Луи Жаколио
Загубени в океана (87)

Глава XXXII

— Да, твърде неприятно ще му бъде, когато се върне на кораба — забеляза Ланжле.

— От сърце го съжалявам — забеляза и Гроляр. — Само ако изпратим по някого писмото ни, то ще стигне по-рано от младия лейтенант и ще го избави от излишни неприятности.

— Я се обърни! Защо ли те обичам въпреки всичките ти недостатъци?

— Обичаш! — трогнат прошепна старият Гроляр и очите му радостно проблеснаха.

— Даже много! Сега разбрах защо. Това, което каза за младия офицер, е същото, което винаги си проявявал през съвместния ни живот. Първият ти жест е да помогнеш на скърбящите, да избавиш човека от излишни неприятности или огорчения…

— Това е първият жест, ами вторият?

— Всичко да направиш без гръмки думи, просто и незабелязано. Аз помня как ти, който спестяваше всяка стотинка, пред очите ми даде всичките си пари на китайската вдовица, останала с шест сирачета. Всъщност аз не мога точно да определя чувствата си към теб. Има моменти, когато съм готов да те уважавам и боготворя като баща, защото и любовта ти към мен е несъмнено искрена. Друг път съм готов да те измъчвам и да те осмивам… Вече много пъти съм си казвал, че на-всяка цена трябва да се изясним. Аз трябва да зная кой си ти, каква скрита цел преследваш, към какво се стремиш. Много пъти съм искал да започна този разговор и все съм отлагал. Сега инцидентът с английския офицер отново пробуди в мене хиляди въпроси. Къде да вървя? С теб или против теб, въпросът ми е поставен ребром и ти си длъжен да ми отговориш!

Трудно е да се опише вълнението, с което Гроляр слушаше младия си приятел. Виждаше се, че той дълбоко страда.

— Огорчих те — каза парижанинът, у когото доброто сърце веднага заговори. И той горещо стисна ръката на детектива, когото искаше да успокои.

— Рано или късно това трябваше да стане — продума Гроляр. — В живота ми има една голяма тайна, която всичко ще ти разясни. Но моля те, не искай днес да ти я разкривам. А и изповедта ми ще отнеме много време, а ние имаме неотложна работа. Трябва още днес да се настаним на ескадрата. Повярвай ми, Ланжле, изпуснем ли кораба, най-големите ни нещастия могат да произтекат от това. Нека побързаме и да отидем на адмиралския кораб, а щом се успокоя, аз без колебание ще ти разкажа всичко. Тогава може би ти ще признаеш, че аз имам право на обичта ги, на уважението ти, което за мен е нещо много ценно.

— Бъди спокоен — каза Ланжле, — аз мога да почакам, а сега на работа!