Луи Жаколио
Загубени в океана (53)

Глава XXVII

— Въпреки всичко трябва да се измъкнем оттук — каза Порник, нарушавайки мълчанието, последвало разказа на Саранга. — Колко странни са източните нрави и вярвания! Една глупава идея заставя хората дьо се промъкват през примки и дупки, като тази, да рискуват живота си!

— Не говорете така, господине! — възрази малаецът със сериозен вид и понижен глас, страхуващ се да не ги чуе някой. — Такива думи не остават безнаказани. Изпитанията подлагат на проверка храбростта на тези, които искат да се вмъкнат при „Зондските тигри“.

— Хубаво изпитание в компания на акули и каймани, на които не липсва желание да обърнат беззащитната лодка, да я раздробят на късове и да закусят с пасажерите й. Това не е изпитание, а сигурна смърт.

— Но, господине! — извика малаецът. — Изпратените водачи защитават пътниците. Те носят оръжие!

— Какво оръжие?

— Брадви с дълги дръжки, които действат отлично. Досега съм направил петдесет пътувания — и нищо, останах цял и невредим.

— Достатъчно треперих. По дяволите това пътуване! Нека решим какво ще правим?

Порник изгледа въпросително своите приятели и помощници.

— Господине, всичко зависи от Вас! — отново се обърна към Ланжле малаецът.

— Аз нищо не мога да направя, миличък — отвърна Ланжле. — Ако ти не знаеш къде е тайният вход към острова, след като си идвал толкова пъти, как мога да зная това аз, който стъпвам тук за първи път?

— Вие трябва само да поискате, господине, и входът ще се отвори пред Вас.

— Интересно! Как да го направя?

— Повикайте боговете на помощ, господине! Това е най-важното! Кажете ми колко пъти трябва да ударя камбаната? Ще видите, че боговете ще Ви осенят с тайната!

Ланжле се усмихна снизходително и вдигна рамене.

— Хубаво, драги Саранга, нека бъде твоето — реши Ланжле. — Отведи ни при камбаната!

Саранга с радост отиде при носа на китоловката и започна с ръка до сочи пътя. След десетина минути влязоха в съседна пещера, още по-просторна от предишната и се насочиха към скалите вляво. Там видяха голяма медна камбана, закачена на една издатина. Саранга хвана въжето и зачака благоволението на този, когото считаше за „избраник на боговете“.

Ланжле, без да отдава сериозно внимание на ролята, която малаецът му отреди, се обърна към спътниците си с шега:

— Внимавайте, господа! Древната Пития желае да ни помогне със своите пророкувания! Няма да искам от почитаемата публика нито кърпи, нито ръкавици, каквито винаги са нужни на илюзионистите, даващи подобни представления в Монмартър в Париж. Ще минем и без тях. Сега очаквайте да видите чудото!

Всички се засмяха освен Саранга и нещастният китаец, на когото не му беше до смях. Малаецът слушаше думите на Ланжле много сериозно и внимателно, защото смяташе, че той се обръща към домашните духове, покровители на пророка. Хванал езика на камбаната, той чакаше паролата, дълбоко убеден, че тайният вход към острова ще се открие пред тях по волята на боговете, които щяха да чуят молитвите на своя любимец.

Парижанинът предложи:

— От името на Великия Буда, който всичко вижда и чува, всичко знае и може, който е навсякъде, призовавам добрите духове и моля да ми помогнат! Паролата за свободен достъп до остров Йен ще бъде „Фо“ — името на славния Куан, преселил се във вечността. Но понеже това име има две букви, а две е магическо число: умножено само по себе си дава ново число — числото четири. Следователно броят на ударите на камбаната трябва да бъде четири, като след всеки два удара ще се произнася думата „Фо“. И така, господа, внимание! Зрелището няма да ви струва нито стотинка. А докато чакаме чудесата, налей ми, Порник, една чаша хубаво вино, заслужил съм си го.

Порник побърза да изпълни молбата на приятеля си и като му подаваше чашата, полугласно със смях му каза:

— Ах ти, дяволе! Прекрасно го каза! Но малаецът не се шегува, виж го!

Саранга, по-сериозен от когато и да било, бавно удари камбаната и спря за няколко секунди, както явно изискваше обичайната церемония.

Камбанният удар прозвуча тържествено и мрачно под сводовете на пещерата. Ехото го повтори няколко пъти.

Колкото и несериозно да се отнесоха в началото към това, изведнъж някаква тайнственост завладя душите на присъстващите и ги накара да застинат в очакване на нещо необичайно. Саранга свещенодействаше така убедително и сериозно, че прикова вниманието на всички. Дори Ланжле забрави чашата, поднесена му от Порник.

След няколко секунди малаецът пак удари камбаната и когато звънът от втория удар, повторен от ехото, замря в далечината, силно и протяжно извика:

— Фо-о-о!

Последваха два нови удара, разделени от пауза, колкото ехото да заглъхне и отново се разнесе гръмкият и тържествен вик:

— Фо-о-о!

Величествената сериозност и тържественост, с която действаше Саранга, звуците на камбаната, глухо и мрачно отекващи из пещерите, прилични на рева на някакво чудовище, затворено в тях, всичко това напомняше езическа сцена, в която хората, нямайки храмове за боговете си, се молят в пещери, издълбани от ръката на природата. Извършват тук своите религиозни обреди, обръщайки се към духове и висши същества.

Особеното вълнение постепенно се предаде на всички. Замълчаха в някаква тайнствена и тържествена хипноза. Когато най-после Ланжле се съвзе от странното състояние, започна пак да се шегува:

— И така, уважаеми господа, четирите удара са дадени, а сега — завеса! Заповядайте! Пиесата, която имам честта да предложа на вашето внимание, започва!

Думите му бяха неуместни. Той разбра, че трябва да замълчи, защото никой не му обръщаше внимание…

Изведнъж всички, крайно учудени, питащи се дали това не е халюцинация или сън, видяха недалеч от себе си необикновена гледка…

Скалите на брега на острова като че ли се залюляха върху скрити основи. Те не само се движеха, но се раздалечаваха една от друга и очертаваха проход, все по-широк, който сякаш канеше лодката да влезе в него. Безкрайно учудване, граничещо с уплаха, завладя всички. Само Саранга извика, тържествуващ от своята победа, но веднага замълча, зашеметен от това, което се изпречи пред погледа им.

В открития проход изведнъж се появи Бартес — младият Куан, на великолепна лодка, в изящен костюм, съответстващ на високото му звание. От дясната му страна стояха тримата членове на върховния съвет — Лао, Сиен и Чан, а отляво — банкерът Лао Цзин и Гастон дьо ла Жонкер — неговият искрен и най-верен приятел.

Когато нямото учудване отстъпи място на възторга и радостта, прозвуча дружен вик „Ура!“. Бартес се обърна към тях с висок и ласкав глас:

— Добре дошли, приятели, на остров Йен! За вашата храброст и преданост ще бъдете богато възнаградени, а за изменниците настъпи часът на отплатата.

— Изгубен съм — промълви Ли Ван и безчувствен падна на палубата на китоловната.