигби.

— Да, добре постъпихме, че не прибързахме — възкликна той.

Заедно с това той одобри и промяната на националността на кораба.

— Ако мислите да влезете във френско пристанище — каза той — под този флаг, никой няма да ви безпокои.

— Когато е необходимо, аз мога да бъда внимателен — засмяно отговори Дигби, — във френски води реших да вляза, след като основно проуча условията за това.

Зарадван от неочакваната среща със съотечественици в този далечен край, адмиралът поласка Порник, Данео, Пюжал и Ланжле и в душата си вече не осъждаше тяхното бягство.

— Какво бихте направили на тяхното място? — попита той Шене. — Ако питате мен, и аз бих постъпил като тях.

Към Едмон Бартес адмиралът се отнесе с най-голямо уважение. Трогнат от оказаната му чест, младият Бартес почувства, че в него се събуждат най-добри чувства, които той мислеше за отдавна притъпени заради презрението и ненавистта към хората.

— Въпреки преживените страдания, нищета, позор и унижения — каза той, като протегна ръка на адмирала — все пак не мога да забравя, че съм-французин, че във Франция е преминала младостта ми, че там повярвах в щастливото си бъдеще.

— Нима във вас не живее още надеждата? Вашата младост все пак ви обещава още хубави дни.

— За мен светлите дни ще бъдат свързани само с отмъщението!

— Разбирам вашия гняв и обида. Но ако вие не чрез закона, а по околни и опасни пътища отмъстите на враговете си, ще си останете предишният каторжник, същият опозорен човек, какъвто сте и сега. Това ли искате? Такава ли е ролята, която ще ви хареса?

— Но ако никаква друга реабилитация не е възможна за мен? Длъжен ли съм покорно да наведа глава пред опозореното си име? Кой ми гарантира, че човешкият съд няма да остане отново сляп и несправедлив?

— Аз трябва да ви помогна. Аз и други като мене, убедени в невинността ви. Ако аз гарантирам за честността ви, правя го, защото вие никога не сте бил виновен. Справедливостта ще възтържествува. Освен това зад гърба си вие имате и един Жонкер.

— Да, но и преди съдът ме осъди въпреки верните другари, които ме защитиха на подсъдимата скамейка.

— Тогава във вашето дело имаше много неясни въпроси. Аз познавам Лемер и не мога да допусна, че той съзнателно е изпратил на каторга невинен човек. Някой ви е очернил в неговите очи. Навярно истинските виновници. Най-добре елате във Франция с „Лебед“, бъдете пред всички свободен американец, който пътува за собствено удоволствие. Готов съм да ви гарантирам, че никой няма да ви обезпокои и с умело издирване ще успеем да хванем крадците.

Думите на адмирала убедиха. Бартес и той заедно с Дигби реши да следва френската ескадра до пристанището. Внезапното решение учуди Сиен, Лиу и Чан, но наследникът на дядо Фо скоро можа да го убеди, че за Куан не е достойно да търпи едно позорно обвинение, защото Кралят на смъртта е длъжен да стои с високо вдигнато чело пред лицето на „Поклонниците на сенките“.

Щастливи от обрата на нещата, Ланжле и Гроляр пожелаха да бъдат приети като пътници на „Лебед“. Ако за Ланжле всички бяха единодушни, то стария детектив не искаха да приемат в колектива си. Тогава Ланжле потърси подкрепата на Жонкер, който знаеше тайната на Едмон Бартес. Ланжле сам му я разкри.

По този повод между Гроляр и Жонкер се завърза дълъг разговор.

— Аз върнах на сина си свободата — започна Гроляр, — но и аз преживях най-големите мъки по време на процеса на Едмон. Когато го осъдиха, и то за кражба, трудно понесох всичко това. Убеден в невинността му, аз се заклех тогава да го спася от унизителното положение… Заслугите ми към парижката полиция ми създадоха репутация на ловък човек. Когато научих за кражбата на „Регент“, извършена от четирима китайци, пристигнали във Франция, веднага си помислих за ползата, която бих извлякъл от това. Успях да получа назначение за Нова Каледония в помощ на Лемер, тогава шеф на съда в Нумея. В онова състояние на духа, в каквото го заварих, не беше трудно да го убедя да позволи на пленниците да избягат. Аз подготвих бягството, но те не подозират това Освен това благодарение на мен Едмон не избяга сам, а с група предани другари. Без да знае той, аз го обградих с тези хора Вие ги познавате: Порник, Данео, Пюжал, Ланжле. Всички те напълно оправдаха доверието ми. Обаче, за да улесня целта си, аз трябваше да остана полицейски агент и безпощадно да преследвам бегълците. Имах нужда от помощ и за тази цел избрах Люпен, когото и командировах сред тези, на които помогнах да избягат.

— Люпен? Този негодяй, който демонстрира непрекъснато преданост към Едмон?

— Този човек не симулира, не, той е дълбоко привързан към сина ми. Казвам ви отново, че всяка моя стъпка бе предварително планирана. Сега елмазът е у вас — прекрасно! Останалото ще ви разкажа друг път.

— Простете, но вие споменахте, че сте правили така, че едновременно да помагате на Едмон и едновременно да проваляте враговете му. Вярно ли е това?

— Вие вероятно знаете, че банката на Прево Лемер има клонове в много градове на Далечния изток. В заем срещу коприна, чай, памук той раздава крупни суми После ги присвоява за себе си. С една дума, той и банката му спекулират. Започнах малко по малко да подбивам игрите му, а вие знаете, че и най-солидното предприятие рухва, щом се подбиват умело кредитите му.

Жонкер наблюдаваше събеседника срещу себе си, наглед твърде безобиден, човек, към когото всички се отнасяха като към отрицателна величина. Новото му отношение към Гроляр го накара да упражни цялото си влияние, за да бъде включен той в числото на пътниците в „Лебед“.

Единствено адмирал Льо Хело не можа да си обясни защо Фюрси премина от „Фердинанд“ на „Лебед“, но понеже господинът имаше пълна свобода на действията, той повече престана да се занимава с това. „Лебед“ потегли на другия ден след заминаването на ескадрата.