Луи Жаколио
Загубени в океана (15)

Глава XV

Бартес, предупреден от Порник, се вмъкна при Фо въпреки двамата часови. Там всички посветени трябваше да се срещнат преди бягството. Той не дойде тук сам. Недалеч от къщичката внезапно видя някакъв човек, когото отначало не можа да различи в тъмното, и чу познат глас:

— Не се бойте, господин Бартес, аз съм Кроник, нали ме помните!

Едмон позна своя неотдавнашен приятел затворник, който татуира ръката му, и запита учуден:

— Какво правиш тук? Говори по-тихо, часовите са на пет метра оттук.

— Не се плашете, няма да ни чуят. Вятърът духа в противоположна посока. А защо дойдох тук, ще ви кажа с няколко думи: за да ме вземете с вас.

— За къде?

— Където отивате и вие.

— Ами ако не те искат там?

— Тогава няма как, ще потъгувам и ще изчакам нов случай да се измъкна оттук, но добрите хора, макар и отказали да ми услужат, няма да издам.

— Добре — съгласи се Бартес, — върви след мен и мълчи!

Те внимателно се запромъкваха през гъсталака към дома на Фо, криейки се от светлината на честите мълнии, които можеха да ги издадат. След няколко минути влязоха при стария китаец, където се бяха събрали всички — четиримата китайци и техните съмишленици пазачи.

Фо не забеляза новото лице, което пристигна с Бартес. Само някакво газениче осветяваше слабо стаята, което при най-малкия шум беше готово да угасне. Заточениците пиеха чай. Беше нужно да се подкрепят заради предстоящата борба с морето, чиито вълни можеха да ги залеят преди още да стигнат кораба.

Сега бегълците изчакваха да мине патрулът, който сменяше часовите в един след полунощ, и после бяха готови да напуснат завинаги затвора. Заедно с тях беше и Ланжле Парижанина подкупеният от Гроляр. Никой не го подозираше и всички се отнасяха с него както винаги — приятелски и откровено. От своя страна съвестта на, Ланжле ни най-малко не беше гузна заради сделката с полицая, пред който се беше задължил при удобен случай да предаде своите другари. Той гледаше съвсем сериозно на тази сделка. Съгласи се, защото не можеше да откаже като другите, пък и доста го интересуваше втората част от наградата за участието му в предателството.

— Ще се спогодим с този Гроляр — казваше си той. — Ще го поводя за носа, пък да видим какво ще излезе от това!

След първата си среща с парижкия гост, който се представяше за крупен капиталист от Бордо, Ланжле беше завладян от следните мисли по негов адрес:

„Не съм длъжен да спазвам думата си, дадена на този господин, когато не зная нищо друго за плановете му освен това, че са във вреда на мои приятели. Намаляването с четири години на срока ми, освобождаването от военна служба и парите, които ще получа за евентуалната си шпионска дейност — всичко това показва, че работата не е съвсем чиста. Как ли е узнал, че замисляме бягство? Все пак направих добре, като приех предложението му, защото този човек не е глупав и може да преодолее всяка пречка. Ако му бях отказал, както направиха моите приятели, той можеше да смени всички ни, като постави при китайците други, по-удобни за него хора, и тогава — прощавайте за всичко! Отново в предишната четиригодишна дупка! Защо да се лъжа, щом излезем оттук, при първия удобен случай ще разкрия този субект пред дядо Фо!“

Така хитрият парижанин реши да постъпи с доверието на опитния полицай, който се върна обратно в Париж, уверен, че е насочил генералния прокурор по сигурен път.

Съзаклятниците слушаха с необикновена възбуда ударите на камбаната от затвора, която известяваше един часа след полунощ.

— Изгаси светлината! — нареди Фо на Порник Когато това стана, в къщата настъпиха непрогледна тъмнина и гробно мълчание.

Най-после караулът мина, без да забележи нещо подозрително. Виковете на двамата часови при сдаването и приемането на поста нарушиха нощната тишина и се сляха с монотонния вой на бурята.

Половин час след това Порник извика:

— Дядо Фо, не е ли време?

— Ела, драги — каза старецът на превъзходен френски, — и бъди внимателен.

— Не се безпокой — успокои го храбрият професор по бокс, — това са Леграл и Тюрпен. Те ме познават и всичко е уговорено. Молят ни само да не забравим малката порция „птиче мляко“ и сухарите.

— Всичко е готово — каза китаецът. — Ето две кесии с по сто пиастри и всичко необходимо. Тръгвай, синко, и нека великият Цин те пази!

Като взе парите, Порник излезе от килията на Фо и се отправи на опасната си разходка. Предстоеше да отиде при двамата часови, за да им предаде уговореното.

Порник не беше съобщил на войниците, че се готви бягство от затвора — това би било много рисковано, защото те можеха да се откажат. Спомена им само, че дядо Фо ще празнува своя рожден ден и по този случай кани своите другари по килия и съдба, а на тях подарява по сто пиастри, за да не обръщат внимание на празничния шум, който може да се долови.

Часовите охотно се съгласиха с предложението и приеха подаръка. Те добавиха още едно условие: да им налеят „птиче мляко“ в чашите за лимонада и ако случайно мине на проверка инспекторът, щяха да се оправдаят с упойващия прах, който им бяха сипали в лимонадата. По този начин щяха да избегнат петнадесетдневния арест, определен от полковника и който генералът навярно щеше да удвои.

Тази идея се оказа много практична и дори спасителна за войниците, които се поддадоха на звъна на златните монети, без да подозират, че подпомагат бягството на затворниците, заради което ги чакаше военен съд.

След няколко минути Порник се върна в килията на Фо, потриващ доволно ръце като човек, който добре е свършил задачата си.

— Е, приятели — каза той, — да побързаме да изоставим тези плодородни места, защото хората, с които говорих досега, могат скоро да се събудят от сладкия сън.

— Порник е прав — забеляза Пюжал, един от „пазачите“. — Желязото се кове, докато е горещо.

— Тогава — напред! — изкомандва Порник по знак, даден от Фо, в когото никои от групата не подозираше страшния Куан, за чиито подвизи говореха понякога другите трима китайци.

За да не излязат през вратата, която нарочно заключиха отвътре, затворниците се промъкнаха през една дупка в задната степа, пробита предната вечер за тази цел и грижливо замаскирана впоследствие. След това тихо се отправиха към морския бряг, където ги очакваше свободата или смъртта във вълните на бурното море.